ВОИН С ДУША НА СЛАВЕЙ
Подкупващи изповеди на Васил Милев, поет с нелекувано от години вдъхновение
Необичаен, но завършен като художествена цялост поетичен свят предлага на читателя книгата “Пастир на думи”. Свят, роден от симбиозата на обич, всеотдайност и благородство - твърде рядка днес. И преди всичко - свят, сътворен от талантливите прозрения на един роден поет.
Васил Милев - това е името на твореца, изваял от думи вълнуващи словесни образи, пулсиращи от живителна истинност, преплитащи чувства и трепетни състояния, докоснали душата му, но дълго и дълбоко скривани, за да създаде чрез лиричната си дарба своята същностна поетична изповед. Късна изповед! Но затова така обжарваща читателя. Всяко негово стихотворение е късче споменна действителност или предчувствие, наситено с живи, често драматични образи.
Васил Милев е подкупващо искрен в срещата си с читателя. Умението му да се вглежда в пъстроцветието не само на природата, но и на човешките взаимоотношения, създава естетическа реалност на неговата поезия, в която ни докосват и трепетни лирико-философски находки. Самопознанието, така необходимо на всеки поет, в лиричната книга на Васил Милев звучи с десетки иронични багри, а в съзнанието за естетическата достоверност на отминали събития пулсира нежността за поетичен свят, наситен със самородна прелест.
Навярно силната творческа интуиция наред с безспорно овладяното майсторство очертават насоките на тази поезия, в която авторът прави подкупващите си изповеди за света и за себе си. Сред бързопреходните преживелици на всекидневието, Васил Милев се вслушва и в най-дълбоките отминали трепети, гравирани в сърдечността му, за да ни покори с едно, бих казала могъщо по искреността си изповедно стихоизливане.
Заграбил жадно метафорични образи, той им дава небе! И чува призива: “Възпей, поете, не гнева Пелеев,/ а този свят, благословен и странен!” Поетът е и “воин с душата на славей”, който изповядва: “Работя по мъжки - попитайте/ чучулиги и змии/ и ниви с покълнало жито…” Защото знае: “Смирен надеждата ще ме прекръсти/ и обещала пътища и друми,/ ще ме проводи…” За да строи “света зелен и с аура на здравец”. А Думата щастлив ще го направи…”
Но наред с импулсите за творчество, какъв сдържан трагизъм пулсира в някои от най-стойностните му стихотворения… Като “Среднощно за Иван”. Нека се спрем на финала: “…Тъга ли казах? И се сетих, сине,/ не съм те виждал двадесет години…” И още: “Февруари”: “…А този месец - острозъб и рус,/ приспал съдбата ми неумолима/ ме пуска пред нозете на Исус/ измити от Мария Магдалина…” За да тръгне пак (”Априлска виелица”). “…С душа на таралеж, покъртен/ от тайнствения кръговрат/ вървиш под слънцето над мъртви/ пчели и мръсен вишнев цвят…” Но - “Напред! През думите, с отляво/ едва удържан сърцебол/ да лъкатуша без лукавост/ като антично стихче гол…”
Поетичните течения, които бликат и се кръстосват в душата му, оплождат благослова на респектиращото му творчество. Необичайни по художествена находчивост и поетична цялост са стиховете, родени от това “нелекувано от години вдъхновение”. И дано още много вода изтече - “бронзова, сребърна, златна…”
И да се раждат стихотворения като “Рафаил”, “Коприва”, “Мантра”… Да долавяме чрез тази самородна поезия дима от “Лулата” на Продев, “въженото стреме на моста…” И да “сипе, сипе сняг развързаният сипей.” А “Снежният човек” с високия си емоционален градус, така необичаен, благороден и прикрито нежен, да сътворява поетичния си свят, “който изгрява пъстър, пъстър/ и неочаквано щастлив.”
Книгата “Пастир на думи” е илюстрирана от Евгений Босяцки, редактор е Андрей Андреев, а предговорът е на Светлозар Игов.
