ТЪЙ КАКТО ЛЯСТОВИЦАТА ГРАДИ…
***
На Стоил Стоилов
Тъй както лястовицата гради
гнездото си с упорство, кал и плява,
така и аз, под мъжките гърди,
градя света си… И се продължавам
по слепи пътища да търся знак
за смисъла си, в който съществувам.
И в мрак, като засилен, тъмен влак,
през себе си летя … И все пътувам…
Пропускам гари, нощи, хора, дни
и кръстопът с изгубени посоки…
Събития пропускам и злини,
които в мен се взират еднооки.
Но влакът ми не спира… И гърми,
че в пещите му изгреви изгарям.
Хвърчи по релси-сребърни змии.
И по гърба им лъскав преминава
натам, където Слънцето кърви,
където не боли и е поляни
от цъфнали и влюбени треви,
в които всеки иска да остане.
Натам, където вече не е влак,
а само сянка след пронизващ писък,
че тук едно гнездо е пълно с мрак
и няма кой стиха ми да допише.
27.09.2014
ВТОРИ ОПИТ
„…защото не сандъка на живота,
а въздуха му искам да отворя!”
Надя Попова
Той в нищо не успя от първи път
и често беше нужно да повтори
това, в което други не грешат
и от неволи си сглоби история,
в която първата любов е миг,
когото все опитва да догони
и щастието е откъртен вик
на паднал катерач, потънал в склона.
В която болката е епизод
на онзи, дето крачи бърз пред нея
и топли в шепи късият живот,
защото всъщност друго не умее.
И под индигото от тишина
прозират очертания на мисли,
изгубили тревога и вина,
а бъдещето е акорд излишен.
И в сянката на думите е жив,
че вместо кестен, стиска кактус в джоба
и погледът му е от туй бодлив,
но втори път годините не могат
като в часовник да го завъртят
и костите на времето да пръснат.
Животът го живее първи път,
а вторият е опит да възкръсне…
26.09.2014
ИНТЕРНЕТ ГРИЖА
„Как сте , мили деца?
Вечерта нета често забива…”
Всеки броди тогава с бодлива самотност из чата.
Тя, с обувки от грижата тесни, незрима отива,
там където остави деца при роднини да чакат.
И забравя за миг колко вълчо е чуждото място,
как леглото от смут е безсънно… И в него се мята…
Уж за кратко дойде, ала вече до болка е ясно,
че най-дълго се точи това, дето кратко се смята.
„А на татко ни дума, че плача, когато говорим.”
И задавена сол от очите й в струйка се стича…
„И макар, че сме бездна със него… И винаги спорим,
вярвам той, като мен, ви боли… А боли ли - обичаш…”
И децата екрана дълбаеха с погледи влажни,
като в кладенец сух се стопиха роднините в него.
„Още малко пари да спестя, че парите са важни…
Вие само учете… ще дойда, деца… ще ви гледам…”
И клавишите милваха с думи лицата им бледи:
„Мама щом обеща, е така… Мама никой не лъже…”
Тя, с очите на лястовица, с топла нежност ги гледа
и с усмивка от синя тъга махва …После е тъжна.
Но годините трупаха жал между тук и оттатък.
И превита от нужда съдбата й тъй си остана.
А една вечер, както с децата си пишеше в чата,
тя угасна съвсем… А след малко угасна екрана…
24.04.2014
РЪЖДИВО
Като стрела отровна
тъгата ме настигна
и черната й болка
дълбоко впи се в мене.
И цяла нощ безсънен
въртя се без да мигна
сред мислите за тебе
и празните вселени,
където ти изчезна …
И сякаш падам в бездна
когато се опитвам
очите да си спомня,
с които ме погледна
след думите железни,
И те ръждиво глозгат
с устата си злокобна,
и късат на парчета
любовната ми кожа,
в която съм разпръснат
като разбита стомна,
че вместо хладно „сбогом”
да бе забила ножа…
18.09.2014
СЛЕД ЛЮБОВ
на Тони
Сърцето след любов така боли
че иде ти с ръце да го извадиш
и да го хвърлиш в четири страни,
за да не ти тежи и да не страдаш.
И самота като бодлива тел
обвива го без жал и го затяга,
и сякаш някой всичко ти е взел
и надалеч от тебе е избягал.
За него мислите са като дим,
от който парят и сълзят очите
и чувстваш се не цял, а половин -
подобно птица без криле се скиташ.
Където и да идеш е пред теб,
край теб и в теб, макар и да го няма.
И краят на света е в този ред
додето не зараснеш като рана.
МЪЖЕ
Големите мъже сълзите крият
и в кладенец от мисли се заравят,
а болката като ракия пият.
Сънуват… И тъгата си забравят…
И стискат тишината си в юмруци.
От нокти погледът им е разцепен.
Със зъби драскат камъни и буци,
с които ги замеряха джуджета,
че спомените са кървящи рани,
които със забрава се лекуват.
Големите мъже са бели врани
там, дето гарвани не съществуват.
16.09.2014
***
„… Но на брега на река Йордан,
сякаш нищо не се беше променило
Същата тишина,същото място.”
Ищар /Евкалиптова гора/
Големите мъже -
не съм от тях,
не стъпвам и на малкото им пръстче,
че лутам се в прахта и мра от страх,
от туй, което може да се случи
на тези, дето мисля всеки ден
и всеки ден по малко се смалявам,
но зная, че мъжете са пред мен,
и мисълта за туй ме утешава.
А те вървят в колона по един,
тъй както към Голгота се отива,
и най-отпред един Божествен син
им дава знак, а пък на мене сила,
че тези дни, с които съм избран
са кръстени да бъдат стих и слово.
Река да бъда с името Йордан,
а на брега й - тишина …
И нищо ново…
НЯКОЙ
Някой преди нас е минал
и след нас ще ходи.
Някой в райската градина
неоплакан броди.
Някой има да ни връща,
ала все не дава.
Има дом, но няма къща.
Неповит остава.
Някой, дето луд се блъска.
И се разпилява.
Пода на живота лъска.
Тихо се надява.
Някой, който не е близък,
но с кръвта ни стене.
Някой, който има риза,
ала няма време.
Някой, дето ни подсеща
за нещата важни
и е вместо нас на среща
между думи влажни.
И когато тя пристига,
той не се страхува.
После си остава Никой.
И не съществува.
22 ч.
13.09.2014
***
Ей, почакай за малко!… До мене поспри!
Знам, че бързаш за работа или за друго…
И аз бързах така в много ранни зори
да догоня живота в надежда за чудо.
И аз тичах така, запъхтян и сънлив,
с разкопчана тъга, с подпетена тревога,
ала виж ме сега: уж съм здрав и съм жив,
а бере в мен душа уморен Еднорога.
И превързвам нозете му с бинт от лъжи,
и го милвам с последните думи за сбогом,
но нали Еднорог е - тъй страшно тъжи,
че да махна сълзата едва ли ще мога.
Затова се поспри, че не знаеш как в мрак
точно тъй се задъхва до смърт твойто конче.
Всеки миг е изпуснат завинаги влак,
а след него е пукот на счупено клонче…
13.09.2014
***
„Човек е сам върху сърцето на земята,
пронизан от едничък слънчев лъч:
И ненадейно пада вечерта”.
Салваторе Куазимодо
Няма време да не те обичам,
скреж да бъдем, вместо да се любим,
навик да сме, сляп от безразличност ,
заедно да сме, а да се губим.
Няма време да не ни е ясно,
че сърцето никого не чака,
че и Раят е самотно място,
щом си в него сам, наместо с някой.
Няма време, дявол да го вземе!
Трябва само лъч… И нищо друго,
за да сме пресекли се вселени
и да сме библейското им чудо.
Няма време!… Чуй ме: няма време!
Всеки е за себе си последен…
11.09.2014
БЕЗПЪТИЦА
Остър вятър в звездна риза
ме пронизва със игли,
но в дома не ми се влиза ,
че е пусто… И боли…
И стоя отвън безпътен,
сив от мисли и от хлад.
И съм спомен, и съм тътен
на един отминал свят.
04.09.2014
полунощ
СРЕЩА
Погледни ме в очите, Любов! Надникни ми в очите!
И ще видиш цъфтежа на люляци бели през зимата.
Обещавам, че няма за нищичко да те разпитвам.
По е важно сама, че накрая при мен си пристигнала.
Аз не искам да знам при кого и къде си се скитала.
Ще съм сляп за следите по теб с теменужните знаци.
Ще изтръгна стърчащото жило, отровно от питане,
с какви имена са били всички бивши юнаци.
Няма късна любов. Има погледи къси от взиране.
Побеляла надеждата скрито наднича зад ъгъла.
Тя на много ъгли преди мен в пролетта си е спирала
и от много предрешени щъркели дълго е лъгана.
И понеже човешката сянка е черна от лазене,
и е плаха от ниската орис да крачи двунога,
ти недей да се плашиш, Любов! И от мен да се пазиш.
Толкоз дълго бях сам, че след тебе едва ли ще мога…
***
Само Бог и никой друг
може всичко да реши.
Само друг и никой Бог
може да го разруши.
Само миг, с душа на звън,
ще ме буди с теб щастлив.
Само звън и не на сън
ще ми казва, че съм жив.
Само Рай, и никой Ад,
двама ще ни поведе
Само Ад ще е без край,
щом от мене те краде.
Само вик, ала без звук
ще съм в празното сърце.
Спукан звук в сподавен вик
ще съм, пуснем ли ръце.
Само сам и много тих
пътя си ще извървя.
Само тих, и много сам,
в края му ще замълча.
Само тя, но не и ти,
ще ми бъде до смъртта.
Само ти и даже тя
ще ми донесе цветя.
Само страх и шепа прах
ще оставя за следи.
Ето, прах съм… И без страх…
Другото… го допиши…
02.09.2014
