Бай Ганьо

Панко Анчев

1.

Удивително е колко бързо българският свят се променя след възстановяването на българската държава през 1878 г. Променят се политическият му облик, икономическите отношения и културния живот, но особено видно е това в морала и човешките взаимоотношения. Настъпва нова епоха. Може да се каже дори, че са се появили нови хора, каквито допреди година-две не ги е имало изобщо -дошли сякаш отнякъде, заселили са се по българските места и са започнали грандиозна революция.

Да, нови хора живеят сега по българските земи - толкова рязка е смяната на политическия, икономическия и социалния пейзаж в България. Капитализмът нахлува с огромна сила и помита всичко старо, изостанало и непригодно за създалите се условия. Освобождението разруши Османската империя, съсипа всичко дребно и присъщо на загнилия османски феодализъм, разтресе вековните традиции. Буквално за година-две тук се установява нов ред. Държавата отвори вратите на стоково-паричните отношения и провъзгласи буржоата за герой на епохата, а моралът му - за всеобщ. Какъвто е буржоата, такъв трябва да бъдат и останалите; неговите нравствени норми са зоната, в която вече ще се живее и работи. Икономическото и политическото преображение получи изключителен стимул. Бедната и изостанала държава придоби силен порив за развитие. Но тя се нуждаеше от идеологически и нравствени правила, които да стимулират предприемчивостта, инициативата, размаха на индустриалното развитие, страстта към пари и печалби. Животът сам създава хората, освободени от задръжките и оковите на предишното - дори и на онова „предишно”, благодарение на което народът осъзна политическото и духовното си робство и се включи в национално-освободителната революция.

Турската провинция се е превръща в модерна европейска държава!

Тази метаморфоза проличава във всичките съставки и равнища на българския свят. Тя го поставя в реалност, в която той е принуден да разрешава огромен брой нови проблеми, за които преди не е чувал и подозирал. Най-тежък и мъчителен се оказва преходът от политическо робство към свобода и независимост. Българите придобиват държава и те са щастливи от това, ала държавата трябва да се организира и управлява, да се назначава администрация и създава обществен ред, да се принуждава и задължава. Властта се нуждае от хора; тя бързо прокарва своите „коридори” и по тях тръгват да преминават, за да достигнат до определеното високо или ниско положение, довчерашни селяни, занаятчии, търговци, учители, комити и хайдути, та дори и пройдохи и престъпници. В такава обстановка коридорите на властта не могат да бъдат дълги, тъй като няма кой да ги извървява. Властта се оказва лесно за достигане място; за него не се изисква кой знае каква подготовка, знания, умения и морал. Всичко се научава в работата, в ход, набързо. Но тя е особено положение за упражняващия я, защото му осигурява авторитет и средства за въздействие, за „уреждане”. В новата държава бързо се възпроизвеждат практиките на Османската империя, а те са предимно корупция, безконтролност, жестокост и насилие.

Самото формиране на държавата и раждането на властта с цялата й администрация поражда огромна обществена енергия, завихряща в себе си целия български свят. Енергията би следвало да създава, но понеже няма кой да я насочва и контролира, се изражда в брутално разрушаваща - особено на морала и нравствеността, на традициите и стародавните представи за добро, зло, красиво и грозно. Процесът е скоростен, но и мъчителен; срещу него има съпротива, която допълнително изостря социалните противоречия и конфликти.

Излезлият от територията на Османската империя български свят се е отворил към Европа и Русия, жаден да приеме от тях не само материална помощ, но и идеи, култура, просвета, маниери, мода, блясък. Това беше осезаемо и категорично заявено от нашето Възраждане, но сега стремежът към тях се усили неимоверно. Българският свят отново се видя изостанал и непригоден за свободата и побърза да постигне светкавично пропуските и недостатъците си. Обективните реалности изискваха Европа и европейският свят да бъдат догонени и повторени в България. Създадената по европейски образци държава не можеше да функционира в одеждите и сърцевината на Османската империя, нито с механизмите на общините и задругите от Възраждането. В края на ХІХ век бе настъпило друго време и то не можеше да отмине България. А и тя не можеше да си позволи да живее извън него, щом е решила да бъде свободна и равностойна на европейските държави и народи.

Когато един национален свят бърза да догони вървящите пред него, винаги е спохождан от бедите на скорозрейството, липсата на подготвена и авторитетна интелигенция, на институции, които да адаптират чуждия опит върху родната почва  и да нагодят местната традиция към дошлото отвън, за да го приеме тя като свое. Резултатите почти винаги са нещо уродливо, жалко и негодно. Те предизвикват силно негодувание от страна на слабата, но придобила „европейско” самочувствие интелигенция срещу „изостаналия” народ, обвиняван в простотия, назадничавост, неспособност да върви напред и да се развива по правилния път.

Ускореното икономическо развитие изисква предприемчиви хора, които да не се колебаят и протакат изграждането на икономическата основа на обществото. Нужни са капитали и работници, усилен труд, контакти, инвестиции. Към тяхното придобиване не се впускат мечтатели и философи, нито деликатни и учтиви мъже и жени, отвращаващи се от интригите, лъжите, насилието, подкупничеството, несправедливото отношение към слабите и бедните. Високите идеали са не само непригодни към такава обстановка, но звучат нелепо и жалко. Защото се води борба с всякакви средства върху територията на пазара, а това означава - за властта и държавата. Тази борба е без правила и се воюва на живот и смърт; тя не се съобразява с чувства и възпитание, не жали деликатния и скромния, не щади колебаещия се и отвращаващия се от нея. Тя е дори именно срещу тях, защото те осъждат простащината и сребролюбието, наглостта и парвенющината.

Докато обществото е в своя колективистичен такт, то е способно да овладее греховете и пороците и да защити слабите и бедните, да им вдъхне надежди за бъдеще. Тогава то активно противодейства на разграждащите сили и успява да ги омаломощи и охлади, да ги изолира от досега им с широките маси. Способността на обществото да се пребори с ентропията създава спокойствие и увереност у хората, предлага им надежди, укрепва вярата им за изход от беди и нещастия. Пропука ли се обаче единството, започне ли разпадът, настроенията рязко се сменят и настъпва униние. Веднага напред излизат онези, които преди не смееха да се показват и се намесват в обществените дела; които бяха осмивани и възпирани да решават от името на другите и чието място бе в периферията на обществото. Колкото повече колективистичното общество върви към своя разпад, толкова по-активни и нагли стават тези елементи.

Цялото българско Възраждане почти до самото Освобождение е време на изграждане на колективистично общество. Няма друг период в нашата история, който да е толкова продължителен. Но така е в началото. Българската национално-освободителна революция протича в условията на този дълъг такт, който наричам „колективистично общество”. Веднага след успеха й, когато основните й цели са постигнати и са разрешени стоящите пред нея исторически проблеми, започва периодът на разпад. Този първи разпад показва преди всичко уродливостта на обществено-икономическата система, за която идеалите на революцията са ненужни и трябва да бъдат поругани и отречени. Разочарованието е потресаващо!

Първият разпад показва особеностите на това общество. Колективистичното общество създава силни личности и ги извежда напред, за да бъдат пример и водачи на всички. Разпадащото се и индивидуалистичното общество повече от колективистичното се нуждае от силни и героични личности, но не може да ги създаде. Затова ги търси в миналото. Настоящето е твърде аморфно и безлико. То се раздира от противоречия и несправедливости. Хората са разделени и воюват помежду си открито и безмилостно. Вътрешната война не винаги е с оръжие и пролива кръв; но винаги е ожесточена и непримирима, защото несправедливостите нямат свършване. Тук не е възможно равновесие и хармония, тъй като уродливото и безнравственото доминира над естественото и моралното, над доброто и красивото. Уродливото и безнравственото са винаги агресивни, войнствени, насилващи и опияняващи се от своето насилие. Насилието им доставя удоволствие.

2.

Главният герой на първия разпад на българското общество е бай Ганьо от едноименната книга на Алеко Константинов. Бай Ганьо е главен герой на всяко разпадащо се общество. Разбира се, той се променя външно и донякъде вътрешно, но винаги е един и същ, защото не зависи от себе си, а от условията, които го създават.

„Бай Ганьо” е книгата, която винаги е актуална, защото времето на Алеко постоянно ще се повтаря и ще поставя своите вечни въпроси, ще ни тревожи и тежи. Затова и споровете върху творбата продължават и днес. И днес още не са изяснени толкова проблеми и загадки, най-голямата от които е кой е бай Ганьо и особено дали е национален или социален образ. Своеобразието на тази творба е толкова ярко, че продължава да ни държи в недоумение какъв именно е нейният смисъл и кой всъщност е бай Ганьо. Объркването става дори прекалено от шеговитото признание на автора, че чувствата му към героя били винаги добри и че моли прощение от него. Какво означава всичко това? Защо Алеко Константинов се извинява на този ставащ все по-зловещ свой персонаж вместо да продължи да го заклеймява?

Когато се питаме кой е бай Ганьо, непременно трябва да питаме в какво обществено време се е родил и живее, какви условия и причини са го създали и наложили, от чие име и в чия полза действа, кого олицетворява. Бай Ганьо не е обикновен литературен персонаж, както и книгата с очерци и фейлетони за него не е обикновена в жанрово отношение книга. „Невероятни разкази за един съвременен българин” не е жанрово определение, а шеговито „оправдание” на автора, че не е в състояние да обхване в пълнота образа на новия герой на обществото. Алеко Константинов не е виновен за творческата си „немощ”, защото герой като бай Ганьо не притежава пълнота и цялост на самостоятелна личност, както не е пълно и цялостно обществото, което го е произвело.

Бай Ганьо не е обичаен литературен персонаж и поради това, че няма самостоятелна функция в произведението. Той е отлично обрисуван и индивидуализиран външно и характерологично, но е безжизнен и немислим без своя автор (или автори!) и без техните оценки и коментари. Автор и герой са двете лица на едно и също обществено явление и един без друг те са невъзможни и неразбираеми. Това навремето го видя великият ни художник и мислител Илия Бешков. Те се раждани един от други и съществуват един в друг. Колкото бай Ганьо е „отрицателен образ”, толкова такъв е и неговият автор. (Тук автор не означава Алеко Константинов, а разказвачът, който го следва, наблюдава и разказва случките и преживяванията му; тези случки и преживявания са една постоянна гледна точка за морална и естетическа оценка.) Затова те взаимно се оценяват, осмиват и отричат, ала не се разделят и са винаги заедно в „единство и неразделност”.

В разпадналото се общество човекът губи идентичността си и макар да изразява претенции за изключителност (защото не се чувства интегрална част от обществото, а се възприема като неповторима индивидуалност), не е някаква сложна и дълбока личност. Затова и в литературата той е изобразяван дори не толкова като персонаж, а като ситуация, теза, идеал за човек. Никой не е по-различен от останалите, макар съзнанието за изключителност и превъзходство над тълпата да се проявява все по-често, категорично и гръмогласно. Самата теория за „свръхчовека”, т. е. за силната и изключителна личност е компенсация за липсата на индивидуалности и хора енергични и съзидателни, умни и богати душевно. Тя е обратен образ на това, което го няма в обществото.

Бай Ганьо е надарен с много човешки качества. Писателят успешно го е индивидуализирал, придал му е типични за времето черти. Но въпреки това би следвало да говорим за него като за средоточие на явления, ситуации и състояние на разпадналото се общество, а не като за жив човек; дори не и като за тип личност. В общества като това, което изразява Алеко Константинов, болезнено се изостря чувствителността към злото. Всъщност, всичко в обществото е лошо, нередно, ниско, грозно и отвратително. Изведнъж се вижда колко отвратителен е животът, колко груби са обноските и каква огромна несправедливост царува навсякъде. Безутешно и безнадеждно е, защото всеки мисли за себе си и за собственото си оцеляване, а не се грижи за ближния и не го обича. За българския свят това е особено мъчително, тъй като доскоро е било различно и сега българинът в недоумение се вижда потънал в нещо гнусно, от което няма излизане. И не е въпросът в конкретни човеци или дори в някакъв социален тип, в който се въплъщава идеята за злото и несправедливото, а за всеобщо състояние. Обществото е изпаднало в това състояние и е преобразила членовете си и целия български свят по свой образ и подобие.

Алеко Константинов изразява това състояние чрез един обобщен образ, какъвто реално едва ли съществува, но битува представата за него; съществува явлението и се въплъщава в цялостната организация, в морала, начина на функциониране на обществената система, в нейната преди всичко репресивна функция. Бай Ганьо е единство от отрицателни качества, като дори и положителните му човешки черти са подчинени на характера и същността на системата.

Бай Ганьо е герой за осмиване. Той носи в себе си всичко, което българският свят чрез интелигенцията си обявява за проявление на нашата изостаналост и безкултурие. В изостаналостта и безкултурието са причините за уродливото общество. Другите са отишли напред, защото са образовани, умни, нравствени, културни, възпитани, деликатни, „с обноски”, а ние сме смешни и жалки, груби и жестоки диваци.

Още в първата ни среща с бай Ганьо, който вече е тръгнал за Европа, виждаме средата, която го е родила и която сама заедно с него е тръгнала „да види Европа”. Пътниците във влака, а и самият влак, са стотици байганьовци, т. е. маса от неуки и прости хора, агресивни, неуправляеми и неподвластни на нормалните порядки. Единствено неколцината интелигенти гледат отстрани и им се присмиват. Ето, тук е гледната точка спрямо бай Ганьо. Пътниците са фонът, който откроява образа. За никого от тях бай Ганьо не е смешен или най-малкото различен. Но той е смешен и различен, защото тези, които го гледат с други очи и разказват случките с подвизите му, се отчуждават от поведението му и го излагат на показ за насмешка и разобличение. Тези, които му се надсмиват, са подложени на унижение заради неговата безпардонност и безкултурие. У тях се активира комплексът за малоценност и той избива в подобна реакция. Срамът от поведението на бай Ганьо наистина е унизителен, защото поставя под съмнение и тяхната интелектуална стойност и правото им да бъдат част от „образованото общество” на Европа. Бай Ганьо ги дискредитира, след като те са полагали толкова усилия, за да се приобщят към европейците и да покажат, че са културни, образовани и равни с тях. Това е нов срам, какъвто българският свят не бе изпитвал. До „Бай Ганьо” интелигенцията, образовала се в Русия и сблъскала се впоследствие с „изостаналостта” на своите бащи и роднини, се ужасяваше и срамуваше от всичко, с което ги посреща родината. Тогава тя често изпадаше дори в отчаяние, че се намираме на огромно разстояние от образците, с които са били в досег. Българите, които учат или живеят в Европа, са положили огромни усилия, за да се докажат и заслужат признание. Там те вече се чувстват почти равни. И успяват, както си мислят, „да променят представата за българите”. Но те се срамуват от себе си, т.е. от сънародниците си вътре в отечеството, понеже отечеството още не е излязло и не се е показало на „Европа”. А ето че един „балкански субект” тръгва към Европа и обръща всичко с главата надолу. В „Бай Ганьо в Швейцария” Алеко Константинов тъжно и укоризнено разказва за млади хора - братя по дух и характер на бай Ганьо, които преди него вече са показали какви са българите и какво търсят и намират в „културна Европа”. Те „вместо да се сдружават с французите, с немците, с англичаните, винаги примерни и във веселбите си, и в занятията си, вместо да се проникват с техния дух и порядъчност, на трудолюбие, на честност, на кавалерство - те, нашите, намираха своя идеал или в еврейчетата, или в гърчетата, или в някои ерменчета, които по най-долен начин експлоатираха средствата и силите им, като ги увличаха в задушната атмосфера на своите злобни, груби и безплодни глаголствания. Сетне узнах, че в този град имало и други българчета, които не се посещавали това кафене, а се занимавали най-сериозно с науките си.” (подч. м. - П. А.)

Бай Ганьо и младежите, за които става дума, са разрушители на идиличната представа за Европа и европейците, каквато по онова време вече е изградена в българския  свят. Това е оценката на Алеко Константинов, която обикновено не схващаме, а наблягаме на контраста между „простотията” на бай Ганьо и „културата” на Европа. Много са „нашите българи”, които също като него „черпят този опит” и успешно го прилагат дори още докато са в чужбина. Там именно се създава онази икономическа, политическа и нравствена среда, в която ще се развива по-късно и България. Не е вярно, че тези млади българи си „губят времето” и напразно харчат порите на бащите си. Точно обратното, именно в Европа те „каляват характерите си” и укрепват силите си. За Алеко Константинов това е отвратително и ужасно и то наистина е такова, ала е неизбежно и крайно необходимо за времето, в което навлиза българският свят. Забележете, не е случайно, че бай Ганьо веднага след завръщането си в България се захваща с политика. Европа му е  дала сили и увереност, за да потегли по новото си поприще. От нея той е почерпил пример и действа по нейните указания. Там той вижда онова, което сам трябва да направи в родината си.

3.

Очеркът „Бай Ганьо в Русия”, с който се затваря първата част на книгата, завършва показателно: „Довиждане, бай Ганьо! Обикаляй Европа, разнасяй по всички краища произведението на нашата хубава Розова долина (става дума за розовото масло, заради което бай Ганьо обикаля Европа - б. м. П. А.) и… моля ти се, бай Ганьо, взирай се по-дълбочко в европейския живот, дано видиш лицето, стига ти се е натрапвало туй пусто опаки! …” В българския свят открито и окончателно е въведен критерият „Европа”. За Алеко Константинов този критерий означава задълбочено изучаване на европейската култура и опита на европейските общества. Нашето място там е допустимо ако станем напълно като „европейците” и престанем да търсим арогантно своята изгода. От тях трябва да се учим дори и в отношението си към собствената си природа и красотите на земята ни. Българската природа е комай единственото българско нещо, което би могло да се сравни с Европа. Но кой да ги гледа и кой да ги сравнява, когато и в това отношение нямаме навици и чувствителност.

Завърналият се от Европа бай Ганьо променя външния си вид, защото Европа го е научила, че трябва да е модерен и елегантен, но и защото знае, че „европейското” у нас се цени повече от „българското”. А той вече се е запътил към властта и му е нужна симпатия и подкрепа от бъдещите избиратели, които предпочитат новото, „прогресивното”, „европейското”. Всъщност, бай Ганьо върши това, което са сторили неговите критици и изобличители. Или поне е направил първата важна крачка в своята метаморфоза - облеклото и маниерите. Музеи и театри не е посещавал все още, но по-късно и там ще отиде. Пък и колцина са тези, които притежават истинска култура, за да им подражава и се срамува от тях? Вратовръзката в съчетание с дисагите е новата характеристика на обуржоазилия се български свят. Направена е не от Алеко Константинов, а е отдавна видима и обективна. Тя доказва, че в българския свят се е извършила смяна на епохи, а не смяна на лица и личности. Оказва се, че бай Ганьо е вникнал много по-дълбоко в европейските нрави и отлично е разбрал по какви закони се организира държавата и обществото, как трябва да се действа, за да се спечели, а после и задържи, властта и с какви методи да се управлява и налага тази власт. На него все още не му достига демагогията, която критиците и отрицателите му наричат „европейска култура”, но с течение на времето ще я придобие и приложи успешно.

Алеко Константинов разполага социално-политическите противоречия в българския свят върху територията на културата и морала. Сблъсъкът между „културата” и безкултурието достига върха си в главата „Бай Ганьо прави избори”. Но тук според мене се налага проблемът за характера на тази прословута „култура”, която великият писател толкова изтъква и с която се е заел да громи българската изостаналост. И за необходимостта от съпротива на силите, чието олицетворение е бай Ганьо. Неукият, грубият, безкултурен простак бай Ганьо е пълен с енергия и желание за действие; примитивният му ум разбира, че трябва да се действа, работи и върви напред, а не да си губиш времето в безцелно седене в кафенето, в празни раздумки и занимания. Той презира „учените” и не признава правото им да налагат правилата си в живота. Моралът му обаче е зъл, защото е подчинена на интереса, на „келепира”. Ако осмиващата го „култура” имаше неговата енергия и съзнание за висока отговорност и задължение към обществото и народа, тя би постъпвала по друг начин и би оказала реална съпротива на разпасаната безпросветност, насилието и погазването на правата на хората. Но тя не познава живота! Затова я използват същите тези сили, срещу които негодува и уж се бори. На чия страна е Иваница Граматиков? Той приема да се кандидатира за народен представител, но се оставя изцяло в ръцете на подобни на бай Ганьо. Те агитират вместо него, купуват избиратели, провеждат събрания, организират изборния резултат. „Работата е наред!” - успокояват те стеснителния и възпитан Иваница и не му дават дори да каже нещо на избирателите си, за да не развали нагласеното. Иваница Граматиков се държи неадекватно: „Те (селяните - избиратели, б. м. - П. А.) си изказваха нуждите, той държеше бележки и чистосърдечно казваше кое може да се удовлетвори, кое не, за крайно неудоволствие на селяните, привикнали да им се обещават златни гори. Той трябваше да участва в събранията на видните граждани, в които събрания се определяха и разпределяха агитаторите за селата и за градските махали. Гражданите спорят, шумят, той седи настрана и мълчи, като че това не се касае за него. Тази глупава пасивност го тревожи, той отвори уста да каже нещо, да възрази, но някой от щаба ще го хване за ръката и ще му каже с бащински покровителствен тон: „Ти мълчи, стой настрана, ти още не разбираш тия работи”. И той млъкваше покорно и се вслушваше в солидните и самоуверени разговори на почтените граждани.”

Силата на бай Ганьо е в слабостта на такива като Иваница Граматиков. Нека се запитаме дали щеше да е по-добре, ако вместо бай Ганьо и неговата шайка бяха избрани хора като Иваница. И точно в това е проблемът на разпадналото се колективистично общество. То няма възможности за избор и всеки негов ход е по-лош от предходния. Разделението и невъзможността хората да заживеят заедно и солидарно не им позволява да създадат ефективна власт, която да ги ръководи справедливо и в съответствие с нравствените човешки закони. Враждуващите страни са непримирими не само защото имат икономически и политически интереси, а поради неспособността на членовете на обществото да намират пътища един към другиго и да си прощават. Затова в случая Иваница Граматиков не е нищо повече от обратната страна на бай Ганьо, негов пасивен антипод, инструмент на враждуващото зло. Той не е грубиян, отвращава се от методите на бай Ганьо, но не се бори „с поднебесните сили на злобата” и ги оставя да вършат пъкленото си дело.

4.

В коментирания по-горе очерк „Бай Ганьо прави избори” се цитира писмо до Иваница Граматиков от един негов приятел. Ходът на изборите припомня на Иваница редове от това писмо, в което се разсъждава за българския народ и неговата робска психика, както и за невъзможността той да живее в демокрация и сам да решава съдбите си. Иваница си спомня писмото, защото сам преживява описаните случки по време на предишни избори: „Законност, ред, свобода, сполуката наша… Джумбюш! Помниш ли нашествието на хуните в кафенето преди изборите? Помниш ли онзи „български гражданин”, с руската шапка на тила, с голите гърди, бос, със скъсани колене? Ами оногози с червените очи, по риза, гологлав, с голямата чомага в ръка? Ами влаха вън пред вратата, който в доблестното „упоение” от патриотизъм, в дълбокото съзнание на своите свободни граждански права и длъжности, зрял, тоест узрял вече в политическа мъдрост, едвам стоеше на краката си; помниш ли го, как от гърди, надути от най-благородните и човеколюбиви идеи, достойни да направят щастлив един цял мир, с език задебелял от напъна на неизразимите и възвишени мисли, които вълнуваха мозъка му, помниш ли го, как декламираше за свобода и народни права, че като му извика един по-стар гражданин, който излязваше от кафенето, свободата и народните  права се закачиха на гърлото му, както се  закачиха и нейде в благородната душа на неговия морален съпартизанин и шеф?”. Иваница Граматиков едва сега си припомня този случай. Тогава, когато се е случила случката, той малко й е обърнал внимание, тъй като тя не го е засегнала пряко. „Онова” насилие е нарушило идеите и демократичните принципи на интелигента, но не и личните му чувства и интереси. Сега, когато са засегнати и личните му чувства и интереси и сам е бил в описаната ситуация, Иваница възпроизвежда заклинателните изводи на своя приятел: „А народа какво ще каже, какво ще прави? - Любопитен въпрос! - Ти ми казваше едно време, че вярваш още в българския народ. - Хайде де! Не се подигравай! В кого вярваш ти? В това ли робско племе, което търпи всичко това? Виж го изобразен в представителите му?

Народа, в когото ти вярваш, е роб,  казвам ти, р о б; робуването е за него блаженство, тиранията благодеяние, раболепието геройство, презрителното хъркане отгоре - музика! - И пак този народ е клет и нещастен, трижд нещастен! /…/

Има ли кой да го съживи, да го повлече подире си? - Идеали? - Суета, вятър!…”

Тези думи не са изречени само за да засилят внушението за байганьовщината. Те не са и моментен вопъл на обидената чувствителност и наранената честна душа. В тях е изразено съзнанието на българската интелигенция за причините за българските неблагополучия. Впрочем, те свидетелстват, че интелигенцията или е прекалено слаба, немощна и бездейна, или просто я няма. Отделни нейни представители, които още не са изгубили интелигентското си самосъзнание, се мъчат да окажат някаква съпротива, да обърнат вниманието на други като тях, за да ги извадят от летаргията или пък за да ги освободят от илюзиите. В единия и другия случай причините за неблагополучията се търси в народа, в неговата робска психика, в липсата у него на борчески качества, в примиренчеството му. Интелигенцията съди сурово, ала не себе си. Това е типично поведение за този тип общество, за дълбоката криза, която то преживява, за всеобщия упадък и липсата на  воля за преодоляване на състоянието. „Народът е роб, казвам ти, роб” - твърди Алеко Константинов, затова търпи пред очите му да се случват подобни неща. Народът е виновен и за нашата нерешителност. А „народът” изобщо не ги забелязва, защото интелигенцията се е отчуждила, затворила се е в себе си и чака някой друг да й свърши работата.

Нерешителността и пасивността на интелигенцията поражда агресията на бай Ганьо, вдъхва му увереност и го превръща (уви!) в герой на времето. Герой на времето обаче е и Иваница Граматиков. И виновник. Ако съдим бай Ганьо, непременно трябва да осъждаме и хора като Иваница Граматиков.

Разпадналото се общество поражда два взаимно отричащи се полюси: бруталната безпардонност, наглост и безпросветност и деликатната пасивност на образования и вечно хленчещ интелигент. По наличието или отсъствието на двата полюса можем да определяме характера на обществото. Алеко Константинов ги е показал не само в „Бай Ганьо”, но и в цялото си творчество.

Но защо все пак Алеко Константинов произнася оправдателната присъда над бай Ганьо в края на очерка „Бай Ганьо журналист”: „Прощавай и ти, бай Ганьо! Бог ми е свидетел, че винаги добри чувства са ме въодушевлявали при описването на твоите истории. Ни чувство на злобно порицание, ни презрение, нито лекомислен смях не са ръководили моето перо. И аз съм чадо на своето време и известни отделни събития може би неволно са ме отклонявали от строгата обективност, но аз се старах да възпроизведа есенцията на печалната действителност. Твоите братя, вярвам, не са такива, какъвто си изобразен ти, бай Ганьо, но те са за сега на втори и трети план; те едва сега почват да заявяват за своето съществувание, а пък ти, ти си налице, твоят дух лети и обръща целия обществен строй и дава свой отпечатък и на политика, и на партии, и на печат. Аз питая в себе си вяра, че ще дойде един ден, когато ти, след  като прочетеш тази книжка, ще се позамислиш, ще въздъхнеш и ще речеш:

„Европейци сме ний, ама все не сме дотам!…” Прощавай, не е за чудо пак да се срещнем.” Донякъде тези думи излизат извън духа и контекста на книгата; те противоречат на нейния тон и изобличителен патос. Трудно за вярване е, че може да се съжалява и дори обича герой като бай Ганьо - особено в неговите похождения в политиката. За Алеко Константинов писането е в някаква степен „игра на перото”, но тази му игра е доста тъжна и мрачна, за да допуснем, че из нея ще излязат, освен ирония и сарказъм, още и милост и съжаление, прошка и умиление. Макар че т. нар. „романтична ирония”, която е присъща и на разпадащите се общества, е способна да роди подобни чувства. Алеко Константинов е наричал себе си „Щастливеца”, макар да е живял най-нещастния и трагичен живот. Иронията, от една страна, е защитна стена, убежище срещу агресията на иронизирания и изобличаван чрез нея обект. От друга, тя самата е „агресия”  на милостивия и беззащитния - нещо като „юмрук на доброто” (Юрий Герман).

В „Избрани места от кореспонденцията с приятели” великият руски писател Н. В. Гогол обяснява смисъла на лирическите отстъпления в „Мъртви души”, предизвикали недоумение и повратни тълкувания у съвременните му читатели критици. Аз сравнявам лирическите отстъпления в „Бай Ганьо” с тези в „Мъртви души”, понеже между тях има много общи черти и защото са плод на сродни душевни стремления и нравственост, породени са от сходни обществени явления и лична писателска нравственост и чувствителност. „Героите ми са близки до душата, защото самите те произлизат от душата; всичките ми последни съчинения са историята на собствената ми душа” ( цитат по бълг. издание „Николай В. Гогол „Избрани места от кореспонденцията с приятели”, стр. 100, С., 2007. Всички цитати от Гогол са от тази книга). Големият писател, колкото и свързан да е с времето, в което живее и което изразява, колкото и героите му да са продукт на същото това време, изповядва чрез героите си себе си, своята собствена душа. Те са негови родни деца. Това не е просто метафора, а безспорна и изключително важна истина, позволяваща да изучаваме и разбираме литературата такава, каквато е, а не да й измисляме свойства и характеристики. И чрез тях да конструираме теории.

Също като Н. В. Гогол Алеко Константинов показва в „Бай Ганьо” „пошлостта на пошлия човек, за да може всичките онези дребни неща, които изпускаме от поглед, да се открият в едър план пред всички” („Избрани места…”, стр. 101, подч. на автора). Българите, също както отбелязва Гогол за руснаците, прочели „Мъртви души”, „бяха стреснати от пошлостта на всичко, взето заедно” в „Бай Ганьо”. Толкова уродливо-пошла действителност никой преди Алеко Константинов не бе показвал. „Бай Ганьо” стресна българите, уплаши ги и ги накара да се видят с други очи. Някои дори побързаха да заключат, че бай Ганьо е типично българско явление, че, нещо повече, той е истинският българин. Авторът очевидно е очаквал подобна реакция - а тя се е проявявала още след първите публикации в периодиката на части от книгата. И бърза да защити и оправдае падналия свой герой. Героят е паднал, защото вече е осмян, т. е. осъден от писателя да бъде отделен от другите и наблюдаван строго. „Никой от читателите ми не е подозирал, че като се смее над героите ми, се смее над мене” - пише Н. В. Гогол.

Не всичко все пак е изгубено; не всичко пошло, щом можем да прощаваме дори на хора - социални явления и типове като бай Ганьо. Този морал е свързващата нишка между разпадналото се общество с обществото, което скоро ще се изправи и ще започне да се възстановява…