СЪТВОРЕНО С ДУМИ И ЛИНИИ
Моето запознанство с поета Роман Кисьов се състоя в Р Македония, в страна, която ми се стори райско място за поезията, особено Струга, където ние се срещнахме. И този миг се запечата в мен с необикновени преживявания, може да се каже, че това беше едно ново пътешествие по траектория, водеща до словото. Директно, непосредствено. Защото шумът на извора, разветите от вятъра девичи коси, тревата или цветята, цвиленето на конете, следите на Христос по водата, всичко, всичко в природата и вътре в човека свидетелства за една свръхреалност, където поезията твори вълшебства:
Сея имена
Ще жъна богове
И, несъмнено, в тази космическа сеитба и жътва слънцето донася огън и екстаз, извлича от своята огнена грива любов и енергия, светлината се люлее на три везни - линии, думи и музика. Въпреки че водите на Охридското езеро със своя тих плисък и вълнение биха могли да попречат, но моят глас, призоваващ неговия пегас, като че ли достигна целта…
Първото „стихотворение” на Роман, което прочетох в „оригинал”, беше силует на пегас, написано от неговата четка. Съществува древен обичай: опитният ездач не се устремява към бойното поле на необязден преди това жребец… И аз видях под копитата на коня-пегас българската земя и камък, видях на небето посипаната със звезди грива на коня, заедно с неръкотворни пламнали мълнии: „И-и-и!…” Запушените в самолета уши се отвориха, аз намерих себе си: зовът, музиката, словото, не просто оповестяват, а са реално присъствие на призоваващия, пишещия, творящия музика на земята:
Троянски кон не построих
и с подвизи не се прочух…
Защото никога Итака не напуснах.
И заедно с това „и с подвизи не се прочух” диханието на Иисус се чувства между редовете. Какво можеш да сториш, ако „за силата и мъдростта на поета никой не узна”. Налице е ситуация на насъщна потребност за словото, за онова именно слово - в качеството му на ключ:
И затова навярно
силуетът на човека
напомня на ключалка
Словото в творчеството на Роман е толкова важно и насъщно, че дори ако отсъства, то неговото място остава… явно, и това представлява съвършена и автентична форма на съществование. Свободният стих като форма „помага” на поета в „графиката” на думите, и дълбочината на мисълта представя всяко нещо и явление като безспорен знак на космическа идентичност, „внасяйки” в структурата на мисълта необичаен свят, където в името на хармонията задълбочава и изостря противоречията, достигайки посредством отрицание на отрицанието до все още непозната за науката формулировка на времето и пространството, като чрез своето слово се явява помирител между мига и вечността:
И просторът ще загърби ветровете
а времето ще се откаже от минутите
от часовете…
Образът на времето е изразен и в националния обичай в „Задушница” и:
Цветя
положени на гроб
Пускат корени
в отвъдния живот
Ето прост пример за това, как на една плоскост, независимо от самоотрицанието на абсолютните полюси, се „разполагат” физиката на мисълта и метафизиката, трансцендентната реалност. И това е необяснимата природа на истинската поезия, която с няколко думи може да се представи по следния начин: „Искаш да ти кажа, какво трябва да бъде стихотворението? Това никой не може да каже… какво”. Това е така, понеже светът вече се отвращава от „усмивката”, изрепетирана пред огледалото, понеже домът на поета Роман Кисьов е вселената, където:
валеше дъжд, валеше сняг,
цъфтеше цвят, растеше плод…
Понеже:
Любовта е място на Възнесение
за вярата
Духът е място на Възнесение
за любовта
Светлината е място на Възнесение
за духа
Известна истина е, че словото се пише с линии и черти, но това, че и линията се пише посредством словото, е неочаквано, вълнуващо явление, което се съдържа в творчеството на талантливия поет Роман Кисьов, „прозрачно, като око, и сложно, като око” (Ованнес Туманян), с ясен национален облик и път във вечността:
И днес
Исус чрез неговия глас
говори
Поетът често използва върху своето поетическо платно такива цветове, които привидно не съществуват, които са негово лично откровение. По този начин той успява да постигне уникални художествени открития, да изгради Свят Храм в сложното съчетание от „земния ад” и „небесния рай”, преживявайки трънливи стихове и постоянствайки в мисията да заселва космоса с ангели. Българският свят идва при теб, в твоята страна, в твоята Армения, заедно с твоя Арцах, посредством всяка черта, всяка дума, и ти съзираш „море от яспис // бряг // от диамант // ангелски // сапфирени криле // сребърно дърво // златни плодове”. И се оказва, че: „Аз се завърнах // там където // никога не съм бил”.
И ето, на тази гранична линия словото се явява опора на света в неговото безсмъртно движение:
Вземете яжте -
приемете светлината
(Защото не само с интернет
ще живее човек…)
Човекът със своя материален и нематериален свят, който се явява венец на Божия Храм…
Поезията на Роман Кисьов, във великолепния превод на Гагик Давтян, ми напомни за една от древните градини на света - знаменитата каменна градина от петнадесет камъка, където - от всяка една страна - петнадесетият камък е винаги невидим, остава извън полезрението. Така че, братко Романе, както и да се опитвах да разгадая твоята линия и слово, все пак главната тайна си остава неразгадаема, и една от ценностите на поезията е именно в това, че през цялото време нещо в нея остава неразкрито и те притегля към себе си… Това е тайната на поезията, тайната на петнадесетия камък.
—————————–
* Текстът е предговор към триезичната поетическа книга на Роман Кисьов „Възнесение” в Нагорни Карабах - на арменски, български и руски (изд. „Вачаган Барепащ”, Степанакерт, 2014).
