Александър Балабанов

Дете бях. Над Вардар сред моста застанах в забрава.
Що приказки чудни ромонят ми чудни вълни!
И слушам през сълзи, и мъка незнайна ме сдавя -
то звек от вериги ли бе? Или хленч на жени?

Минават години. И чети, комити, войводи,
кланета и бомби, реформи, терор, хуриет…
От чужд край дома се завръщам. И нещо ме води
направо към моста на Вардар - както напред.

Вън зрялата пролет реката пияна се плиска
през буйни ливади и пламнали в цвят дървеса.
В душа ми надежди се будят…. зората е близка!
И - знам ли що стана? - повярвах тогаз в чудеса.

Минават години и Вардар отново захвана
да лее пак старата песен по стария път.
И пукна войната, и екна Балкана,
ура и на нож и на хиляди тигри ревът…

И днес съм на моста. Но Вардар едва се обажда.
Полето - пустиня, гората е черна тъга.
Венецът от снежните върхове всичко обгражда.
Нарядко се звънне от стадото там край брега…

Велес, 30 ноември 1912

сп. „Съвременна илюстрация”, бр. 21-22, 1913 г.