Матей Шопкин

Истинският поет, дори когато се губи от очите на читателите, остава винаги при себе си, в пределите на своя поетически свят, сред живата жарава на своите лични вълнения. И е прекрасно, когато понякога тези лични вълнения избухват като огнени искри и падат върху белия лист - падат с луда или укротена страст, за да се превърнат в искрени, в съкровени, в талантливи изповеди…
Такива според мен са стиховете на Недялко Чалъков - искрени, съкровени, талантливи…
Познавам Недялко от годините, когато написа „Двадесетгодишните”:

Ние сме двадесетгодишни.
Ние сме с неизвестни имена.
Разцъфтяхме като пролетни вишни,
изтъкани
от светлина.
…
Ние живеем
като тревожни антени.
Неспокойният порив е в нас отразен.
С огромно наследство ощастливени,
ние изгаряме
всеки ден.

Сега, след толкова години - години, преминали в аудиториите на Великотърновския университет „Св. св. Кирил и Методий”, под стрехите на села и градчета, по пътища и кръстопътища, стихът „ние изгаряме всеки ден” придобива особен смисъл. И неслучайно Недялко Чалъков е нарекъл първата си книга „Върху жарава стъпвам”. Във всяка страница на тази книга поетът остава верен на синовната си обич към своите родители, към родния дом, към старопрестолния Търновград, към България. В стиховете му редом до скъпите образи на майката и бащата, на любимата жена, на приятелите се извисяват и образите на светите братя Кирил и Методий, на цар Калоян, на апостола на свободата Васил Левски, на Димчо Дебелянов. Заедно с баладичния говор на Янтра се усеща топлият полъх на Мелник, дочуват се стенанията на „кървавата църква в Батак”. И почти навсякъде диша Дунавската равнина - там, където е залюляна рождената му люлка, там, където е направил първите си стъпки, където е написал своя първи стих. Там е родният дом на поета, там е неговата мъка:

Дом мой,
мъка моя голяма!

Запустял си като пепелище след война.

Без да вдига излишен шум около себе си, Недялко Чалъков има вярна представа за доброто и злото, за честта и позора. Той отстоява ясна гражданска позиция, той е поет родолюбец, поет мечтател. Неговите „безценни съкровища лежат” в огъня на сърцето му. И затова му вярваме, когато пише:

В задъханата тишина живея
под чистите открити небеса.
И птиците на детството ми пеят.
И свети слънце в утринна роса.

Или:
В зениците ми таен огън свети.
Пламти жарава,
пада пепелта.
Отиват си и идват стиховете
като далечни знаци на кръвта.

В едно от най-хубавите си стихотворения поетът пише: „Обичай ме такъв, какъвто съм”… Мисля, че тази молба е отправена и към любимата жена, и към читателя. Защото Недялко Чалъков никога и никъде не се представя за светец. Но и праведен, и грешен, той е поет с дълбоки български черти. Той носи в душата си стародавни български добродетели, помни своите силни родословни корени, благославя животворните извори на своя живот - живот, посветен на България!…

Аз обичам човека и поета Недялко Чалъков. Обичам го за неговата сърдечност и доброта, за неговия светъл поетичен дар, за неговия непреклонен дух. И затова с най-искрени чувства пожелавам на добър час на първата му поетическа книга.

2001 г.