ДЪРВО
ДЪРВО
С напукана гримаса е съдбата
в кората му, която се вдълбава:
да теглят клоните към небесата,
а коренът - в земята да остава.
И колкото към звездното отива,
върха си щом забива в небосклона,
то повече в земята корен впива
и в ниското небе оплита клони.
Часовник пясъчен му е сърцето,
върти го времето… И преобръща.
И клоните са корени в небето,
а корените в клони се превръщат.
Сред ураган танцува с ветровете…
Огъва се… И клоните размята…
Горко на свят крепящ се от дървета,
които с плитък корен са в земята.
КЛАДЕНЕЦ
Продънва дъното на кладенец
вода избягала под него.
С око, запомнило удавници,
като циклоп нагоре гледа.
От дълго чакане, прегризало
въжето себе си - се плези.
И кофата, с ръжда облизана,
жадува дъжд по гръм да слезе.
През зъби капките осмукало,
топи се всичкото зелено.
И водни камъни напукани
с безверие са наредени.
В пресъхналото новолуние
сънуват как вода нахлува,
а кладенецът е фунията,
която мъртвите надуват.
ВЪПРОСИ
Дъжд на прах са сълзите на Господа…
Капят звездни… Блестят овъглени,
като метеорити от космоса,
над земи от море по-солени…
Прав седя… А нагоре - дъжд стича се,
както никнат в ума ми въпроси:
- За какво беше всичкото тичане,
щом пред тебе сме голи и боси?
- За кога впихме зъби в тревогите
и загризани с грижи се лутаме?
Вътре в нас да е вечно двурогият,
дето алчно в душата ни бута се…
- Ти защо ни отнемаш любимите
и издигаш душата над тялото
да се лута в безпътното минало,
а за теб да е времето?… Цялото!
- За какво капна злато в очите ни -
ослепени в пари да се взираме
и по-бедни след туй да се скитаме,
че от тук горе нищо не взимаме!
- Като теб сме любов и безсмъртие,
но защо ни направи тъй глинени,
от духа да се плашим на мъртвото
и да духаме в свещи годините?
- И защо, щом при теб е тъй хубаво,
първо пращаш ни тук да се раждаме…
Да ни пори тъга, като с плугове
и в глада си да мрем от преяждане…
На живота съм вечно във драмата,
тази роля до смърт ми е писнала …
Напомни ми, когато сме двамата
да те питам какъв е бил смисъла.
***
Както пещ ражда хляб, тъй и майките раждат
и каквото в началото - същото в края,
че ни глозга съдба и късмет ни дояжда…
От гърдите им кръв вместо мляко бозаем.
А всесилното време без жал ни подмята.
Топла топка от кал сме… Със смърт ни лекува…
Време бременно с грях, неизбежно помята
и сме будни насън, а сънят ни сънува…
И без нокти, със зъби животът ни дращи,
между дати в изпъкнали дупки събран е,
затова на небето смъртта ни изпраща,
а заравя в земята каквото остане…
КРЪСТ
Раят не е онзи свят за мъртвите,
в който влизат най-благочестивите.
Той е миг от щастие… Безклетвен е
и е част от времето на живите.
Адът не е врящ казан… И дяволи -
злоба е заклещена сред мислите,
съвест, от която сме избягали…
Той си ти, когато си неистински!
И небето се преви в страдание,
че вървим отдолу неуверени.
Двата са на крачка разстояние,
разделени с кръст в ръце разперени…
ДЪЖДЪТ НА СПОМЕНА
Дъжд наведе небето… Вали…
В календара ми спомен се стича.
Мисли, паяци в прашни ъгли,
черно-бели от снимки надничат.
От очите вали този дъжд
и в солена сълза ме пресича.
И го смуче тъгата на мъж,
както страст с непознато момиче.
Но улука - капан е за дъжд!
Капки с чукове чукат в капчука
и окото преля изведнъж,
и ме дави с ръцете на мъка…
Вън дори и да спре да вали,
вътре в мене дъждът продължава…
Вън тревата в зелено гори,
в мен - с прерязани вени остава….
ВРАНИ
Бели врани като пресни рани,
кацнали в съмнения мълчат.
Под перата им, до кръв издрани,
белези от клюнове стърчат.
От криле издуханият плясък
спомня си на полета шумът.
Днес небето е далечно място
и без блясък немощно висят.
Всичко времето, без смърт, лекува.
Няма време… Идва само смърт!
В рани бели врани отпътуват,
гарвани се връщат… И кълват.
