УСЕЩАМ: НЯКОЙ ХОДИ НОЩЕМ ПО НЕБЕТО…
***
Усещам: някой ходи нощем по небето.
Скърцат стъпките му и очите святкат,
когато през пролуките надзърта.
Нетърпеливо суетене го изпълва
и припряно багажа си събира.
Какво внезапно го изплаши?
Или е свършил вече пясъкът на дните?… Край -
след толкоз крайности без смисъл.
А ти, душа, къде покой ще дириш?
Претъпкана като килер със овехтял възторг,
ще можеш ли сега да полетиш
и в звездния си дом да се завърнеш?
След толкова илюзии безплодни
крилете ти са мъртво украшение,
крилете ти са мъртво украшение,
крилете ти са мъртво украшение.
1991
ПЕТЕЛ
Докато още дяволските сили
с рога на месечината разбъркват катрана на нощта,
защо крещи, напрегнал жили, че денят ще дойде?
Дали си вярва сам, дали поне надежда храни,
че и заспалото селце ще му повярва? -
притихнало под тежък във, заслушано все още
в страховете на сърцето нощно?
Ами стопанинът? Едва отпуснал
тяло на кревата, нима ще се зарадва, че го буди?
Но пак, проточил беззащитна шия,
крещи във изнемога и крила приплясква
петелът - дисидентът шарен на зората.
Каква ще е отплатата за дързостта му? Най-сетне
ври успокоен на бавен огън
сред аромата на градински билки -
финал на гордата съдба.
Светло е отдавна, слънцето препича
над доживелите деня. А равнодушен,
векът на пръсти се измъква, ням свидетел
на толкова високи пориви и жертви.
Игнатица, 1998
БАЛКОН
Когато падне мрак над градския ми ден,
излизам аз на своя капитански мостик
и се вслушвам в сънищата кротки
на гълъбите под стрехата.
Угасват някъде под мене светлини и звуци,
надвесва се върху ми цялата вселена
и в този свят, заспал щастливо,
остава само мойта мисъл да будува.
Обхожда тя реките и моретата,
горите, океаните, полетата,
старите военни гробища,
ракетните площадки,
обраслите с трева окопи,
птичите гнезда,
потайните бърлоги,
кабинетите на генералите,
лагерите на смъртта, превърнати в музеи,
стаите на влюбените,
зародиша на пъпките,
които утре ще са цвят…
Докато бдя нас този свят
и той от мен зависи,
земният ми кораб ще се носи сред звездите;
и нищо лошо няма да се случи
до утре сутринта.
До утре сутринта…
1984
ВРЕМЕТО
Ние губим себе си ден подир ден
в едно постоянно сражение
и скоро, много скоро
костите ни ще белеят покрай някой храст
като пътен знак на времето
за тези, които идват след нас…
До тука стигнахме ние.
По-нататък други ще продължат
с нашите амбиции, страсти и грешки -
без нито една печалба,
която може да насити нашия глад.
Тази битка е за самите нас,
защото времето никога не е започвало
и никога няма да свърши.
Ние просто се носим в този кръговрат
от цъфнали клони, от летни поля,
от листопади и зимни вихрушки
и имаме само една надежда,
само една любов,
само една смърт
и едно ново зачатие…
Ние - неуморните хамали на времето
край площадите на тази единствена гара - Земята.
1984
ОТКРИТО МОРЕ
Хиляди отворени врати -
вода, додето погледът ти стига
и още по-нататък… И навсякъде.
Там някъде са мойте кораби от детството.
Когато ги изпращах, пращяха трюмовете им претъпкани,
но и до днес от никое пристанище
не идва вест за тяхното пристигане.
Дали моряците им се запиха в кръчмите,
забравиха ли важната си мисия
или отдавна вече са на дъното?
А трябваше да се завърнат, за да ми разкажат
има ли зад хоризонта обитована земя,
далече ли е, как до там се стига,
къде зимуват детските ми сънища?
Сигурно е късно и не трябва
да ги чакам още, да се питам:
къде се скитат и защо не срещат бряг?
Има ли в платната им попътен вятър?
Вода, вода - изтекло от реките време…
1977
***
Ще остареем край това море,
по улиците, дето няма да ни срещне нова обич.
Луната есенна не ни изпълва вече с впечатления.
Приятелствата ни отдавна се превърнаха във навик
и само онова, което има още да се случи,
ни задържа.
Тъй както нищо тук не ни учудва,
така несетно ще се озовем пред изхода,
през който сякаш сме минавали и друг път.
1976
ЕКСПРЕС
На Иван Цанев
Дървета, хукнали в премала,
гора, поле след нея… и човек
като топлийка в хоризонт далечен -
докато видиш как ти маха, отминаваш.
И пак: кантон, селце и вир, отдето
голото ти детство се усмихва.
Някъде в овразите дими мъглица,
по-горе слънце грее и белее сняг…
Така отлитат с бясна скорост
всичките пропуснати минути.
Така в рискован миг през паметта ти бягат
най-скъпи спомени.
В купето сладко дремят, вяло спорят,
играят на белот, мълчат и пушат.
Стринката плете пуловер,
до нея чичото надига дамаджана, черпи.
Отде са тръгнали - не помнят вече,
но помнят ли къде отиват?
Сега са пленници на скоростта, която
все по-далече ги отнася.
Ти би могъл да слезеш тук и да закрачиш
по пътеката, която в храстите се крие
и сигурно към щастието води.
Но отгърмяват колелата по железен мост
и се завъртат телеграфни стълбове покрай очите.
1985
