Иван Стефанов

Стена от сграда!
Между две улици.
Стръмно е, та покрай стената има стълбище.
Пред нея, за ръкохватка е закачена метална тръба.
По нея са налепени листове.
В черни рамки, с черни снимки…

Жена на възраст се изкачва. Всичко в нея е черно. Пристъпва бавно, от стъпало на стъпало. Много са! Остават десетина. Забавя се, спря, наклони се, ръката пусна ръкохватката и се допря до стената.

Стоеше прегърбена, приведена към стената, а ръката й опипваше по нея.
Идещ отзад мъж помисли, че й прилоша, та попита дали да помогне.
Жената бавно се обърна.
Черна сянка! Само по лицето нещо блести.
Изтри го и изрече:
- Не, нищо ми няма!

Изтри пак нещо от лицето и продължи:
- Аз тук спирам. Идвам всеки ден.

Изви се и ръката й нежно погали две снимки, на двама мъже, в черни рамки, залепени една до друга.

Изтри пак очи и продължи:
- Отидоха си! Първо синът! Не издържа! Учи, учи, после, години, години, все без работа. Баща му не издържа и месец. Идвам, да си ги видя, да си ги помилвам.

Черна сянка пред черна стена се обърна и замилва две черни снимки, в черни рамки…