85 години от рождението на големия критик

Панко Анчев

1.

Енергията на дълбоките и радикални изменения в българския духовен живот и в света на културата през 60-те години на ХХ век се съсредоточи в литературната критика. Тук се развиха принципните идейно-естетически битки, в които се раждаха новите представи за изкуството и литературата; тук се утвърждаваше новото поколение не само в литературата, но и във всички други изкуства и в обществените науки.

Обикновено се смята, че 60-те години са повратен момент само в развитието на социалистическите социално-политическите системи; че тогава надделява по-модерното и прагматично отношение към икономиката и културата; че в България и СССР се преодолява идеологическият догматизъм, за да се отвори пътят пред новите идейно-естетически веяния, идващи от Европа. Борбата с идеологическия догматизъм е характерен белег на това време, но според мене преображенията бяха насочени не само срещу него и не свършват с него. Нейното значение бе съзнателно преувеличено по чисто конюнктурни съображения, защото бе необходимо да се направи апология на линията, която победи вътре в управляващата партия. 60-те години са преломен момент в историята на ХХ век, защото слагат края на просвещенския модел на развитие и отварят началото на нова епоха, наричана „постмодернизъм”. Това е гигантски поврат в историята, който тогава не се осъзнава. В България той протича под прикритието именно на тази огромна и неудържима творческа енергия, освободила се от разпадащия се свят и създаваща илюзията, че предстои време на нов траен подем и градеж на здрава и с дълбоки основи обществена сграда. Всъщност, би трябвало да говорим за „историческа ремисия” на умиращия социален организъм. Тя няма да продължи дълго и вече през 70-те години ще станат очевидни признаците на упадъка. От една страна виждаме каква мощна творческа генерация навлиза в литературата и изкуствата и с какъв замах се утвърждава, какви нови обществени идеи изразява и колко свежи и ярки са естетическите проблеми, които успешно разрешава. В същото време тя носи усещането за нещо нередно, тревожно, опасно и фатално. Новото поколение идва с ново съзнание за ролята и значението на изкуството и културата и бързо се заема с обновлението им; но и е изпълнено с дълбоко уважение към традициите, които творчески възприема и развива.

Критиката също се попълва с такова поколение. Никога преди българската литературна критика не е била толкова богата на млади и талантливи имена. Почти едновременно дебютират с публикации в литературната периодика и издават първите си книги Цветан Стоянов, Тончо Жечев, Боян Ничев, Минко Николов, Здравко Петров, Кръстьо Куюмджиев, Иван Пауновски, Любен Георгиев, Цветан Тодоров, Юлия Кръстева, Стоян Илиев, Стоян Петров, Иван Цветков, Симеон Султанов, Чавдар Добрев, Тодор Абазов, Николай Янков, Елка Константинова, Милена Цанева, Стефан Елевтеров, Атанас Свиленов. Посрещат ги, както никога преди не е посрещано новото поколение в критиката, остро и дори враждебно. То само си е виновно за такова отношение, защото постави под съмнение правото на предшестващото го поколение не само да законодателства, но и да налага принципи на литературно-критическия анализ, да създава йерархията от имена и явления и оценява значимостта на един или друг писател, а и на цялото ново поколение поети, белетристи и драматурзи. „Сблъсъкът” бе под формата на дискусии, а не на преоценки и отрицания. Т. е. в спор влизат идеи и принципи, а не лични отношения и вкусове. Това също е показателно за същността на новото литературно-критическо поколение от 60-те години.

Големият спор е как литературната критика да изпълнява своята идеологическа задача, без да нарушава особеностите на литературата и като самата тя се осъзнава като литература. Българската литературна критика от Нешо Бончев насам винаги се изживявала в една или друга степен като наставник на литературата и писателите, като техен „надзорник”. Поради това често е изпадала в крайности и се е опитвала грубо да се намесва в творческия процес, да налага принципи и критерии, несъответстващи на същността на творчеството и творческата личност. Литературният критик у нас винаги е бил в някаква форма законодател на литературната мода. Но след 1944 година му наложиха правото да говори от името на властта, да бъде главен идеолог в културата и да санкционира строго всяко отклонение от установената политико-идеологическа линия.

Бедата не е в принципа, който тогавашната ни литературна критика следва, а в неумението й да го прилага. Политическата промяна създаде нова обстановка в държавата; започна радикално преустройство на литературния и на културния живот, което размести стойностите и установи нова естетическа йерархия. Т. нар. „буржоазни критици”, които бяха не само опитни, но и отлично образовани и с висок вкус, бяха практически отстранени за известно време от участие в литературния живот и неговото ръководство. На тяхно място дойдоха хора от т. нар. „пролетарски литературен фронт”, на които липсваше литературоведска култура и които, поради слабото познаване на марксизма, прилагаха сектантски и напълно механично неговите естетически постулати. Изведнъж се създаде необичайна обстановка, в която избуяха плевелите на вулгарната социология. Литературата и литературната критика бяха вкарани в идеологически и политически борби, за които те нямаха нагласа и сили.

Поколението критици от 60-те години не отхвърляше принципа на държавната идеология за критиката като проводник и защитник на политическата линия на властта в литературата и литературния живот. Но то искаше това да става със средствата на естетиката и литературознанието, с разбиране и отчитане спецификата на литературата като творчество и на писателя като творец. С проблемите на художественото творчество трябва да се занимават хора подготвени и чувствителни към красотата на словото, познаващи историята на българската литература и постиженията на чуждите литератури, съзнаващи колко деликатна материя е литературата и какви тежки поражения й нанасят присвоилите си правото да бъдат безгрешни идеолози.

Когато говорим за литературните баталии през 60-те години, чрез които се утвърждават новите критици и писатели, не бива да преувеличаваме смисъла и същността им. В тях има, разбира се, от патоса на всяка подобна смяна на епохите, когато се променя езика на критиката. За политическата и идеологическата система, в която се е установила в страната и културата в средата на 40-те години, подобни дискусии предизвикват сътресения, понеже у мнозина се създава впечатлението, че се извършва ревизия на установените принципи и се поставя под съмнение правилността на идеологията и способността й да овладее литературния живот. Но по същество това е смяна както на езика, така и на личностите, на които се възлага управлението на културата и литературата. Самата критика се връща към традиционното си положение на самосъзнание на литературата, на неин тълкувател и ценител. Новият живот налага нови теми и сюжети, нови герои и изразни средства, които не се вместват в тесните рамки на догматичната критика. Статуквото обаче се запазва, макар и да е променена видимата му страна. Поколението критици от 60-те години успява да се наложи, но е под непрестанния натиск на предишното. Тази постоянна борба все повече разлага критиката, омаломощава я и я тласка към непродуктивни теории и тези, възприемани безкритично и нетворчески от по-младите.

Сред най-големите имена на българската критика от втората половина на ХХ век безспорно е Тончо Жечев - един от най-могъщите двигатели на поколението от 60-те години. 

2.

Истинският критик винаги следва някаква система от принципи и критерии в своята творческа дейност. Той я създава постепенно, но в началото интуитивно я намира в творчеството на свои предходници и учители. Дори и да не я осъзнава (а той я осъзнава, едва когато я изгради сам за себе си чрез своя личен опит и в изучаването на образците в делото), той се придържа, като подражава на онова, което е видял и намерил във високите образци на литературно критическото изкуство. Но постепенно тя се избистря и когато е дело на значим творец, се превръща и в достоверно свидетелство за идейно-естетическите тежнения на времето.

Тончо Жечев е размишлявал дълго за същността на литературната критика, за нейните най-важни принципи, за морала и отговорността на критика. Той пише редица статии и рецензии, в които формулира своите критически възгледи или влиза в дискусия или полемика, за да обори тези и идеи, които не споделя и които намира за погрешни и вредни за литературата. Тончо Жечев е полемист от най-висш ранг; когато спори, спори принципно, ерудирано, задълбочено. Той не хвали и не отрича голословно или защото нещо много му харесва или не, а с аргументи, обосновано и професионално. Неговите полемични статии са преизпълнени с доказателства и факти, които, за да ги поставиш под съмнение или отхвърлиш, е необходимо да познаваш задълбочено материята, да си подготвен отлично и да владееш изкуството на полемиката.

Първата своя по-цялостна концепция за критиката и критика, която Тончо Жечев демонстративно противопоставя на битуващото по това време разбиране, е формулирана в една разгърната рецензия за първата книга на Здравко Петров „Срещи с големи и малки” (1962). В известен смисъл рецензията е „манифест” на новото литературно критическо поколение. Тя е възприета като такава и срещу формулировките и изводите в нея се обявяват критици от по-старото поколение, видели тук ревизия на утвърдените идеологически принципи - дори опит за деидеологизация на критиката. Тончо Жечев персонифицира в Здравко Петров целия комплекс от представи у новото критическо поколение за литературна критика и „закъснялото търсене на равноправие на критическата муза сред своите парнаски сестри”. Очертава се нов образ на критик, на професионален критик, който се чувства равен с писателя, защото сам създава литература и е творец по дарба и призвание. Не е случайно, че авторът на рецензията напомня за „привидната разсеяност” и „вътрешната съсредоточеност” на Здравко Петров, за неговия „чудачески захлас”, който е „признак на вглъбен живот в сферата на житейското призвание”. Тук наистина имаме среща с ново явление, с нов тип критик, какъвто не сме виждали в сравнително кратката история на българската литературна критика. Този именно тип критик е надарен според Т. Жечев с „остър обществен темперамент, развълнувано и страстно търсене на обществена обусловеност, нервно пипане по болните места в литературния живот, стремеж да бъдеш обществена съвест”. Критикът е изразител на общественото съзнание, а не някакъв „играч на стъклени перли”, който самоцелно се занимава с четене и коментари на прочетеното. Не е достатъчно да си надарен с естетически вкус. Това е, разбира се, първото условие, за да бъдеш допуснат до критиката. Но вкусът трябва да бъде подкрепен с обществена чувствителност и със съзнание за обществената стойност на литература. Артистът-критик е и съдник, лекар-диагностик на обществените заболявания, търсач на обществените ценности.

Тончо Жечев легитимира новото критическо поколение, а и себе си също, в една враждебна среда, в която се разпореждат строги закони и правила и в която се говори на специфичен език. Невъзможно е да откажеш да говориш на този език. Задължително е да доказваш правотата си с неговите конструкции. Трябва да изразяваш новото си мислене с „каноничния” дискурс и това не бива да се оспорва. Идеологизираната обществено-икономическа система се подрежда вътрешно и чрез вербални конструкции. Разрушиш ли ги, ти се обявяваш за отрицател на системата. Затова и реформирането й винаги започва от езика и говоренето, с употребата на нови термини, които по нов начин да изразят идеологията, за да я пригодят като аргумент в полза на промените. Тончо Жечев не отрича системата, не се съмнява в нейната политическа целесъобразност и нравствена сила. Също като всички останали от поколението на 60-те години той произлиза от нея, работи за укрепването и усъвършенстването й. По убеждение е марксист, който е много добре подготвен теоретически и умело прилага методите на марксистката философия и идеология в литературно критическата си дейност. На него обаче му е противно да повтаря папагалски едни и същи формули, претендиращи за изчерпателност и всеобщност. Понеже познава Маркс не от брошури и кръжоци, а го е чел и творчески премислил, той иска да го прилага творчески и адекватно.

На едно място Тончо Жечев казва нещо много важно, което силно раздразва опонентите си: „Сега едно марксическо мислене и обяснение на обществените и литературните факти търси по-голямо стилово богатство за израз”. Сега, именно сега това е необходимо и неизбежно, макар винаги да е било присъщо на философското мислене и на истинския литературовед. Става дума вече за стила на критика, за начина му на говорене и писане, за това как едновременно да съблюдава метода на диалектическия материализъм и не нарушава художествената цялост на литературното творчество. Според него опонентите му нямат тази способност, но тя е присъща на критиците от новото поколение. Аз лично намирам Тончо Жечев за прав в оценката му за критици като Пенчо Данчев, Максим Наимович, Петър Пондев, Стоян Каролев, Емил Петров, Борис Делчев, Иван Руж, Георги Димитров-Гошкин и др. Парадоксално е, но ще го кажа: те се оказаха с повече последователи и продължители. Дори днешните постмодернисти са сред наследниците им. Защото тяхната линия е по-лесна за следване. Тя не изисква кой знае какви усилия - достатъчно е да си активен и агресивен в изказа си срещу всичко, което е по-сложно и дълбоко и за чиято оценка се изисква висока литературоведска подготовка, естетически вкус, уважение към творческата личност, любов към литературата, способност за проникновен анализ.

Ще изминат само десет години и Тончо Жечев ще разсъждава върху проблема за „критиката като творчество” в спор с Никола Георгиев по повод негова статия за „Диви разкази” на Николай Хайтов. Аз намирам, колкото и странно да изглежда на пръв поглед, връзка между дискусията на Тончо Жечев с Пенчо Данчев и статията му „Съдбата на критика. За стила на една критическа статия” и „Диви разкази” или опитомяване на мисълта”. Никола Георгиев трудно може да бъде поставян в един ред с критиците, които изредих по-горе, но сам той като литературоведско явление и житейска съдба характеризира посоките, в които се движи българската литературна критика през втората половина на ХХ век. Тончо Жечев дава знак за такава връзка.

Възможно ли е безспорното да бъде спорно и дискусионно? И как да гледаме на опитите на литературни критици, водени от своите литературоведски тези и теории, да поставят под съмнение художествената стойност и значение на ярки и популярни творби и автори? Винаги ли е валидно правилото, че всеки има право на мнение и че това мнение трябва да бъде уважено? Когато един вкус и мнението, произведено от него, се опитва да оспорва ценности, само защото те не отговарят на някаква измислена теза и не се поддават на насилието да бъдат вкарани в определени рамки, истинският критик е длъжен да им се противопостави. Ала не голословно, не като прокурор и съдия, а като творец и ценител. Ние обикновено подценяваме подобни случаи и премълчаваме, за да не ни обвинят в нетолерантност. Реакцията на Тончо Жечев не е срещу естетическия вкус, а срещу естетическия подход и принцип на литературоведския метод, който произвежда такъв вкус.

Критиката е високо и сложно изкуство, изискващо съчетаване на привидно несъчетаеми неща. Критикът трябва да притежава литературен вкус, за да отделя истинското и фалшивото изкуство и да съумява да подрежда фактите според естетическата им стойност. Но той, както вече стана дума, не може да се осланя единствено на вкуса си и да робува на него. Работата му е да анализира и обобщава, да изгражда логически схеми и да поставя в тях фактите. Литературният процес е сложна система, в която се примиряват различни идейни и естетически явления. Вътре в него се борят идеи, принципи, художествени методи, начини на изображение, различна образност и оценки на действителността. Критикът трябва да намери мястото на творбата, творчеството, автора или на направлението и поколението в тази система, да отчете особеностите на техните връзки с живота, да прецени какво ново внасят в литературата. Това е т. нар. „обективност” в литературната критика и литературознанието. Обективността означава да не робуваш на личните си симпатии и предпочитания, да умееш да ги преодоляваш и да оценяваш авторите и творбите им по техните естетически достойнства, а не според личните си симпатии и антипатии, и според реалното им значение за литературата.

Модният на Запад, но и все повече в България, в края на 50-те и през 60-те години структурализъм претендираше, че като философско-литературоведски метод преодолява субективизма на критика, въоръжавайки го с универсални инструменти за анализ. Как обаче този метод преодолява субективизма на оценката? Като я игнорира и обявява за ненужна, излишна и дори вредна. От тук именно тръгва и набира скорост и самочувствие теорията на постмодернизма за отмяната на йерархията на ценности. Но преди това трябва да бъдат отречени качествата на възлови за литературата творби, да бъдат принизени показно като неверни оценките на масовия вкус и вкуса на литературната критика. Самата критика трябва да бъде заменена с „анализи и интерпретации” на чисто формалните страни на творбата. С такива анализи уж се създава „система”, която да показва как е „направена” творбата, какви средства за използвани, каква е механиката й и толкова. Както казва Тончо Жечев, този литературоведски метод „пропуска слона, за да улови мухата”.

Българската литература вече бе преминала през идеята за литературата като нещо „направено”, изградено, създадено, като за тежък и изнурителен труд, който от „нищото създава нещо”. Проводник на идеята в края на ХІХ век бе големият ни поет Пенчо П. Славейков. Аз бих свързал бързото пригаждане на структурализма, а днес и на постмодернизма в литературознанието и критиката с традициите на Пенчославейковия модернизъм и идеята за „направената литература”, защищавана и налагана и от сп. „Мисъл”. Връзката, разбира се, не е пряка, но съществува и благодарение на нея идващите от Европа нови теории бързо намират благоприятна почва и се налагат у нас.

Другата им „българска традиция” е нормативността на догматичната критика от 50-те години на ХХ век. Впрочем, този тип критика никога не е умирал; той само понесе показен удар през 60-те години, но бързо се оправи от него и продължи успешно да битува в изкуството и културата, като преживява различни преображения. Жизнеспособността му се дължи на това, че не изисква кой знае какъв талант, владеене на словото, вкус и оценъчни способности. Важното е да следваш метода, да се придържаш неотклонно към дискурса на метода.

„Дехуманизираното литературознание”, към което според Тончо Жечев принадлежи Никола Георгиев, и наплоди само за малко повече от две десетилетия много последователи, но практически ликвидира литературната критика („Това самочувствие няма хуманистичен произход, в критиката и литературата то идва от чужд източник, от нечовешката, но лековерна гордост на съвременните положителни науки, че няма нищо в живота, историята, митологията, изкуството, което да не може да се сведе до няколко модела, до няколко еднотипни структури, в крайна сметка до една проста и удобна формула.”) е знакът за усилващия се упадък в българската (а и в европейската) литература, започнал едновременно с възхода й през 60-те години. През 70-те години вече са налице симптомите на този упадък и в литературната критика. В статията, която сега анализирам, Тончо Жечев цитира интересно и дори пророческо изказване на един френски литературен критик от 60-те и 70-те години на ХХ век Жан-Етие Бле. Френският литератор, анализирайки явлението структурализъм, посочва, че неговата методология е „методология на незачитането“. И добавя, че естетиката на структурализма „лежи върху социологията на престижа, във формалното усъвършенстване на издигането вътре сред френската интелигенция. Културата на съществуващата литературна празнота не би могла да продължи за сметка на обяснителните й придатъци в едно общество на свободен изказ. Не е възможно талантът да не надделее над тактиката и може да се вярва, че щом френските писатели подновят връзките си със своето изкуство, щом се появят големите романисти и поети, структурализмът ще загуби правото си на съществуване” (подч. м. - П. А.). Липсата на ярки явления, на солидно и перспективно ново поколение поети и разказвачи предопределя и съдбата на критиката. Тя линее, издребнява, отклонява се от предназначението си и се поддава на теории и методологии, които й създават мнимо самочувствие, изпълнят я с доволството, че уж се занимава с нещо голямо и сериозно, а не със злобата на деня. Прав е Тончо Жечев, когато казва: „Няма по-сигурен признак за кризата в критическата мисъл и методология от елиминирането на историята, митологията, фолклористиката, философията и отказът от един по-синтетичен подход към творбата”. В статията си „Прибързани откровения” той пророчески добавя: „Както върви, подозирам, че скоро критиката ще се определи като рецензиране на книги и ще остане само да направим последната крачка - да направим от нея реклама за книги.”

За съжаление времето на такава „критика” дойде.

3.

Като критик Тончо Жечев се занимава с проблемите на текущия литературен процес. Проблемите на текущия литературен процес поставят и разрешават големите писатели, поради което неговите анализи са върху творчеството на такива имена като Димитър Димов, Димитър Талев, Емилиян Станев, Йордан Радичков, Николай Хайтов, Никола Фурнаджиев, Христо Радевски, Александър Геров, Павел Вежинов и др. Критическият му интерес е привличан и от младите, току що дебютиращи автори, от книжовната продукция в определени години, от съвременната история на българския роман. Но Тончо Жечев не „оперативен критик”, т.е. не следи пряко и отблизо явленията, а отбира измежду тях онези, които носят главния смисъл на литературния процес, дават му облик и го изпълват със съдържание. Значими са онези писатели и творби, които изразяват основните обществени идеи и показват състоянието на обществото и измененията в него. Критическият му анализ е съсредоточен в търсенето на връзките на литературата с обществото, понеже самата литература има социален смисъл и съдържание. Това разбиране за литературата е продуктивно - особено когато критикът е надарен с висок вкус и познава отлично историята на литературния процес.

Подходът на Тончо Жечев е социологичен и културологичен. Това му позволява да поставя фактите и явленията в широк контекст, да ги чете като свидетели и изразители на времето, да търси в тях проекциите на сложните и драматични обществени процеси. В литературата той разпознава знаците на историята и чрез тези знаци извежда истините за обществото и човека. Проблемът е в това кои промени са съществени и кои от тях оказват пряко влияние върху литературата. От друга страна е важно какво улавя и задържа в себе си литературата като изразител и свидетел на движението в историята. По-лесно се забелязват външните атрибути, докато вътрешните по-трудно се поддават на формулиране и идентификация, макар че самата литература като цяло и в творчеството на най-големите си писатели улавя, пресъздава и изразява и едните, и другите. Задачата на критика е да ги разчете правилно и да ги означи в анализа си такива, каквито са.

Тончо Жечев не случайно настоява, че българската литература през 60-те години на ХХ век показва динамиката на промените в новия живот. Промените се дължат на радикалните преобразования в резултат на извършената революция и успешната социално-икономическа стратегия на властта за развитието на страната. По този начин той защитава новите писатели от нападките на по-възрастните критици, които са недоволни и не възприемат като правомерни особеностите на стила и начина на изображение у младите. Чуват се упреци, при това гневни, за отклонения от реализма и правдата на живота.

За всеки критик е трудно да прочете адекватно и в пълнота съвременните му автори. Той може да ги оцени справедливо като талантливи, значими или бездарни, но обикновено за литературоведските му очи остават скрити най-съществените особености. Много са причините за тази трудност. Когато ценностите не са  още окончателно установени, когато се борят тенденции и естетически принципи, критикът е много повече склонен да поощрява, защитава или отрича, отколкото да спокойно да анализира. Участникът в процеса е увлечен от него и не винаги е способен да погледне „отгоре”, за да обхване пълния мащаб на случващото се. И все пак свидетелствата на литературния критик за способността на литературата и обществото да формулира тенденциите и проблемите в обществото, изразени от литературата, са изключително важни.

Какво се случва в обществото през 60-те години и как Тончо Жечев го вижда, формулира и анализира?

Тончо Жечев оценява измененията в обществото и в човека като положителни и съзидателни, променящи качеството на живота и поставящи човешката личност на ново равнище. Така говори и българската критика, публицистика и социология от онова време. Те още виждат само това, което е на повърхността и не са в състояние да разчетат сигналите, които литературата им дава за започналите и набиращи скорост процеси на разпад на колективистичното общество, за застрашителни пропуквания на характерното допреди няколко години единство и солидарност. Това осезателно личи в творчеството на двама от високо ценените от Т. Жечев разказвачи Николай Хайтов и Йордан Радичков.

Човекът на 60-те години променя външния си вид, облеклото, устройството на дома и начина си на говорене. Той заживява в нова обстановка, в която вече са навлезли предмети и удобства, каквито допреди никой дори не е виждал. Започнал е и ускорен процес на движение от селото към града. Селото губи жителите си, запустява и над него е надвиснала опасността да изчезне. Заплахата от изчезването на селото е заплаха изобщо за съществуването на българския свят - така поне се представя в литературата и критиката тази неудържима миграция. Но това не е времето, когато „светът си събуваше потурите” (макар че тази метафора на Николай Хайтов все пак в някаква степен да важи и за 60-те години); дошло е времето, в което се отприщва огромна социална енергия и тя е (за съжаление) разрушителна. Писателят (особено в „Диви разкази”) пресъздава какво именно се случва, когато обществото вече е изгубило вътрешното си сцепление и заживява по законите на индивидуалната свобода и силната личност. То е съставено от два типа личности. Единият е твърде консервативен, привързан към традицията и особено към нейните морални норми. Хората от този тип са с висока нравственост, романтичен порив и желание да правят добро, да създават удобства за другите. Животът за тях е общуване и труд за общото благо. Те не търсят изгодата, не се пазарят, но и не се примиряват с несправедливостите. Поведението им се възприема като глупаво и налудничаво, защото за обществото не е нормално да правиш нещо, без да получаваш пари или признание. Но именно тази безкористност ги задържа още в живота, вдъхва им увереност и сили да служат да хората. Тя ги съживява и ободрява в сумрака на годините. Другият тип личност е борецът по призвание и рождение; животът му никога не е покой, защото все нещо трябва да се доказва и нещо трябва да се извоюва. Няма значение дали е морален принцип, или лична увереност и правило на поведение. Но той е сам срещу всички. Такъв човек трябва да притежава много сила и умение, за да устои на враждебното общество. А то е враждебно не само защото може да е несправедливо, а дори и заради това, че хората не обичат и не приемат различния, продуктивния, човека със самочувствие. И единият, и другият тип личност се чувства самотен и изоставен, защото обществото се е отказало от предишната си солидарност и съзидателност, за да остави човека на произвола на съдбата. Може би прозата на Николай Хайтов е най-тревожният глас на словото, което страда за необратимите социални процеси.

Йордан Радичков нарича това състояние на обществото „суматоха” или „свирепо настроение”. Суматохата и свирепото настроение не са безредици, нито някаква сляпа стихия, помитаща реда, спокойствието и устроеността. Това не е революция. Те са събиране на нова енергия, чрез която обществото прекрачва от едно състояние в друго. Тази енергия създава и нов стил в литературата, ново естетическо мислене, нови изобразителни техники и литературни герои. „Свирепо настроение” постави ново начало и показа резултата от преображенията в българското общество. Новият Радичков постави на изпитание критиката, а и читателите. И досега критиката не успява да обясни този нов Йордан Радичков. Неговите герои са все още неразгадани загадки.

Преди Йордан Радичков нямаше такива герои. Сега ги има; писателят ги показва, дава им думата да говорят и съобщят това, което трябва да озвучат пред другите. Те излизат сякаш из земята, събуждат се и се раздвижват, за да тръгнат към идващото срещу тях и заплашващо да ги погълне и унищожи. Но със сила не се излиза срещу тази хала. Нито с твърдост. Нито с оръжие. Друга е съпротивата на Радичковите герои, защото е съпротивата на времето срещу промените на времето.

Героите на Радичков, които са герои на времето, си построяват свой свят, в който се отграждат от този, в който физически живеят, за да спрат уголемяването и настъплението върху всичко старо и непригодно към промените. Този техен свят е нереален и митичните същества и ставащото или неставащото в разказите са част от него. Чрез него те се мъчат да се предпазят от настъплението на реалния свят, да забавят това настъпление и съвсем да го пренебрегнат, като се правят, че не го забелязват. В този техен свят времето тече различно, забавено и провлачено и като постоянно се пренарежда и се уточняват подробностите. Една история се разказва по няколко пъти, не защото не я разбират и не могат да я запомнят, а просто за да уголемят времето, в което тя протича и така да не дадат място на други случки и събития, принизяващи или заличаващи тази случка и подобните на нея. Повторенията са възпроизвеждания на ситуации, които в реалния мир липсват; животът не иска да излезе от обичайните си норми и нагласи, не желае да се променя. И за да докаже, че все пак се променя, една история, една случка или дори една дума се повтарят безкрайно, подреждат се една след друга или се пренареждат, поставят се в различни позиции и в тях се включват нови хора, за да се представят като внушителни и дори застрашителни в своята придобита по този начин големина и сила.

В „Свирепо настроение” промяната идва като загадка, която трябва да се разгадае, като гатанка, чийто отговор е уж лесен, но трябва да си досетлив, за да го намериш. Затова търсенето се съпровожда с множество уточняващи въпроси, подпитвания, насочвания, хитри, но добродушни уловки. Те не целят да объркат, а само да удължат процеса на разгадаване, да забавят отговора, а с това и времето, през което промяната ще се развие и утвърди. Странна е тази съпротива, но е характерна за героите на Йордан Радичков и тя обяснява неговия нов художествен стил и маниер на говорене и разказване. Това не е езопов език, а социален ефект, предизвикан от социални причини. Колкото повече се натрупват думи, обясняват се и се уточняват понятия, колкото повече се повтарят разказани вече събития и случки, толкова по-бавно е действието (въпреки външната му динамика), а забавянето от своя страна възпира обновлението и вдъхва някаква сляпа вяра у хората, че красотата и хармонията на техния свят ще се запази завинаги.  

Случаите с Николай Хайтов и Йордан Радичков доказват още веднъж, че никое литературно явление не може да бъде разбрано и тълкувано извън неговия социален и естетически контекст. Но и че самият социален и естетически контекст трябва да се разглежда адекватно, съобразно истинските реалности, а не повърхностно, външно и пропагандно.

4.

Критическите занимания на Тончо Жечев са трайно насочени и към изследването на мотиви и сюжети от българската литература на 30-те и 40-те години на ХХ век, когато социалното разслоение се съпровожда с изостряне на противоречията в обществото и с крайности в чувствителността и мисленето в литературата. Това е сложно време, което ражда нов тип личност. Тази личност ще осъществи и политическите преображения в средата на 40-те години и ще устрои новата обществена система. Вътре в нея ще трябва в един момент да се примирят отрицанието и съзиданието, радикализирането на борбата със съсредоточаването в съграждането. Тя именно е призвана да осъществи практически идеите, които изстрада физически и се обрече на саможертва. Българската литература свидетелства за тези сложни и драматични процеси. Тончо Жечев подхожда към тези свидетелства като критик, а не толкова като историк на литературата.

Критическият подход е по-различен от този на историка на литературата. Историкът не е изследовател единствено на миналото, както и критикът не е тълкувател и ценител само на съвременната литература. Истинският историк на литературата винаги е и неин ценител, както и добрият критик гледа на настоящето като продължение на миналото и като на бъдеща история. Тончо Жечев разглежда 30-те и 40-те години през призмата на творчеството на Христо Радевски, Георги Караславов, Георги Цанев и Никола Фурнаджиев и изводите и обобщенията, които прави върху отделни моменти от това творчество, ги съпоставя с актуалния литературен процес, с търсенията на съвременните писатели. Тези автори са и активно пишещи през 60-те и 70-те години и необходимо да се види от къде тръгват сегашните им търсения. Докато един писател твори, той винаги е свързан със своето начало, продължава го в различни форми и посоки, осмисля го и го тълкува чрез последните си творби. Но и ранните му работи обясняват особеностите на актуалното му състояние. Затова анализирайки мотива за отечеството в стихотворението „Аз обичам” от Христо Радевски, писано през 1935 г., Тончо Жечев проследява как се променя чувството за родината у българина и защо през 30-те години е възможно поетът да изрече „Аз обичам страната, в която израснах, но защо я не чувствам тъй близка”, както му е близък сибирския сняг. И защо тогава се поражда такова отношение към родното и интернационалното. Социалното измества националното, литературата, а заедно с нея и отношението към родината се идеологизират. Започва, както отбелязва критикът, действителният живот на литературата в сферата на идеите. Това е важно наблюдение, което се потвърждава и от редица явления в българската литература след 60-те години на ХХ век. Този живот претърпява метаморфози, придобива различен облик, често политическата идеята се представя като порочна и вредна и се заменя с такава идея, която уж няма политически характер, но по същество повторно политизира обществото, вкарва го в по-голяма зависимост от политиката и идеологията. Деидеологизацията е друга форма на идеологическа борба. Никак не е случайно, че в постмодерната литература отношението към родното е не по-малко отрицателно, отколкото е било през 30-те години. Когато обществената обстановка се напрегне политически и назреят революционни изменения в системата на общественото устройство, тогава целият живот се подчинява на идеологически и политически норми. Революцията обикновено се мотивира от идеята за глобалната солидарност и тогава любовта към света, който е солидарен с тебе и с усилията ти да измениш живота в държавата, ти става по-близък и роден от сънародника, който идейно и политически е стои срещу тебе и воюва с тебе. Тончо Жечев прави интересно заключение: „Така в историята на нашия мотив можем ясно да забележим контурите на един зигзагообразен път, чието начало и край по своеобразен начин се свързват, за да образуват извървян кръг. През двадесетте и тридесетте години, със силно развито индивидуално съзнание, обременени със спомени от българската история, поетите постепенно изтласкват на заден план, в болните и нещастни кръгове на съзнанието, чувството си за връзка с едни общности, които са станали ненадеждна опора за тях. Развитието на тяхната родина е било на път да ги лиши от чувството за родина. На друг етап и с друго съзнание, те бяха на път да се окажат толкова безродни и сломени, колкото и живелите пред възраждането на националното съзнание, когато то е дремело в очакване на своя Паисий Хилендарски”  ( „Към историята на един мотив в българската поезия”).

Политизирането и идеологизирането на литературата са симптомите на трайните социално-политически конфликти, на радикализирането на обществото и очакването за резки промени неговото развитие. „Деполитизирането” и „деидеологизирането” пък свидетелстват за отмъстителната победа на буржоазното доволство и за настъпването на съзнанието за „края на историята”. Това е тежко време на упадък, който не се осъзнава и не поражда съпротивителни сили. То обикновено настъпва след „политически екшън”, изморил до крайност и отчаяние хората и напълно унищожил техните съпротивителни сили.

„Политическите писатели” са любима тема за Тончо Жечев. Този тип автори говорят много за особеностите и духа на българската литература, за нейната чувствителност към острите проблеми на времето. Тя винаги е била политически ангажирана, но в определени моменти открито се намесва в сферата на политиката, за да окаже въздействие върху разрешаването на социалните конфликти и насочи обществото към тяхното осмисляне, като вземе страна в тях. На тази цел е посветена и епопеята на Георги Караславов „Обикновени хора”, която критикът внимателно и с разбиране анализира в специална статия. Този епически роман проследява историята на един селски род, вътре в който се проявява „в снет вид” целият исторически процес след Освобождението до средата на ХХ век. Георги Караславов показва „неумолимото разслоение, класовите вражди, политиката, която започва да прониква най-дълбоките и недостъпни фибри на селото, раждането и развитието на комунистите, тяхната победа”. Тук виждаме как историята променя хората и ги подчинява на себе си, защото в нея няма случайности, а всичко е закономерно и причинно зависимо. Именно поради това политическите борби увличат всички и никого не оставят равнодушен или изключен от тях. Всеки трябва да се определи с кого е и чия кауза ще следва и защитава. Замисълът на Георги Караславов е толкова мащабен, че може да се твърди, че е непознат у други писатели. Само зряла литература може да си позволи такъв „проект” и да го изпълни. За него е необходимо социално мислене, исторически подход, разбиране на историята, познаване на човека, вярност към реализма. Такава е българската литература от втората половина на 50-те и 60-те години, когато тя проявява видим мащаб на епическо изображение. Този мащаб няма да бъде повече (или поне досега) повторен и ще си остане ярък момент в литературната ни история. Главната причина за него е в състоянието на обществото и в неговите възможности да мисли епически за историята. Такива възможности притежава единствено колективистичния тип общество.

5.

Тончо Жечев заедно с Цветан Стоянов, Кръстьо Куюмджиев, Здравко Петров, Боян Ничев и другите им колеги от поколението доказа, че истинският критик е едновременно и културолог, философ, историк, социолог и публицист. Той е такъв именно като познавач и ценител на актуалния литературен процес, защото литературата е свидетелството на обществените процеси, техен носител и хранител. Критикът винаги търси знаците за общественото развитие в литературата, но и мястото на литературата, условията, в които тя съществува, т. е. в обществото. Когато поставя социологически или културологични проблеми, той рационализира онова, което писателят би трябвало да види през погледа си на художник. Критикът дава ново осветление, прониква в закономерностите и изпълва със съдържание и смисъл явлението, което може и да бъде отминато или пренебрегнато. От друга страна, познаването на обществените проблеми и процеси дава силни естетически критерии, понеже позволява да се видят несъответствията на художественото изображение с реалностите. Никакво „затворено четене” не е в състояние да проникне в литературната творба. То ще види някои конструктивни елемента в нея, но ще остане глухо и сляпо за действителните й стойности.

Когато разглеждаш литературата като отражение и изразяване на живота, тогава и животът придобива особен смисъл и значение за изследователя. Животът трябва да се познава и изучава във всичките му проявления, за да може по-точно да се преценява доколко литературата вярно го пресъздава. Познанието на литературата е познание на живота. И обратно: когато критикът познава живота, като го изучава многостранно, той се доближава до същността на литература. Критиката е познание за живота чрез литературата. Към този принцип се придържа и Тончо Жечев и затова толкова вещо пише по проблемите на социологията и културологията.

През 60-те години, когато в България се говори толкова много за ускорени темпове на развитие, за догонващо развитие, за съкратени срокове, новите критици призовават за връщане към традициите чрез тяхното преосмисляне. Ускореното икономическо развитие поражда опасения (при това реални) за скъсване с миналото и неговите ценности. Реформите, които се извършват в икономическия организъм на обществото, неизбежно се насочват и към културата и духовността. Опасността от национално обезличаване за сметка на някакво илюзорно по-високо качество на живота са напълно реални и хора като Тончо Жечев тревожно сигнализират за тях.

Консерватизмът е философия на трезвия разум, който е особено нужен в условия на ускорено икономическо развитие и радикално преображение на обществено-политическата система. През 60-те години вече се виждат резултатите от несъобразяването с особеностите на нацията, с  нейните традиции. Разбира се, неизбежно е да се гради затворено общество, което да не позволява никакви промени и животът в него да остава постоянно във времето на някакво имагинерно минало и да се пази ревниво всичко, с което са живели нашите предци. Това не е консерватизъм и не към това призовава Тончо Жечев. Той призовава към умерено отношение към чуждото, към сдържаност, когато идващите отвън нововъведения биват налагани като единствено възможни и полезни. Не всичко е обективно необходимо и не винаги обществените потребности са коректив на историческите явления. Нациите трябва да притежават вътрешни сили и субекти на културата и духовността, които да извършват някаква селекция и да възпират онова, което не е полезно и нарушава националната цялост и своеобразие. Такъв субект е интелигенцията. Тя е общественото съзнание на нацията. През 1970 г. Тончо Жечев пише своята забележителна статия „Народ и интелигенция. С оглед хуманистичната проблематика на днешната култура”, в която формулира широк кръг от проблеми, стоящи пред българската интелигенция и през българския консерватизъм в условията на бързо променящия се български свят. Тази статия не е изгубила значението си и днес.

През 1970 година у нас все още съществува интелигенция като социална прослойка, но Точно Жечев вече усеща как тя постепенно е започнала да губи своята енергия и воля, макар количествено да се умножава. Отслабва според него онази част от нея, която е призвана да мисли и разсъждава. Обществото и държавата я поощряват, ала тя не съумява да ги захранва с идеи и да излъчва убедителни послания. Затова и критиците, за които тук говоря, се чувстват изолирани или пренебрегвани. Реакцията срещу тях не е обикновена реакция на старото поколение спрямо новото, а организиране на радикализма (в неговите най-различни проявления и идеологически форми) срещу консерватизма на патриотично мислещите и умерено действащите. Тази реакция ще се изостри неимоверно след първите публикации на глави от книгата „Митът за Одисей”. Тогава те ще се изразят дори в открита идейна борба срещу консервативното мислене. Но малко след това системата на „ускореното развитие” ще рухне. Видя се колко слаб и неустойчив е градежът върху пясък и без отчитане на националните особености.

Без интелигенция няма национална култура! „Народната интелигенция, пише Тончо Жечев в цитираната по-горе статия, не само по произход, но и по това параболично движение на духа, не само по изходната, но и по завършващата точка на духовното пътешествие - това е насъщен въпрос на хуманизма в живота и литературата днес.” Нима е възможен животът на нацията без мъчителното разрешаване на въпросите за вярата, съвестта, „самопожертвователността, патоса в търсенето на истината”? Нима се живее единствено с мисълта за ползата и богатството, за удоволствието и пазара? Възможно е, ако интелигенцията е или твърде слаба и нищо не значеща, или е направо негодна за живот и дори мъртва. Това виждаме днес, когато няма кой „да поеме друг род мъки, да поеме своя кръст, истинския свой дял от националния труд” - както установява през 1970 г. Тончо Жечев.

Интелигенцията се самоуби в нетърпението и бързането, в непознаването и не съобразяването с историческите истини. Тя стана лесна плячка и жертва на упадъка, който я обезсили интелектуално, ограничи я в знанията и моженето, стесни хоризонта пред нея и я омаломощи до неузнаваемост. Както винаги в периодите на разпад и съществуване в индивидуалистичния тип общество интелигенцията обърна взор към Западна Европа, за да дири там идеи и теории за историята. Но там вече бяха навлезли дълбоката идейна и икономическа криза и произвеждаха мъртви и умъртвяващи либерални теории. Тези теории искат постоянни „шокови терапии” на икономиката и обществото, напълно пренебрегвайки националните традиции и особеностите на националните общества.

Събитията в края на 1989 г., след които настъпи радикална смяна на обществено-политическата система, показаха още веднъж колко незряла и неподготвена за своята историческа отговорност е българската интелигенция. Тя пасивно и несъзнателно участваше в разрушаването на системата, макар да я възхваляваше и подкрепяше вербално. Но тя изобщо не показа пробойните в нея, не откри елементи и механизми, които да водят към нейния летален изход. А такива е имало и те са очевидни днес в литературата от онова време. Тогава онова, което литературата изразяваше, изобщо не бе забелязано от критиката и социологията. Не тук обаче е най-тежкият грях на българската интелигенция, а в активното й съучастие в разрушаване не само на икономическата, но и на духовната основа на българското общество и българската нация. В по-голямата си част тя се държа агресивно и с невиждана преди наслада взривяваше установилите се традиции, за да отвори вратите на безродието и нихилизма.

В историята обаче нищо не преминава безследно и без полза за самата нея и за субектите, участващи в процесите й. Смъртта на интелигенцията и радикалното преображение на българската култура в резултат на събитията и процесите след 1989 г. доведоха до качествено нова обстановка в България. Преживян бе твърде дълъг период на „модернизъм”, какъвто преди нашата култура и литература не са преживявали. Очевидно е, че сега не може да се говори за културата, интелигенцията и традицията, както се говореше преди тридесетина години. И това се отнася не само до българската действителност, а изобщо до европейската и световната. Глобализацията измени парадигмата на националните развития и постави българската нация в особено положение. Обърна се посоката на нейното духовно развитие; глобализацията започна да я изважда от цивилизационната среда, в която тя изконно съществува - православно-славянската. Това стана без почти никаква съпротива, тъй като вече няма интелигенция, която да защитава устоите на традицията и историческия избор на цивилизационните условия, направен с покръстването през ІХ век. Без интелигенцията българската култура започна да придобива все повече белезите на духовния провинциализъм, въплъщаващ се в културата на удоволствието, наркокултурата и материалния интерес. Страшно е, че днес в изкуството не съществува темата за родината, българското, родното.

За съжаление всичко това не стана след трудни и мъчителни дискусии за избора на пътя, а съвсем сляпо, тихо и дори с някакво радостно упоение, че пазарните механизми, наложени от либералния модел на икономическото развитие, ще донесат свобода и стимул за развитие на културата. И тъй като този модел е наложен от Европа, „европейският път” към глобализацията се оказа твърде примамлив и водещ към „рая”. В статията си „Революционните септемврийски традиции и съвременната българска култура”, писана през 1973 г., Тончо Жечев анализира сложните и драматични търсения на българската интелигенция, нейните остри, но принципни спорове за пътя, по който трябва да се движи българската култура, за избора, направен съзнателно и след дълго обмисляне и преценяване на всичките негови предимства и недостатъци. Това е спор на високи таланти, на майстори, познаващи традициите и следващи техните повели. Всеки път, когато се оказват на кръстопът, те знаят, че трябва да преоткрият „българския народ, неговото съвременно социално положение, манталитет, граждански традиции, морални максими, жизнена философия, степента на неговото съвременно гражданско и културна развитие”. В края на ХХ век правото на избор бе заграбено от полуграмотни „интелектуалци”, чието единствено качество бе гръмогласието и неудържимата енергия за разрушаване на старото, което те не познаваха, но презираха заради неговото презрително отношение към самите тях.

Сега, когато все повече се говори, а и защото имаме основание за това, че губим националното; че “проектът “национална култура” в световен мащаб изживява своя залез, значение придобива проблемът за самата национална самобитност и за нейното съхраняване и творческо развитие. Този проблем се разглежда страстно и задълбочено от Тончо Жечев. Той отчита, че “човечеството се стреми и ще постигне създаването на единна национална култура”; за него това е нещо като светъл идеал, завещан още от Гьоте и е сигурен в осъществяването му. Но и отчита, че по пътя към този идеал трябва да се върви внимателно и предпазливо, умно и вслушвайки се в съветите на националния опит. Т. е. на традицията. Още през 70-те години на ХХ век се вижда обезличаващата сила на “общочовешката култура” (кой знае защо днес не се говори за “общочовешка култура”, а за “глобализираща се култура?) и че това е сериозна опасност, която трябва да се избегне или поне да се притъпи нейното въздействие и последици.

Сега много се говори за конфликт и диалог между културите и цивилизациите, но по-редно е да се вторачваме не толкова в конфликтите или в диалозите (защото това са взаимодействия повече между “големите култури”), колкото във взаимодействията, влиянията, симфонията на културите и цивилизациите, та дори и за терора на по-големите и по-силните към по-малките и по-слабите. През 60-те и 70-те години на ХХ век се смяташе, че за да се включи нашата култура в световния културен процес, е необходимо тя да се изравни с “напредналите”, за да им бъде равностойна. Но това “изравняване” означава придобиване на същите особености, каквито “напредналите” вече имат, т. е. плодотворна среда, но и недостатъци и “болести на времето”. Когато т. нар. “изостанали култури” широко отворят вратите си към “Европа”, през тях преминават преди всичко или в най-добрия случай, поне на първо време, модернизмите. И точно тогава повикът да се приобщим към Европа е най-силен и опиянението от „европейското” - неудържимо. Точно тогава, трябва да го кажем открито, най-отчетливо е проявен българският провинциализъм, срамът  от „изостаналостта”.

Самобитна национална литература в никакъв случай не означава затворена в себе си литература, оградена от чужди влияния и отричащо всичко, което не е нейно. Напротив, днес особено е невъзможно такова самоограждане и самозатваряне. Но органичното възприемане на влиянието е възможно единствено при утвърдено самосъзнание за себе си, познаване на традициите, поставяне на високи цели, осмисляне на отношенията между националното и европейското/световното. Тук разбира се не са възможни някакви изкуствено създавани правила, по които да става това влияние, защото литературата и културата имат такъв органичен живот, който не се подлага на механични манипулации и ръководства. Но съзнанието за себе си и за собствените си качества е знак за зрелост и отказ от подражателство. Тончо Жечев размишлява над тези проблеми, мъчи се да намери вярната формула и да й даде своя трактовка и обяснение. Самият факт, че той, заедно с неговите връстници, ги поставя, говори за високото равнище на духовния живот през 60-те и 70-те години на ХХ век. А днес по тях никой не говори, не се пише, не се дискутира.

6.

Тончо Жечев е литератор и критик, получил уроците си по великото литературно-критическо майсторство преди всичко от руската литература. Руската литература за него е основен критерий в оценките му за българските писатели, а идейните и методологически дискусии в съвременния му съветски литературен живот му дават нови идеи, тласкат го към размишления и анализи за развитието и на българската литература и специално на българската литература. Почти във всяка своя статия Тончо Жечев се аргументира с цитати от руски критици и писатели, за да докаже една или друга своя теза. И това той прави не самоцелно, както мнозина някога правеха, а със съзнанието, че е намерил верния ориентир и силното и безспорно доказателство за своята правота.

И към руската литература Тончо Жечев подхожда като критик, а не като историк. Както впрочем го прави и спрямо българската. Това му дава редица предимства, а най-важното - свобода в интерпретациите и лансирането на тези, които в критическото освещение не се нуждаят от подробна аргументация. Статиите му за Чехов, Тургенев и Лев Толстой го потвърждават. Ще добавя, че те са сред най-сполучливите тълкувания на творчеството на тримата велики руски писатели на ХІХ век и показват колко зряла и плодотворна и българската критическа мисъл през 60-те и 70-те години на ХІХ век. Вниманието на критика е насочено преди всичко към нравствената проблематика и към отношението на писателите към народа и неговата съдба. Проблемът за народа е главен в руската класическа литература и решаването му разделя или сближава отделните писатели, придава им значение и смисъл. Тук не става дума за прословутото „хождение в народ”, а за нравствено-философско осмисляне на националната съдба и на предназначението на руския народ и на Русия в световните дела, за тяхната мисия, за славянството като обновител на цивилизационното развитие. Всеки от тримата писатели по своему намира решение на проблема и че е „по своему”, Точно Жечев го показва убедително.

Тончо Жечев тълкува тримата руски писатели като българин от 60-те и 70-те години на ХХ век. Подчертавам това, макар то да е очевидно и съвсем в реда на нещата, защото обяснява особеностите на подхода му в анализа специално на руската литература. По този подход можем да съдим за начина на мислене и на литературоведския анализ, за това как са се обяснявали някога сложните проблеми на руския ХІХ век.

В анализите и оценките си за Лев Толстой българската марксистка критика у нас плътно следва постановките на В. И. Ленин в статиите му за великия писател. Статиите на Ленин за Толстой обаче са тясно свързани със задачите на руските болшевики в подготовката на Руската революция и макар да съдържат много верни наблюдения, имат далеч повече политико-пропаганден смисъл отколкото литературоведски и философски. Затова и не бива да бъдат абсолютизирани. За Ленин, а и за Тончо Жечев, сложните взаимоотношения на Толстой с Църквата, Православието и изобщо с вярата и религията са показателни за състоянието на руския дух и руската мисъл на ХІХ век и свидетелстват за нерелигиозния им характер. Тончо Жечев определя като атеист великия писател: „Изворът на Толстоевата религиозност е атеистичен. Или, с други думи казано, неговата религиозност е отчаяние на атеист”. („Два етюда за Толстой”, в кн. „Идеи на прозата”, С., 1967). Атеистичната идеология на времето, в което твори критикът, присъединява великия писател към идеите на революцията, като го приравнява със себе си. Така тя по-лесно го обяснява. Но Лев Толстой в никакъв случай не може да бъде наречен атеист или езичник. Той е вярващ християнин, който преди смъртта си се причастява и иска прошка за греховете си. Друг е въпросът, че неговите взаимоотношения с Руската православна църква са изключително сложни, но и те са свидетелство за процесите във времето и за състояние на руския дух, за дълбоките и радикални промени в руското общество и неговото съзнание.

Л. Н. Толстой е вярващ православен християнин, който смята, че Църквата поради користта на своите свещенослужители и извратила Христовото учение и го преподава невярно, за да заблуждава миряните и така да служи на нецърковни цели. Голяма е гордостта на великия писател, която го тласка до такова крайно твърдение и до самочувствието, че сам е призван да изчисти „опороченото” от Църквата учение и го даде на вярващия народ такова, каквото то е всъщност. Той вече е абсолютизирал и извел из общия контекст Божията заповед за несъпротивление на злото с насилие, придал му е всеобщ характер, положил го е в основата на своето ново „християнство”.  Л. Н. Толстой пише ново „евангелие”, за да покаже своето разбиране и своята истина за християнството. Създава в Ясна поляна църковни училища, в които обучава децата и възрастните на вяра и религия. Това е ерес, но не и атеизъм.

Тончо Жечев твърди, че Толстой е атеист, за да го извади от една среда, която той смята, че не позволява да се види величието на големия писател и да се изтъкнат и обяснят черти, които руската критика и философия на ХІХ век (особено религиозната) са извели като основни и са ги противопоставяли на марксистките тълкувания и оценки. Искам да кажа, че той използва хитрост, като прави от великия писател атеист, за да може да го покаже в повече лица и творчески и философски проявления. В края на 50-те и 60-те години на ХХ век, когато са писани „Два етюда за Толстой”, това е било нужно, за да се предпази критикът от идеологически атаки. Времето е оказало своето влияние. Виждаме обаче как Тончо Жечев го мъчи да го преодолее и да вложи в казионните си понякога думи богато и дълбоко съдържание.

Ленин бе „канонизирал” по определен начин Л. Н. Толстой. Този канон не можеше да бъде нарушаван и сложното творческо и нравствено-философско дело трябваше да бъде вмествано в него и съобразно него да бъде анализирано. Но не само това е причината през 60-те години великият писател да бъде едностранчиво разглеждан. Просто българското литературознание търси своята методология и дори своя език; то не познава богатото наследство на руския ХІХ век, вътре в което е и самият Л. Н. Толстой. Апологията на революционните демократи почти напълно елиминира сложността на идейните учения на този век. Към това трябва да добавим и атеизма като официална идеология на обществото, който пък е почти забранява да се изучава и практикува християнството, да се познава Христовото учение.

Въпреки това Тончо Жечев навлиза дълбоко в художествения и идеен свят на тримата руски писатели и съумява, въпреки всичко, да извлече от там нови идеи и  за съвременната българска мисъл. 

7.

Методологията на литературно-критическия анализ и практическото й приложение не могат да стават от два различни типа автори. Тя се създава и прилага от едни и същи хора. Теорията и практиката в литературната критика вървят ръка за ръка. Истинският критик е и теоретик, и историк, и практик-майстор на критическия анализ и критическото тълкуване.

Тончо Жечев е идеалният пример за такова съчетание у един истински критик на различните критически ипостаси. Затова и неговото значение не намалява. Той ще остане един от най-големите български литературни критици на ХХ век!