Александър Балабанов

Преди няколко години през средата на декември (1915) изпаднах в родното място на тоя поет. Шарлвил (Charleville) се казва то и е разположено на брега на прочутата във войната Мьоза, от другата страна която пък е разположен градът Мезиер.
Гъсти мъгли тежаха над мрачната река. По дългия мост минаваха жени, деца за училище, продавачки с кошове на гърба си, солдати, които не пееха. Край реката ждрапаха по сутринната слана върху останалите от есента бурени стари работници - мъчеха се да пригодят тая почва за градина.
Аз не бях сам, бях с едно друго лице и говорехме за поезия. Нито аз, нито другото лице знаехме, че сме в родното място на Рембо, когото познавахме много добре от годините на нашето ученичество, когато не ни интересуваха големите гении, а само симпатичните бохеми в изкуството.
Ние говорехме за Хайне, за любовта… за жалост, любовта в поезията.
- Не, каза другото лице, Хайне си е отживял времето. Сега се откри друг, по-голям - Мьорике.
Аз погледнах със съжаление другото лице. То бе по-младо от мен, то бе жертва на оназ хайка против Хайне, която бяха нагласили антисемитите. И те, за да има с кого да заместят Хайне, изровиха тоя християнин, пастора Мьорике, който бе написал четири или пет хубави и съдържащи огъня на любовта стихотворения, но всичко друго у него бе болно от скука и неинтересност.
Аз изказах това мнение, като прибавих, че и професорите с ревност подеха мненията на хайката, без да знаят, особено у нас, че тя е против Хайне. Другото лице понегодува малко, но после се съгласи.
Тъкмо в разгара на тоя разговор се приближихме към един паметник, малък, но доста грациозен. Мъглите се бяха разбягали от слънцето. Градеца доби особено тържествен вид. Край нас и пред нас вървяха граждани и гражданки. Всички просто облечени, но бяха природно грациозни, макар иначе всичко в града да правеше крайно неелегатно впечатление. Особено това можеше да се забележи във вътрешността на жилищата. В приемните тенекени украшения с вид на антични работи. По стените окачени банални маслени картини в грамадни варакосани рамки. Но самите жители и жителки действително много грациозни. Особено дамите. Пълни, свежи, румени лица с черни коси и с още по-черни и дълбоки очи.
Гласът на всички бе някак си приятно лиричен.
Ние неволно и мълчаливи се загледахме в минувачите и минувачките. Току внезапно дигнахме глави и видяхме един малък, но доста симпатичен бронзов паметник - на Рембо… разбира се, издигнат от родния град, иначе…
- Ето, извиках аз, и за тогова, и против него има една хайка, защото бил живял не като всички хора. Но поне докато за Хайне се интересуват цели светове, за Рембо знаят хората, и то тези, които обичат миниатюрното изкуство. За Рембо няма да намериш дори и в Ларус една дума. Името му не се споменува. Но той често е много по-симпатичен, по-силен от мнозина, за които се четат дълги лекции и се пишат дебели съчинения.
И след това, като се отдалечавахме от паметника, тръгнахме из улиците и повтаряхме, доколкото сме запомнили, откъслечни стихове от Рембо.
Добре, че жителите си имаха други по-важни работи и не им оставаше време да ни смятат за луди.

в. „Развигор”, ІІ, бр. 73, 08.07.1922