Н. В. РАКИТИН

Димитър Бабев

На 2 май трагично загина един от първите сътрудници на „Листопад” поетът Ракитин. Изгубихме не само нежния певец, но и добрия и честен българин.
Познанството ми с Ракитин датува още от 1906 година, когато заедно сътрудничехме в списанията „Демократически преглед” на Влайкова и „Ново общество” на Кр. Станчева.

Искрен, весел и приятен другар, изпълнен с радост и любов към живота и хората - такъв го помня от младини. Слънчевият лъч, който винаги излъчваше душата му при обикновен разговор или другарска беседа - остана да грее близо тридесет години; ни едно облаче не го затъмни.

И ето - една нощ тоя лъч неочаквано залезе, за да не изгрее никога вече. Кой би предположил, че буря може да прекърши тоя строен, млад дъб?

И досега се мъча да си припомня: през нашето 30-годишно приятелство не бях ли доловил някога в него знака на трагичното, на страшното, както това виждах у Яворова? Мъча се да си припомня и получавам все един отговор - не!, той беше весел, безгрижен, благ поет. А тъй мъченически отмина!

Не бе ли това страшната истина на нашето време?

Не бе ли писано най-невинният да принесе себе си в жертва, за д ани пречисти от позора на себеизяждането?

Това, което Ракитин не изповяда в песни, изповяда в дело.

Защото, преваляйки пладнята на своя живот, слънчевият лъч бе се стъмнил в него.

Поетът не беше вече пантеист и съзерцател, а мизантроп - но преди да намрази другите, намрази себе си, отрече себе си и отмина с кървавата стъпка на мъченик.

Земята, която тъй хубаво и искрено той възпя, днес го приютява майчински в своите пазви.

Нека пребъде тяхното единение…


сп. „Листопад”, г. 15, кн. 3, 1934