СТАРИЯТ ОРАЧ

Александър Кипров

(песен в проза)

По равна буренясала нива, край хубавата Марица, беловлас - прегърбен старец тежко се влачеше след криво орало. По набръчканото мургаво лице едра пот течеше и хлътналите му очи често поглеждаха към залязващото слънце.

Тънък есенен ветрец брулеше и настилаше посивялата земя с хубава покривка от пожълтелите листа. Дивното плодоносно тракийско поле бе препълнено с множество работници, които бързаха да откраднат светлината и от последната слънчева лъч. А тихите води на Марица нежно милваха ронливите брегове.

Беловлас - прегърбен старец тежко се влачеше след кривото орало по равна буренясала нива и спомени от недалечно минало вълнуваха неговата страдалческа душа.

Дълги години той не бе обиколил своите ниви и орало не бе похванал за опашката. Радваше се той на бащина отмяна - трима синове, които плъзнаха по полето, не даваха на стар татко работа да похване.

И когато ги изпращаше на бойното поле, той им бе казал край село, сред общия плач на жени и деца:
- Вий сте мои синове, а всички сме синове на нашата бащиния; ако тя и мене повика, ще отида да се бия за нейната чест…

А като ги целуна по челото, каза им:
- Синове, само срам не ми носете… Вашият баща е щастлив, направете и горделив да умра…

Нито един от тия юнаци не се върна в бащина къща: и тримата останаха на бойното поле…

Жените не смееха да плачат пред стария, трепереха от страшния му сух поглед.

Рояк дребни внуци се трупаха около му и го питаха за своите бащи… А той им думаше:
- Растете да станете юнаци, и да намерите техните самотни гробове…

След кривото орало, захласнат в тия недалечни спомени, по сухото мургаво лице на стария орач се търколиха две едри сълзи.

Но дали те бяха сълзи на гордост или сълзи на дълбока бащина печал?!… Тежка въздишка се изтръгна из неговите немощни гърди.

Доловете и широкото поле бавно се пълнеха с тъма.

Стара воденица злокобно скърцаше в тая привечерна тишина…

1913 г.