ПРИЯТЕЛИ
ПРИЯТЕЛИ
Воловете след паша, пътя край градините,
каваците, изпитата река,
пастира стар и глух, забравил си годините,
и кравите от селската черда.
И ужасът за селото, разкъсал пак синджирите –
огромния като скалата бик
с рога и врат да помете за миг баирите,
и моят, стиснал гърлото ми, вик…
Воловете, допрели силните си хълбоци,
дочакаха бикът да спре до тях…
И аз видях как той рогата им заоблачи,
и риеше във въздуха от страх.
А после сгърбен хукна презглава към кравите
и към пастира, с дрехи на ями…
Воловете задъхани главите си изправиха
и тръгнаха към селото сами.
А аз, дошъл на себе си, с очи разплакани,
по-силен от преди, се питах сам:
Ще имам ли такива истински приятели,
когато стана като тях голям?!
НЕВЕСТУЛКА
Не мога да гледам как често прибягва
от старата плевня до новия кош,
помъкнала пиле с отгризано гърло,
най-рано изпратило поредната нощ…
Приготвил съм жилава, тежка тояга.
Сънувам я вече – в съня ми свисти…
Но все не замахвам наяве, защото
остане ли жива, ще си отмъсти.
ХОРО
Скрит в хорото, свиреше гайдарят.
селото делеше малкия мегдан…
В тръпната гълчава светеха пендари,
пареха ръцете от копнеж и свян…
Аз стоях до баба, лекичко потропвах…
И усетил сила в грубите пети,
хуквах със децата, влизахме в хорото,
блъснати в кръга му с длан или ритник…
Гледах слисан как играта продължава,
без да ни съчувства някой, че боли…
Малки бяхме и не знаехме тогава,
че не трябва влюбените да делим…
МОЯТ КОН
В съня ми пак коне тревата газят
и падналият здрач в лицето ми пръхти.
За моя кон дълбоко спомен пазя
и радвам се, когато той ме навести.
Изминалите дни не ми отнеха
утехата, че яздил съм преди коне
и пълни с вятър бяха мойте дрехи,
когато в хълбоците впивах колене…
Старея вече; чувствам – губя сили,
нозете дирят кът за спиране.
Но търся в себе си целебно биле,
че винаги е рано за умиране…
А моят кон за мене нейде цвили
и чувам страшното му галопиране.
ДОРИ И ЗРЯЩИ
Спри, приятелю, не подминавай
камъка зелен, обрасъл с лишей.
Гледай го по-дълго… и тогава
ще усетиш, че е жив и диша…
В себе си, дълбоко, крие сила,
от която всеки се нуждае.
Може и да има златна жила,
но ще трябва да го опознаем…
А не спрем ли – скрита тя остава
за очите ни, дори и зрящи…
Всеки празен поглед е излишен.
Спри, приятелю, не подминавай
скупчените посивели храсти,
с камъка зелен, обрасъл с лишей.
В ПРЕГОРЯЛОТО ПЛАДНЕ
Вървя замислен в жегата на юли…
Стопено слънце по листата капе.
Налели дните с мед, жужат пчелите.
Привели клас, житата жътва чакат.
Сега ли трябваше да забележа,
че паламидата цъфти до мака?!
А макът аленее сред житата,
отнема слънцето от класовете.
Но ние багрим знамената с него
и името му в песните ни свети…
А паламидата е само плевел –
боде и стръковете трудно дишат…
Отричаме я, но пчелите знаят,
че тя на дъхав, пресен мед мирише!
ПРЕНОЩУВАНЕ
Приспивна песен на далечен ручей
и на щурци, забравени до днес.
В салкъма плахо пърха гургулица,
като дошла от детството ми вест.
Не мога да заспя, сънят ми бяга
и въздуха започва да горчи.
Притварям пак клепачите и лягам
върху възглавницата по очи.
Сърцето ми тежи и трудно дишам,
обръщам се на гръб, наум броя,
броя на глас, но всичко е излишно –
петлите вече опнаха гърла…
И през прозореца, с перде събрано
денят зелен в очите ми мъжди.
Осъмвам в стаята, в която мама
постилаше на гостите преди.
ДЕТСКА ПРАШКА
Аз не пазя детската си прашка –
помня само, че убивах птици.
Падаха с разперени опашки
и с големи, питащи зеници.
Гледах ги надолу как политат,
пак улучил точно във сърцето.
Чувах после някой да ме пита
дяволът ли води ми ръцете.
Нямаше ли кой да ми извика,
да издърпа прашката от мене,
да ми каже, че не трябва никой
да прекъсва ничие летене?!
Сънищата днес ми я препращат.
Много често вече ми се случва.
Аз не пазя детската си прашка.
Но в съня ми с нея ме улучват.
ЗЕМЯ
На брат ми Тодор
Пустееща земя намерих
до малък, зеленясал яз.
Над нея клони бе разперил
висок полуизсъхнал бряст.
До мене никой не застана
и никой не ми завидя,
когато носех пръст – от рано
до идването на нощта.
Посях това, което искам.
Превивах гръб и леех пот…
Ала отминалите, с присмех,
обраха всичкия й плод.
Болеше, но не се отказвах –
торих, поливах и копах.
Не я оставих да тревяса.
Роди за мене… и за тях.
НЕСЪГЛАСИЕ
Съборени стени на къщи
с гнезда и гласове под тях,
със отпечатъци от пръсти,
съдби и трепет отзвънял…
Сълзят прекършени лозници…
В зениците със скръб и страх
кръжат обезумели птици,
под свод от болка побелял…
Минавам всеки ден оттука,
изпепелен от мисълта
за този, който с кратък указ,
жестока заповед издал:
“Да сложим край на всичко старо!”
Не мога да се съглася,
че трябва всичко да съборим.
Светът ни искам да е цял.
КЪДЕТО СМЕ РОДЕНИ
Видях невиждани земя и хора –
зовяха ме безкраят и брегът…
Но здраво ме държеше моят корен,
дори към вис да теглеше върхът…
Следих света отдолу и отгоре –
общувах с всеки, дирех дол и рът…
С безсънието изпотен се борех,
но вслушвах се в сърцето всеки път.
Усетех ли, че вече се променям,
че и от радостите ме боли,
завръщах се – и влизаха при мене
упойващ дъх, жужене на пчели…
Защото там, където сме родени,
сладни дори горчивият пелин!
