Лалка Павлова

Всички знаем колко мъчително и бавно човечеството съгражда своя храм на знанието и мъдростта.Всички помним библейския разказ от 3-та глава на Битие, представящ грехопадението на Адам и Ева и изгонването им от онази красива долина по долното течение на реката Ефрат в Месопотамия, наречена Едемска градина. В продължение на хилядолетия човекът се опитва да си обясни защо (след като е създаден съвършен, безсмъртен и свободен по образ и подобие Божие), е лишен от правото да яде от плодовете на Дървото на познанието и Дървото на живота. И се питаме - лишавайки го от нравствените ориентири за Добро и Зло, всъщност Бог не превръща ли човека в сляп изпълнител на собствената си воля? Какво е съдържанието на понятието „свободен” и какъв е смисълът на съществуването? Търсейки отговорите на измъчващите го въпроси, в продължение на хилядолетия човекът изследва свещените книги на всички религии, съпоставя ги, опитва се да извлече от тях онова, което ги свързва, развива различните клонове на науката, за да може да си обясни не само как е създаден светът и какви са силите, които движат небесните тела във Вселената, но и собствената си човешка природа, начин на мислене, различията в психологията на мъжа и жената, магията на зачатието и смъртта, необяснените все още тайни на наследствеността. От дълбините на древността - преди и след Потопа - човекът се опитва да „извади” онази информация за самия себе си и смисъла на собственото си съществуване, от която го е лишил неговият Създател. В този аспект биха могли да бъдат разгледани и поетичните текстове на Петко Братинов „Носталгия по пламъка”, „Жени в мъглата” и „Милост”.
Паратекстът на първото стихотворение - „Носталгия по пламъка” - не само имплицитно вписва представата за две измерения на времето (миналото, когато този „пламък” е съществувал, и липсата му в сегашността), но и въвежда символното значение на пламъка като образ на духа и трансцедентното, като „душа” на огъня в трите му ипостаси - пречистване, озарение и любов. Усещането за някаква фундаментална загуба е допълнително акцентувано в първия стих („Изплъзва се животът между пръстите ми скръбни”), звучащ като констатация на факт, който на подлежи на обсъждане и промяна. Оказва се, че пръстите (знаци на битието в неговата цялост - живот, смърт, слово), не могат да се преборят с „волята” на времето, човешките години, отредени за живот на тази земя, не се съобразяват с желанията на индивида. Този факт преобръща символиката на водата и пясъка, придава им отрицателен знак по отношение на живота, те вече не са „жива вода” на времето на лирическия говорител, а по-скоро пясъчни сипеи в могилата на живота му, в които всяка песъчинка е една отлитнала година в мъчителни търсения на смисъла на съществуването. Въпросителната форма на второто изречение и апосиопезата след него имплицитно въвеждат образа на събеседник, от когото се очакват отговори и съпричастност: Защо не може да види бреговете в параметрите на собствената си река на живота, ще може ли да се върне там, откъдето е дошъл, щом като неговото море го е забравило? Защо никой не го следва? Постепенно в текста се напластяват образни внушения за самотата на лирическия човек в този свят, в който всичко се е оказало измамно. И островът - духовен център и убежище на духа, търсещ спасение и щастие. И светът от „лунни спомени”, който свети с отразени, студени и чужди лъчи. И светлината - образ на познанието и инициацията, в която не намира себе си. Дори и огънят на Надеждата, който се оказва не в ръцете на Демиурга, а на Демона и носи тъмнината на хтоничното, на хаоса и разрушителните сили. Единствено скалата - извисеното пространство между земята и небето - все още го държи над това море от страдания и разочарования в безплодното търсене на смисъла на съществуването, измеренията на доброто и злото. Трите реторични въпроса и трите удължени апосиопези след тях:

Какво тогава ме задържа да не скоча от скалата?…
Инстинктът ли е вечен?…
Или времето е мъртво?…

подсказват мъчителното търсене на отговори, свързани с битийната човешка драма на лирическия говорител, който вече е застанал на границата между живота и смъртта. Той сякаш инстинктивно предусеща, че правото на познание за Смисъла ще получи чак след прекрачването в пространството на отвъдното:

Когато отговоря под смутените дървета -
завинаги навярно ще се слея с вечността.

Стиховете подсказват на читателя, че лирическият говорител е лишен дори от събеседник и разговаря сам със себе си. Целият текст на стихотворението налага в представите на реципиента триадата живот - съмнения - смърт, като финалът звучи песимистично, защото не посочва нищо, което по някакъв начин да остойности екзистенциалните търсения на лирическия човек. В същото време имплицитно се вписва усещането, че именно в тези мъчителни търсения е смисълът на човешкото битие.
В нов аспект осмисля този проблем стихотворението „Жени в мъглата”. Заглавието акцентува два образа, ситуирани след това и в текста на творбата за извеждане на авторовата теза за гордостта, която остойностява човешкия живот и изкупува понесените страдания в него. Първата дума - „жени” - има мултиплицираща функция и чрез множественото си число насочва реципиента към някакъв етап от развитието на човечеството след създаването на Адам и Ева. Една древна апокрифна легенда разказва, че първоначално Бог създал човека двуполов и чак след грехопадението му, за наказание, Демиургът го разсякъл с мълнията си на две половини (Адам и Ева) и ги проклел цял живот да се търсят и никога да не могат отново да се слеят. Тази апокрифна представа има своите корени в библейските текстове, според които жената е Божие сърце и е равноправна и равноценна на мъжа и в общественото пространство. Понятията „мъжко” и „женско” са взаимно допълващи се и символизират тялото в два аспекта. Бих казала, че заглавието на стихотворението имплицитно вписва внушенията и на апокрифа, и на библейския текст чрез образа на мъглата, който е знак за някаква неопределеност, за фаза в развитието на нещо ново, което все още е неясно в параметрите на старото, но предстои да се изясни. Първите пет стиха на стихотворението въвеждат образа на пътя в обърнатия му модел - той не води нагоре към висшите селения на духа, а е хлъзгав и слиза надолу от момента на „някаква грешка”(имплицитно вписваща представата за първородния грях), като минава през „алчни легла” на „смътни мъже”. Размито е духовното начало и в двете ипостаси на човека - мъжете са „смътни”, а жените са изгубени в мъглата на живота. Глаголът „виждам”, с който започва стихотворението, поставя лирическия говорител в позицията на пророк, на посветен в тайните на битието, която инициация той е постигнал с цената на много страдания. Душата му е „бездна, пълна с дим от издъхнали клетви”, а от огъня на страстите е останал само застинал „нощен спомен”. Тъкмо страданието обаче го сродява с „яростно синьото” лице на живота на тези жени, по чийто път „светят” капки от тяхната кръв. Създава се подтекстово очакване за момента на сливането на ипостасите на мъжкото и женското начало за възстановяване на изконната човешка цялост:

Виждам пътя,
по който сте слизали.
Хлъзгав път между смътни мъже.
Той започва от някаква грешка.
Минава през алчни легла.
И достига до мен… Запомнете го.

Апосиопезата и императивът на глаголната форма подчертават особената функция на посветения спрямо жените. Той има задачата да доведе до съзнанието им собственото си откритие за онова, което остойностява човешкия живот. Образът му обаче е белязан със знака на амбивалентността, защото от една страна е създадено усещане за неговата езотерична същност на „посветен”, а от друга страна самият той признава, че няма ясна представа „със кого и защо” ще живее. Екзистенциалното му откритие е заявено чрез символиката на гущера (знак за душата, която смирено търси светлината), изградена в преобърнатия й модел чрез епитета „златния”. Трикратното повторение на словосъчетанието „златния гущер” десакрализира образа му и го превръща в представител на хтоничните сили, който се опитва да скрие истинската си същност (на поквара, нечисто желание, материализирана духовност) под „принцова маска”. Епитетът от своя страна доизяснява неговите намерения на съблазнител на човешките души, задавайки му характеристиката на Принц на мрака, на Луцифер. Повторението на императива „Не поглеждайте златния гущер”, втория път подсилено с удивителен знак и апосиопеза след него, прозвучава не само като предупреждение, но и като изискване, от което зависи възможността за спасение. Ако устоят на неговата съблазън, те ще станат недостъпни за скръбта и ще открият онова, което ще остойности живота им, макар и пред прага на смъртта:

Гордостта е последната броня
във последната ваша война.

Мотивът за смъртта присъства и в трите стихотворения, но най-силно е откроен в „Милост”. Паратекстът въвежда имплицитно представата за греха, а експлицитно назовава опрощението му. В текста на творбата не е изяснено нито какъв е грехът, нито от кого се иска милостивата прошка, но тъй като по форма тя е монологично обръщение към гарвана, явно е че грехът и прошката са свързани по някакъв начин с него.
Образът на гарвана при различните народи има различни символни значения. В древността той не е бил птица на злото. Възприемали са го като соларен образ, като дух закрилник, който има пророческа дарба и носи добра поличба. По-късно обаче бил прокълнат от човека - Ной изпраща белия гарван да види дали водата от Потопа се е оттеглила, но поради несъвпадането на очакваните резултати в съобщението му и реалността, Ной го проклел и гарванът станал черен. Така той се превърнал в знак на отчаянието и се възприемал като въплъщение на черния пророк. Такъв го виждаме и в поемата „Гарванът” на американския поет Едгар Алан По, чийто лирически герой се измъчва от въпроса дали някога ще може отново да прегърне своята любима и повтарящия се многократно отговор на гарвана: „Никога вече!”. Такъв е и в трагично звучащата елегия на Христо Ботев „Обесването на Васил Левски”, където „гарванът грачи грозно, зловещо” и е определен като „проклета” птица, оповестяваща смъртта на българския Спасител. При Петко Братинов обаче е откроена тенденцията за възвръщане на старата символика на гарвана като птица на надеждата и до известна степен се слива с лирическия говорител, който също има тежка и мъчителна съдба:

Гарване, братко самотен!
Гарване, птицо несретна!
Кой те нарочи да бъдеш
вечно прокуден и мразен?

Търсенето на виновника за страданието е поднесено чрез два допълнителни символа - на гълъба и на щъркела. И ако в миналото и гълъбът, и щъркелът са възприемани като соларни птици на добрата поличба, на кроткия нрав и любовта, противници на злото и носители на божиите послания , в стихотворението”Милост” са им приписани едни от най- грозните човешки недостатъци - гълъбът е надменен и алчен, а щъркелът - коварен и жесток. Трикратното обръщение „братко” към гарвана и характеризирането му с епитетите „самотен” и “измъчен”, птица „несретна”, но „почтена”, го превръщат (заедно с лирическия говорител), в нравствен контрапункт на „гълъбите” и „щъркелите” в човешки образи,които са причина за страданията им. Текстът на стихотворението е кратък, но философски натоварен и имплицитно вписва много препратки към Библията, без които не бихме могли да достигнем до неговите внушения. Характеристиките на гълъба и щъркела явно говорят за порочност и грехопадение, за победа на злото в света, в който е положено битието и на гарвана, и на лирическия говорител. Този свят ни напомня библейската легенда за Содом и Гомор, древните царства, потънали в блатото на порока и не пожелали да се покаят за греховете си, поради което били изпепелени от огнената сила на Божия гняв. Лирическият човек от стихотворението „Милост” битува в подобна среда и се опитва да се дистанцира, да избяга от нейната порочна хватка. Той ни напомня героя от „Дяволско” на Атанас Далчев, който умира в стаята под покрива и като последен жест на презрение към порочната гмеж на „кръчмите и публичните домове” ги погребва символично с пръстта от саксиите, в които вече не могат да цъфтят цветята на доброто и красотата. Героят на Петко Братинов предусеща близостта на Апокалипсиса, който ще се стовари с всичките си стихии над прояденото от завист, алчност, надменност и коварна жестокост човечество. Трябва „почтеният” гарван да дойде при него, защото времето за съществуването на този свят изтича и е необходимо да бъде спасено божественото добро, което двамата с гарвана носят у себе си:

Искам да дойдеш при мене
двамата с теб да си кажем
нещо, което не трябва
другите смъртни да знаят.
Хайде да бързаме, братко.
Времето свършва за нас.

Така човекът творец и пратеникът на Бога в лицето на гарвана, като дух закрилник, който най-добре познава пътеките на отвъдното, се превръщат в един нов образ на Ной, призван да съхрани Истината, Доброто и Живота в пространството на бъдещето.

И трите стихотворения на Петко Братинов са един опит на човека творец да ни накара да се замислим за важните неща в собствения ни живот, а не само за „покривката и хляба” (Иван Вазов). Мисля, че самият той осъзнава тяхната стойност в тази посока и затова в посвещението си към мен е написал на титулната страница на книгата си: „На Лалка! За изхода!…” П. Братинов

НОСТАЛГИЯ ПО ПЛАМЪКА

Изплъзва се животът между пръстите ми скръбни.

Вода ли е животът
или пясък от съмнения?…

Обърна ли се нощем да погледна бреговете си,
отново забелязвам,
че морето ме забравя.

И никой не ме следва!… В потъмнялото мълчание

от близките ми острови
извират лунни спомени.

Но нищо не се вижда!… Светлината е измамна.

Измамни са надеждите
и прелестите огнени.

Какво тогава ме задържа да не скоча от скалата?…

Инстинктът ли е вечен?…
Или времето е мъртво?…

Когато отговоря под смутените дървета -
завинаги навярно ще се слея с вечността.

ЖЕНИ В МЪГЛАТА

Виждам пътя,
по който сте слизали.

Хлъзгав път между смътни мъже.

Той започва от някаква грешка.
Преминава през алчни легла.

И достига до мен… Запомнете го.

По лицето му яростно синьо
светят капки от вашата кръв.

Мили мои!… С какво да помогна?…

Аз съм нощния спомен за огъня,
безнадеждно застинал пред вас.

Нямам никаква ясна представа
със кого и защо ще живея.

Тези думи извират от бездна,
пълна с дим от издъхнали клетви.

Ако някой заплаче над нея -
лумва златният гущер от мрака.

Аз познавам коварния блясък.
Не поглеждайте златния гущер.

Той е дух от подземното царство
на влечугото с принцова маска.

И така омагьосва очите,
че плътта изведнъж се предава.

Не поглеждайте златния гущер!…

И вървете надолу по склона,
недостъпни дори за скръбта…

Гордостта е последната броня
във последната ваша война.

МИЛОСТ

Гарване, братко самотен!
Гарване, птицо несретна!

Кой те нарочи да бъдеш
вечно прокуден и мразен?

Този ли гълъб надменен
с нервната човка от алчност?
Този ли щъркел коварен,
който под сипея дебне
гущера жив да погълне?

Гарване, братко измъчен!
Гарване, птицо почтена!

Искам да дойдеш при мене
двамата с теб да си кажем
нещо, което не трябва
другите смъртни да знаят.

Хайде да бързаме, братко.
Времето свършва за нас.