ЗИМЕ В ЛЕТНИЯ ТЕАТЪР
ЗИМЕ В ЛЕТНИЯ ТЕАТЪР
Тази девствена тишина
между теб и мен невъзможна е.
Към театъра със шейна
да препускаме невъзможно е.
И пред празничните врати
да поспрем за миг невъзможно е.
Да прошушнеш дума ти
за снега сега невъзможно е.
И на сцената да се изкачим
бавно и ласкаво невъзможно е.
Да се любим само с очи
до полуда невъзможно е.
Да започнем онази игра
в нас унесени невъзможно е.
Колко сняг се е насъбрал
върху пейките, невъзможен е.
Да играя последен и пръв
с теб отново невъзможно е.
А ме вика твоята кръв
настойчиво, невъзможна е.
Нещо в теб или в мен да боли
като рана невъзможно е.
Да си тръгнем сега, нали
от театъра невъзможно е.
***
- Храбър ли си? -
запита вчера щурецът сърцето ми.
/Смути ме, признавам, това,
че сбърка
средния с мъжкия род/.
Не му отговори сърцето. Защото
бе над мене покривът здрав,
вечерята вкусна,
топло леглото,
а устните - зрели.
Той промълви:
-Твоята мъка е страшна -
без мъка живееш!,
след което потъна в нощта
и изгря
в трепетна, звездна, свободна, пленителна песен.
А сърцето заплака.
МЕЖДУ ЕСЕНТА И ЗИМАТА
Небето е безгласо, земята - страшно бедна.
Небето отпътува, земята се раздаде.
В часовниците зрее снегът. След миг ще падне
над тази нощ студена, защото е последна.
Какво ми трябва още? Въпросът е излишен.
На масата ми има перо и хляб, и вино.
От мене някой иска апостолски наивно
животът си до вчера безгрижен да напиша.
Защото идва вече снегът. След него няма
ще бъде паметта ми за всичко изживяно.
И тъй като не мога да пея аз без рана,
от утре ще ми трябва една любов голяма.
НОЩНО ДЕЖУРСТВО
Ръцете ти - без пръстени и гривни,
без мъжка топлина, без свян дори,
не нежни,
не изящни,
не наивни,
видях със скалпел. Беше 03.
Часът, когато тихите поети
преписват си
невнятни грехове
и в лампите им - дълъг, грозен - свети
щуреца на съдбовни стихове.
Когато пият аналгина с „Ромбус”,
за да залъжат
мисъл и сърце -
ти сряза стенещия плахо глобус
с най-хладните,
с най-верните ръце.
Видях ги аз, когато слисан писна
по острието
порива на кръв
и над планетата добра надвисна
викът на бъдещето пръв.
Когато листите със скръб се пръсват
и търси в тях
съдбата плод,
поетите несигурно възкръсват,
а ти живееш вече нов живот.
21 ЯНУАРИ
Какво на този свят аз имам,
освен това,
което си ми дала?
Два стръка бъдеще, откъснати, любима,
в една ограбваща те бяла зала.
Ръката си, която се опитва
безпътния ми делник
да подрежда.
Очите си - изплакана молитва,
в която свети укор и надежда.
Сърцето ти - очакваща ме бездна,
препълнена от обич и горчилка -
там аз се извисявам,
мълком чезна,
бера за раните си блага билка.
И както те живее, не престава
душата ми
душата ти да срича.
А малко е това, което дава.
А малко е да те обича.
ОБЯСНЕНИЕ В ОМРАЗА
Вас, незаболели от лудост,
от звездност или от лунност,
непохарчили нерв за лекарство
против подлост, против коварство,
незагубили нищо, печеливши
от титли и звания бивши,
ненадвесени над творчества,
над открития, над пророчества,
аз ви обичам, такъв е живота,
и добре ви обичам, защото
тичате сутрин за хляб и мляко
и ви тормози пререждане всяко,
имате осемчасови грижи -
пламък ви бръсне, огън ви стриже,
по площади, улици, кръчми
ръзгадавате повести мъчни,
после в къщи, в домашна риза,
гледате мача по телевизията…
Мразя само душата ви малка.
За това, че обича с мярка.
ВРЕМЕ
Аз, древният часовник на площада,
от теб не прося милост и пощада -
отдавна е погинал моят ритъм.
Дойдох отново, за да те попитам
от моите стрелки какво направи?
Защото бяха точни те и здрави,
въртяха се неспирно, верно, вещо,
тържествено, печално и зловещо:
разбуждаха, разтърсваха, зовяха
двореца и прихлупената стряха,
прерязваха връвта, с която всеки
е свързан с майка си навеки,
въздигаха и сваляха мъжете,
сменили ги с ръце и със завети,
отсичаха глави, със звън метален
разстрелваха по начин най-банален
и смилаха живота тъй достоен -
строител доблестен и воин.
Но питаш ти защо сега те питам -
аз отговор да дам ще се опитам.
За всичко: болка, радост, мъка, иго,
не са виновни те, добре помни го,
а моят механизъм, който скрито
работеше безсменно, упорито:
зъбчати колела, пружини, оси,
баланси и звънче с безброй въпроси -
щом пъргаво и зло чукчето трепне,
простене и замре, гърми и шепне.
Останалото е от вас като заръка
в случайна радост и случайна мъка
да виждате вселенски тъмни тайни,
а те съвсем, съвсем не са случайни.
Ти в себе си се взри:ще чуеш в мрака
как нещо в теб върви, звънти, тиктака…
ЕКОЛОГИЯ
Най-напред трябва да почнем от нас!
От ръцете ни,
произвеждащи много шум
/не се оправдавай, че заглушаваш така
глупостта, изречена прекрасно.
Не се иска много ум,
за да вдигнеш ръка,
с плесник да я спреш - кратко и властно/
От устите ни,
произвеждащи много дим
/зад тъпите бюра, пред микрофоните, в агитките,
в парливата роса по думите, по китките,
под път, над път
навсякъде горим - очите на идеята сълзят./
От сърцата ни,
произвеждащи много амбалаж
/разпилян край извори кървави, по хайдушка поляна,
и са вълкът, и соколът, и самодивата с бяла премяна
тъжни и стари,
с години за стаж./
От стомасите ни,
произвеждащи много отпадъци
/и се движиме ние
с усмивка тапетна
от чиния до чиния -
бюфетна,
клозетна…/
Затова
най-напред трябва да започнем от нас!
1970 г.
***
Край щастие и мъка построен,
животът ми трагично с тях се слива:
ридае тихо щастието в мен,
а мъката ми често е щастлива.
Но пред ръцете зли съм слаб и плах,
с такава участ кой ли ме наказа:
виж, счупено е цветето от тях,
а мисълта за него в мен е само ваза.
ПОНЯКОГА
На Ал. Бандеров
След толкова наздравици, след толкова
набързо стоплени,
гарнирани с изящество,
поднесени изкусно думи,
отново питате за мен:
- Защо ли пак е тъжен?
А аз си мисля за един от вас,
мъже на този град достоен,
издигнал седем шепи към звездите,
пронизан с теменугата на Хебър,
за него мисля си
и чувството горчи
подобно виното на тази маса -
защото ако дълг ни позове
и отреди ни участта войнишка,
ще предаде приятелят и ваш, и мой
небето и пръстта,
дръвчето пред дома си роден,
дори и тази вечер синя.
А казвате сега за мен:
- Понякога му става мъчно без причина!
***
Прозорецът, през който те видях
преди години,
сега потънал е в петна и прах
неясно сини.
Стъклата да избърша ме е страх,
защото зная,
че ще изтрия две очи, а в тях
безкрая.
***
Пиян си, победителю! Едва ли
сред врявата на славата сега
душата ти ще чуе и пожали
гласът на моята тъга.
А аз ридая в острите си шепи
и давя в сълзи славния ти ден,
защото твоите очи са слепи
за този, който днес бе победен.
А той е гибелта ти неизбежна!
Нима не знаеш, че в незнаен час
ще вдигне меч над теб с усмивка нежна,
за да наложи крехката си власт.
Кажете, докога ще плача аз?!
***
Сега, когато трябва да бъда най-много народ,
аз съм само
една дълга пауза.
Защото всяка кауза може без моя живот,
но моят живот не може без кауза.
***
Това съм аз: пристанище на локва,
поръбена от трепетна трева.
От мен зелено жабче в нея скоква
и мръщи отразена синева.
За миг към мен се стрелва птица плаха
и кал краде за своето гнездо.
Прокапе старата небесна стряха -
и аз звъня от ре до горно до.
Да, дните ми са песенни и кротки,
но вижда този, който в тях се взре:
от мене вдигат котви детски лодки
и тръгват към огромното море.
***
О, Боже! Искам поне веднъж
дъждът за мене да бъде дъжд,
листото - листо, звездата - звезда,
и не-то - не, и да-то - да.
О, моля те, Боже! Ти излечи
тези две мои обратни очи,
сложно е с тях, невъзможно е с тях,
как съм живял до днес не разбрах.
И ако все пак ти е трудно това
в мен да поправиш всички слова,
направи тъй, че на тази твърд
поне смъртта ми да бъде смърт.
ЦИГАНСКО ЛЯТО
Влязох несетно в този сезон,
който е сякаш просяк на трон.
Вятър ме гали, слънце ме плиска,
дъх на тинтява ме пияни.
Старец съм вече, а ми се иска
дълго да бъда в тези дни.
В мен да се листи ябълка златна
и да се вие в нея змия.
Тиха и нежна, бедна и знатна
да е едничката моя земя.
Да ме изгаря обич без време
там, под луната, лист от тютюн:,
без да му мисли, път да поеме
в мене сърцето, шумен катун.
Но ме възспира, стон подир стон
споменът дрипав - просяк на трон.
***
Аз вярвам в съществуването на хуманоидите.
Можете само да ги усетите - не да ги видите.
Някой следи всеки подвиг по пътя ни, всяко залитане
от удар, от болка, от уморително скитане.
А когато дъжд завали над лъжи и над истини,
може би защото когато вали сме най-искрени,
в небето над нас някой вдига шумна наздравица
и, сякаш ни фотографира, блясва светкавица.
После започва да плаче за мъртвите и за живите,
а в локвите се полюшват и мръщят негативите.
ПОЕТ НА ГЛАВНАТА УЛИЦА
Всичко, което има цена, е твое.
Не всичко, което няма цена е безценно.
Ти - все по-светъл, по -уязвим, по - многоброен
скиташ в шума на тълпата безцелно.
Без часовник, без пръстен, дори без дрехи -
гол като обич, като оръжие, като присъда,
имаш само една от всички бъдни утехи:
можеш цвят и плод наведнъж да бъдеш.
В тебе лъчът и пръстта, принце, се любят.
Дълъг и грозен, бледен, приведен,
ти си от тия, които умеят да губят
всичко,
защото този свят е последен.
И първи, владетелю беден на трудните думи,
които са длъжни да служат на тежките крачки…
Улица, хора, в сърцата им песни и друми,
и ласки, от дългото скитане прашни.
ГАУДЕАМУС ИГИТУР
Пристъпва есента с кованите
листа по улици и къщи.
И кацат неусетно в дланите
все тези дъждове намръщени.
Потичат върху листи ручеи
и листи влачат към реките.
Ръждясват всички тежки ключове,
забравени покрай вратите.
Избирам мълком най-големия,
отключвам, тичам все нагоре
и викам: Вива академия,
и викам: Вива професоре…
Там, зная, чака ме момичето
с очи, вървели сто години
не след калинките - след птиците,
накацали по петолиния.
ЛЮБОВ
Ето моят живот - вземи го.
Надари го с най-нежното иго,
обвържи го със здрави вериги,
обгради го с огради и диги
срещу ветрища зли и порои,
насели му сърцата със свои,
окови го накрая и с пръстен -
и ще видиш как, вече покръстен,
против себе си гневно въстава
като паднала в робство държава,
как с омраза веригите чупи
свободата си за да откупи.
ПЕСЕН ЗА ЧОВЕКА
За него се грижеха
толкова
комитети,
съвети,
организации,
администрации,
управления,
заведения,
сдружения,
дружби
и служби,
институти
със страховити статути,
асамблеи
с луди идеи,
музеи с експозиции,
подредени
от наши позиции,
поети,
заети
с куплети
в агитки
и битки,
и прочие,
и прочие
/следва многоточие/,
че най-накрая
на тая
безумна епичност,
той не изтрая
и се превърна
във всестранно развита безличност.
ИНФЛАЦИЯ
Поскъпват
хляба,
солта,
захарта,
сапуна,
тока,
млякото,
водата -
и всички клатят глави загрижено.
Поевтинява
човекът -
И никой не го забелязва.
***
Ти и аз.
И една свещ край нас
в нощите сини
от години, години…
До нощта,
когато свърши свещта
и зад твоето рамо
видя свещника само.
***
Под градския часовник аз те чакам
от сто години,
палто от есенни листа навлякъл
златисто сини.
А в следващите сто ще чакам,
обзет от тръпки,
под мъничко дръвче, палто навлякъл
от твойте стъпки.
***
Наивен, старомоден, разтревожен
аз пиша ти сега това писмо:
ти тъжна си, любов, защото можеш
да бъдеш само със сърце само.
Така е и с морето: няма къща,
със сол в очите търси нечий знак.
И винаги при своя бряг се връща,
и бяга винаги от своя бряг.
ПОСЛЕДНО
Искам този лист, на който пиша
тази ласкава и тъжна песен
волно под простор висок да диша,
лист да бъде върху клон дървесен.
Слънце да го пее, дъжд да го оплаква,
да го олюлява вятъра несвесен,
и да се завърне в мен, ако дочака
своята печална, плодна, златна есен.
***
Една сълза в мен има още, тя е синя.
За теб от векове я пазя.
Лежи подобно кост на бедуин в пустиня
умрял на крачка от оазис.
Над огънчето й протегнал тихи длани,
неистово от студ треперя.
А тя расте и утре клада ще ми стане.
За теб ще я пролея вчера.
***
Ще си отида сам и беден,
но с преимущество едно:
не бях ни първи, ни последен,
не бях ни слънце, ни петно.
Под грохота на химни празни
и шепота на златен дъжд,
не се поддадох на съблазни,
не се продадох ни веднъж.
***
Поет ли съм? Не смея да ви кажа.
Но химна още срещам на колене.
И кръв една - пищяща и протяжна -
обхожда най-жестоко всичко в мене.
Тя търси ме - бранител и създател
на онзи нулев час, от който стене
земя и небо, враг или приятел…
И химна още срещам на колене.
НОВА ГОДИНА
Нито земята спира да ражда - и да приема
своите мъртъвци,
нито небето спира дъх да поема
и да ни гледа с удивени гледци.
Само ние, вдигнали глупави чаши,
защо, не зная,
славиме свойта нетрайност и стъпките наши
към края.
***
Аз мисля, че живея често.
Неистово и зло. И честно.
Когато ме препъват, крача.
Пред леката пътека плача.
Когато не живея, просто
отивам в себе си на гости.
Какво там правя? Дреболия.
Мечтая. Много пуша. Пия.
И търси бялата си риза
душата моя и възлиза
в гръдта ви, в нея най-накрая
ще се засели, твърдо зная.
А иначе живея често.
Неистово и зло. И честно.
Душата ми във вас търсете.
Останалото - в стиховете.
***
Вчера бях на хора богат,
ала в края на тоя век
вече гледам само назад
и съм само един човек.
Имах всичко, а пропилях
само себе си. И сега
леденее от страшен страх
моята бедна тъга.
