Воймир Асенов

В един от вариантите на стара народна приказка се говори за първата, мътна вода на реката, за втората - бистра вода на реката и за третата, Златната река…

Георги Богданов беше поет по рождение. Той вярваше, че съществува Златната река и по-късно написа роман, който нарече „Златната река”. Отпечата го в сп. „Пламък” със съдействието на Георги Константинов, с когото бяха приятели от „Родна реч”. Самият Гошо беше Златно момче. Казвам го не от сантимент, че сега го няма, а защото той наистина приличаше на Малкия принц на Екзюпери… Не бива да фамилиарничим с тези, които сега не са сред нас и не могат да се защитят, ето защо дори обръщението Гошо сега ми прозвуча много свойски. Аз го имах за приятел, ами той?… Гошо беше наистина голям малък принц - винаги с лъчезарна усмивка, къдрокос, щедър до безразсъдност…

В студентското ми безквартирие често съм нощувал в неговия дом на улица „Каймакчалан”, която се намира на една стръмнина от Слатинския редут. Какви битки са се водили тук за леглата, които бяха три! Спомням си, че веднъж бяхме пренаселили квартирата - все бездомници, валеше дъжд като в заглавието на Гошовата пиеса, на всичко отгоре Стефан Бесарбовски - преводач и чудак - беше довел в малката двустайна къщичка от милост и една мокра, безпризорна кучка. В къщичката - за по-лесно и за да не ни видят хазаите - влизахме от пътя, направо през прозореца… Дъждът валеше, когато в полунощ до прозореца спря такси и след това някой почука. Беше Гошо Богданов. Аз отворих прозореца на собствената му квартира, но в този момент кучката се разлая… Обясних му, че е прибрана от милостивия Стефан Бесарбовски. Гошо помоли шофьора да почака и весело каза: „Ясно, Стефан отново спи с любовница… Е, щом е заето, чао!” И тръгна да търси в „Сезона на големите дъждове” подслон за себе си…

Друг път, в апартамента на Иван Димитров, той бе наел квартира и ме беше прибрал да нощувам, пиехме домашна ракия. Нафтовата печка гореше, валеше сняг, а Гошо ми разказваше замисъла на новата си пиеса, която условно беше нарекъл „Лавината”. Спомням си, че това беше съвременен криминален сюжет, но ала Агата Кристи… По едно време станах да налея нафта в печката… Чух, че Гошо извика „Стой!”, но аз вече бях излял от дамаджаната стотина грама ракия вместо нафта… След трясъка в стаята се носеха сажди и дим и сред смеха на Гошо Богданов дочух думите му: „Станахме още две малки негърчета…” Потушихме пожара, погледнах Гошо, който прилиаше на коминочистач и видях, че ми подава бяла хавлиена кърпа, усмихнат и без една дума на упрек, само добави: „Познай кой ще дойде на вечеря?” На вратата се позвъни и след като той отвори, пред нас застанаха двама милиционери. Гошо им се поклони и размахвайки кърпата като келнер, каза: „Добре дошли, но питието свърши!” Така естествено и така театрално го каза, че милиционерите му отвърнаха: „Ами тогава - друг път!” Гошо ги изпроводи с думите: „Друг път няма да има!”

Друг път наистина нямаше… Изгърмя сърцето на това изумително талантливо и приятелски настроено момче. Георги Богданов имаше много приятели поети, драматурзи, артисти, киносценаристи, художници, музиканти и свои си хора от Златна Панега. Той не беше аполитичен, имаше усет за новото. Обичаше висоцки, когато н ие се кланяхме на Евтушенко, Вознесенски и Рождественски. Учеше от Кольо Инджов разговорен испански. Знаеше много, в главата му имаше една енциклопедия и мен ми е трудно да кажа кое беше най-характерното за него. Може би това знае само жена му, Мая, която стоически понасяше заедно с него огорченията. Георги Богданов не беше приет в нито един творчески съюз, макар че беше енциклопедичен талант. Получи няколко инфаркта, но не се отказваше от навиците си. Малко преди края от неговия много добър приятел Христо Троански знам, че искал да смукне малко от цигарата. Христо му отказал със сълзи, а Гошо се смеел…

Виктор Самуилов, Васил Сотиров, Радко Дишлиев, Владо Даверов може би са забравили от сбирките им в Клуба на преводачите и в Дома на киното, че Гошо обичаше да казва: „Никой не знае кой ще му напише некролога! Затова - наздраве!” Беше истински литературен рицар… Последният!

Не бих искал да завърша минорно спомена си за Георги Богданов, защото той обичаше една весела дума от родната ни реч - шегобиец. И той беше от Бога роден шегобиец, приличаше на малкия принц - вярваше на всеки и във всичко… И сега сигурно на своята си планета, гледа ни и кой знае какво си мисли за нас. Само в сезона на големите дъждове понякога почуква на прозорците ни и се стича като голяма сълза от обич…

1997