Константин Канев

Помня старата училищна чешма. Много пъти съм налапвал като дете железния й чучур, за да утоля жаждата си. И само аз ли? В междучасията всички ученици се нареждахме пред нея и времето не ни стигаше да се напием. Наоколо винаги имаше блъсканица и детска врява.
Чешмата бе пред старото училище, близо до каменната стълба. Пред нея беше училищният кавак, а под него една застаряла круша. Водата течеше вдън корените им и по канал през училищния двор се оттичаше в съседните градини. Чешмата беше от камък, не бе висока, но “засмяна”. От лицевата й страна бе вграден белокаменен надпис със стари и загадъчни за нас букви, боядисани с червена боя… Оттук вземаше вода и цялата Черковна махала.
При разширение на училището се наложи да преместят чешмата, за да я вградят в новото каменно стълбище. Сложили нов надпис на новата чешма, а стария зидарите го захвърлили като ненужен! Подпрели го на една стена, която скоро се срути и земята го погреба за половин век. Надписът потъна в пълна забрава!
Наскоро работник-изкопчия дълбаеше темели за подпорната стена над църквата и старото училище. Острата му кирка удряше върху здрав камък, наоколо хвърчаха отломки от бял мрамор. Предусещахме, па и се надявахме това да е изгубената плоча от училищната чешма. За щастие кирката бе ударила гърба й. На лицевата страна открихме старинния надпис. Измихме натрупаната върху му кал и търсеният от години камък ни се усмихна и проговори. Зачетохме през сълзи и с възторг първото писмо в селото ни със славянобългарски букви от времето, когато и мисъл не е идвало на нашите деди за българско четмо и писмо.
„СИЧКИ ВЕРНИ И ПРАВОСЛАВНИ
ХРИСТИЯНИ,
ДЕТО СТОРИХА ТАЗИ ВОДА:
г. СТАЙКО
ПОКЛОНИК СИМЕОНОВИЧ:
г. СТОЮ НЕДЕЛЧО:
г. НЕДЕЛЧО СТАЙКО: В ЛЕТО ОТ ХРИСТА
1852 ЮНИО 10”
Надпис като надпис! На пръв поглед нямаше нищо, което да събуди интерес и удивление, но зад неговите славянобългарски букви, титли, точки и съкратени знаци се криеше една човешка съдба, за която ето какво ни разказа Стефан Шонев Симеонов.

Било е през Руско-турската война от 1828-29 година. Тогава турската държава се видяла на зор, та почнала да събира от всяка кааза коне, жито, овни, сирене и масло. Накрая събрала и люде за обозници – да карат товарния добитък. От всички села сбрали коне и мулета и на всеки пет добитъка по един човек да ги обслужва.
От нашето село Горна махала вземали 40 мулета и осем души за обоза. Моят прадядо се казвал Симеон (Шоню). Той имал трима сина – Стайко, Никола и Христю. Те останали сираци и от малки тръгнали по чужди порти да си вадят хляба. Стайко, най-големият, бил голяма панта. Никому не се покорявал, имал мечкина сила и никой не могъл да го надвие. По седянки и попрелки (сгляди) той ходил сам, всички му ставали на крака, а той свалял цървулите си, давал ги на юнаците да му ги „разведат” пред момите, за да покаже своята юнашка сила. Селото се оплаквало от него на Салих ага и той пращал своите стражи да му го докарат вързан, но той все им се изплъзвал. Това накарало агата да поръча на горномахалския мухтар Тодор Бакларя да проводи Шонювата хаймана в обоза, та белким не се върне.
Стайко имал много хубаво муле и бил голям ездач – за едно денонощие си идвал с него чак от Гюмюрджина. Мулето му било и гордостта. Окичил го с най-хубавите такъми, ошарил го с жълти и бели пулове, а юздата и стремената му били от сребро. С мулето ходел по пазари и панаири. Не бил роден ни за овчарин, ни за аргатин. Цялото му богатство било мулето. И ето, че селският мухтар и чорбаджии решили първо да вземат неговото муле за обоза, а след това и него да проводят. Стайко подушил това и една вечер изчезнал ведно с мулето си. Селските пъдари и Салихаговите сеймени тръгнали да го търсят под дърво и камък. Една сутрин намерили мулето му чак в Костова ливада и го довели в село. Стайко още вечерта пристигнал да си го иска. С измама го вкарали в бейликя (кметството) и десет души го притиснали и вързали ръцете му. На другия ден, в неделята, пред цялото село на хорището го вкарали в селския нужник за порицание. Като го извели пред всички старейшини, Тодор Бакларски му казал:
- Стайко, вземаме ти мулето за обоза.
- Чорбаджи, мулето го не давам, без него не мога.
- Тогава ти ще идеш да заместиш мулето.
- А кому да го оставя? Дето мулето, там и аз, ако щеш пребий и мене, и мулето – отговорил Стайко.
- Нема да ви прибиваме, ще идеш ти, а с тебе и мулето – отсъдил селският кмет.
- Когато ти пратиш твоите синове с твоите мулета, тогава и аз ще ида – му отвърнал Стайко.
Разгневеният мухтар му ударил две плесници. Посрамен, с наведена глава и пълни със сълзи очи, Стайко се заканил, че рано или късно ще му отмъсти за това.
Взели му мулето, взели и него. Мухтарят повикал пашмаклийските сеймени, а те с нажежено желязо му сложили белези и на двете ръце, та ако избяга, веднага да бъде хванат. Това много засрамило и огорчило младия ерген и клетва се заклел да не се връща в селото никога! И така – бит, засрамен, белязан и вързан – го предали на чауша със заръка да го отвърже чак в Ески Заара (Стара Загора).
Пътят на обоза бил през Момина вода – Енихан – Тополово. На връх Енихан спрели за три дена – да попасе добитъкът и се събере целият обоз. Стайко уверил чауша, че няма да избяга, само да го отвърже. Смилил се чаушът и го отвързал. На другата вечер Стайко се измъкнал с мулето и се върнал в село. Намерил мухтар Тодор заспал на Капанджиювата мандра на Харамлицко, ударил му две тояги по главата и го оставил на земята. След това му отрязал половината ухо – за да бъде плесница за плесница, белег за белег. На сутринта Стайко си бил пак на връх Енихан при обоза.
След два дена намерили селския мухтар в мандрата, който дошъл на себе си и след време оздравял. Никой не се усъмнил, че това може да е Стайкова работа, защото знаели, че него вързан ще карат чак до Ески Заара.
С мъка се влачил Стайко с турския обоз из цялата Тракийска низина, докато стигнал в Сливен. Според Одринския мир, руската войска трябвало да се изтегли към Дунава. Навред Стайко виждал мъката и паниката на българите, когато русите напускали поробената българска земя. Цели села тръгвали след руските войски да се спасят от турско отмъщение.
Немал очи Стайко да се върне в своето родно село, клетва бил дал, пък сторил и голям грях. Нямало кой да му каже, че мухтарят си е останал жив, та Стайко тръгнал с руските войски и бягащите сливенци през Балкана към Дунавската равнина. Любимото му муле умряло от глад и изтощение. Но той преминал Дунава и останал в студената румънска равнина. Гладен, бос и премръзнал, се довлякъл до Букурещ. Милостива бабичка от покрайнините на града го приела да спи в курника, а в замяна на това той всяка вечер донасял на бабичката дръвца, за да поддържа огъня. Така й станал по-мил и тя го поканила в къщата си. Стайко скоро се научил да говори влашки и тогава тръгнал да си търси работа. Доста време поскитал, докато попаднал веднъж в кожарската работилница на един отдавна напуснал родината си българин.
- Майсторе, приеми ме да ти работя колкото за хляба и сушината – замолил го Стайко.
- Откъде си, момче, немаш ли дом и стряха, баща и майка?
- Нищо немам, майсторе, както ме гледаш, така ме пиши, с тези скъсани дрехи, голи ръце и боси крака. Българин съм, чак от Ахъ Челеби, беглец съм от турската армия.
- Щом си българин, остани сега за хляба и сушината, пък после ще видим – отвърнал майсторът на роден български език.
Стайко заплакал от радост и умиление, че съдбата го е пратила при сънародник.
В кожарската работилница новият чирак бързо се справял с възложените му неща и майсторът видял, че в негово лице ще има достоен заместник, затова още първата година той го пратил при близък учител, който го научил да пише и смята. От втората година новият кожарски чирак взел връх в работилницата. Чорбаджията му често отсъствал или играел карти в букурещките кафенета, а Стайко ръководел работата. На майстора си той давал честна сметка, двойна работа и печалба.
На петата година чорбаджията го изпратил с много стока на Узунджовския панаир с думите: „Ако можеш да продадеш стоката по-скъпо, тебе да са парите!” И тук Стайко показал мурафетя си – продал стоката двойно и тройно! С голямата печалба той купил сурови кожи на много ниска цена, явил се при майстора, предал му точна и честна сметка. Накрая му казал:
- Майсторе, хубав хляб ядох при тебе цели пет години. Благодаря ти, на хубав занаят ме научи. Дай ми сега твоята благословия да си отворя и аз работилница, да хвана занаята. Станах вече на 26 години, дойде време да мисля за дом, жена и деца.
С вълнение майсторът споделил молбата на чирака с жена си. Имали те една-единствена дъщеря, голяма красавица и душата й горяла за левента Стайко. Тогава решили и тримата – да не изпускат момчето от своя дом, да го поканят за зет, та да съберат цялото богатство на едно място. Стайко бил вече солиден мъж, ходел добре облечен, имал свой капитал, познавал всички търговци, бил си спечелил чест и уважение.
Цяла седмица чакал Стайко майсторовото съгласие за самостоятелна работилница, но вместо отговор, повикала го една близка съседка и му съобщила волята на майстора – да се ожени за дъщеря му. След няколко дена тя му донесла и моминския пръстен – нишан. На другия ден двамата млади се видели, трепнало им сърце един за друг и не след дълго горномахленският обозаджия влезнал като зет в богатската къща на своя майстор.
Стайко станал господар на всичко и с двоен мерак подхванал работата. Разширил работилницата, удвоил търговията, ходил чак в Прага, Будапеща, Стамбол и Пловдив. Неговата стока била най-търсена. Вече се подписвал „Стайко Симеонович”. Това „ич” накрая говорело за неговото високо търговско положение. Говорел няколко езика, пишел и на български, румънски и гръцки. Повдигнало се самочувствието му, но дълбоко в сърцето си носел голямата мъка към своя роден край. А смъртта на убития от него мухтар му тежала на шията като воденичен камък. Но белезите на ръцете го карали да си спомня за дадената клетва – в село да не се връща и от село човек да не среща. Често идвал и в поробена България, обикалял всички панаири. Пловдивските търговци търсели неговата стока и му предлагали сурови кожи, но никой от тях не знаел за истинския му произход. На всички казвал, че е сливенски бежанец от Руско-турската война от 1829 година.
Всичко постигнал Стайко, само едно не му достигало – да стане хаджия – венеца на всяка чорбаджийска слава. За да иска да отиде до Божигроб, имало и друга причина: Стайко искал да разтовари душата си от големия грях, дето взел върху себе си с убиването на селския мухтар.
И през 1852 година Стайко тръгнал към Ерусалим… Там един ден със страх и вълнение застанал пред Соломонията – изповедника, който бил от българските земи и добре знаел български. Изказал му греховете си, мъката си, дето го ядяла извътре, но не му олекнало. Мъката си останала. И една нощ, като се въртял на леглото, измъчван от тежки мисли, дошла му спасителна мисъл: да се върне в село, да стори училище, в което да учат децата, за да знаят рода си, по-лесно да разпознават кое е добро и кое лошо. И една чешма – да пият съселяните му от нея вода.
Намислил това и му олекнало. Светът станал по-светъл и красив. Оставали още само три дни до тръгването, но те му се сторили три години. Сън не заспивал от радост и вълнение, че ще посети своя роден край и вместо омраза към Баклар Тодор и цялото село, в него пламнала обич. И той с нетърпение чакал деня и часа, когато ще мине под Чакороския бук и отново ще зърне своето родно място, ще прегърне близки и далечни. И вместо с парахода към Стамбол, Стайко слязъл на Хажиларската скеля под Гюмюрджина.
Пристигнал Стайко в Гюмюрджина. Тук намерил петковски терзии, които му ушили за един ден нови родопски дрехи. Облякъл се той като търговец със сини гайтанлии потури и долама. Накупил бяло пшеничено брашно, мехове зехтин, напълнил чували със смокини и стафиди. С товар от 12 мулета ведно с кираджиите, тръгнал към своя роден край…
Научило се цяло село, че иде изгубеният отпреди 24 години Стайко Шонев, ала вече не бил оная хаймана, а чорбаджия и хаджия! Всички наизлезли да го чакат под Чакороския бук, а пред новата църква го посрещнал младият поп Паскал. След това го изпратили в бащината му къща, където го дочакал брат му Никола.
След два дни било Гергьовден. Селският пъдарин обиколил селото и на всички казвал: „Хаджи Стайко кани цялото село на Гергьовден в голямата Шонюва ливада на гости! И всички да си носите лъжица и паница!”
Новият хаджия наредил да се изпекат десет пещи бял хляб, купил вол и го заклал курбан. А той, застанал на голямата порта, посрещал гостите с „добре дошли”. Събрало се цяло село, накрая дошли и селските старейшини начело с Куртю Бакларя. Той повикал настрана хаджията и му казал: „Хаджи, цяло село те уважи, само един човек не те зачете и нема да ти дойде на софрата.”
- Кой е този човек? – учудено попитал Стайко.
- Есикулака, старият мухтар, който те прати в обоза.
- Белки е жив? – разтреперан попитал Стайко.
- Жив е… жив е, хаджи Стайко, сега е на осемдесет години.
- Ами защо му викате Есикулак? – запитал Стайко, сякаш събуден от кошмарен сън.
- Някой му отрязал ухото и бе го ударил по главата, ала не умря. Селото му тури ново име Есикулака – Отрязаното ухо, и до днес така му викаме.
Стайко хванал главата си с две ръце, после се изправил и му идвало да се провикне от радост, та да го чуе цял свят!
Веднага пратил трима души от старейшините да го поканят от негово име на софрата като пръв гост, че много се затъжил за него. Пот се стичала от челото му, сърцето му биело, а душата му ликувала. Обич и признателност към стария кмет на мястото на старата омраза го обзели. Сам на себе си повтарял и шепнел: „Той е причината днес да имам такава радост, чест и слава.”
И ето от Гажюската тикла се появил грохнал старец, мухтар Тодор, воден от старейшините. Погледнал го Стайко, забравил миналото, сълзи напирали в очите му. Спуснал се към него и го прегърнал. Побелелият мухтар целувал хаджийската му десница. Стайко извадил божигробска броеница и му я окачил на шията. Хванал го за ръка, поставил го до себе си на голямата софра и се обърнал към него с думите:
- Викам те, старче, да седнеш до мене като най-мил и драг гост. И ти благодаря, че ти стана причина да ида в обоза и се върна хаджия. Ако не бе ти, сега щях да съм в село и кой знае колко бели щях да ви сторя.
При тези благодарствени думи старият мухтар, смутен, плачел и повтарял:
- Прощавай, хаджи, прощавай! Тогава беха такива времената…
- Простено да ти е, старче… прощавай и ти…
И никой не разбрал, че днешният божи поклоник преди 24 години оставил селския мухтар „мъртъв” в мандрата с отрязано ухо!
Стайко хаджи гледал своите братя селяни и изпаднал във възторг и умиление. Напирало го отвътре да ревне и заплаче като дете, та от време на време влизал в бащината къща, давал воля на сълзите, отривал очите си и пак излизал сред многото гости. Неговото гостоприемство завършило необичайно за един хаджия. Стайковият брат Христо бил прочут гайдажия. Набузил той гайдата и селяните се хванали на гергьовско хоро… А хаджията със старейшините гледал и се наслаждавал на всичко близко, родно и мило.
Изправил се сред множеството, вдигнал ръцете и гайдата млъкнала. Обърнал се към всички с думите:
- Драги комшии и съселяни, благодаря, че ме уважихте и добре посрещнахте. Виждам, че голяма черква сте си направили, ала училище до нея немате. То е далече, чак в Радковската махала, и в плевня мръзнат децата ви. Желая да ви оставя мой спомен, та отделям от моето имане за едно училище до черквата. Колко пари ще струва едно училище?
- Две хиляди… три хиляди… четири – обадили се от множеството.
- Давам ви десет кесии – пет хиляди гроша. Стигат ли? – запитал Стайко.
- Стигат, хаджи, стигат, да си жив и здрав, да имаш още толкова имане, здраве на теб, на жена ти и децата ти…
- Аферим бре, Стайко, блазе ти на душата – чували се гласове, а в очите на хората блестели сълзи.
- Колко е годишната плата на вашия даскал? – запитал пак хаджи Стайко.
- Даваме му за година четиристотин гроша – отговорили старейшините.
- Давам му две кесии по петстотин за две години. Давам още две кесии – хиляда гроша да направите чешма пред църквата и училището и да пият децата за мой спомен, за моя радост и утеха. Давам парите на стария мухтар Тодор, той да настои училището и чешмата, той да плаща за две години и платата на даскала.
От събраните мъже на Шонювата барчина се дочули плахи гласове и подмятания: „Пари за училище имаме, ала место за училище немаме.”
- Та нема ли в това село място за училище? – обадил се Стайко.
Настанала гробна тишина. Градината в края на църквата била на Тодор мухтар и очите на всички се обърнали към него. Хората чакали него, той да си каже думата. Били молили преди да даде градината, но отказвал. Новият хаджия му оказал голяма чест, поверил му такава голяма сума за строеж на училище и чешма. От старческите му плещи паднал един мухтарски грях. Той се изправил и казал на всеослушание:
- Комшии и съселяни, щом Стайко даде толкова много пари на селото за училище, аз пък давам градината си даром да го построим!
Нямаха край благодарностите на хората…
След няколко дена хаджи Стайко си тръгнал за Букурещ. Натоварили пак мулетата, повикали кираджии и тръгнали през Момина вода, по същия път, по който бил тръгнал вързан и белязан младият обозаджия преди години.
Пристигнали в Пловдив. Посрещнали ги пловдивските търговци – гърци и арменци, които се обръщали към него с „кирие Симеонович”. Сутринта Стайко излязъл от една търговска къща и брат му не можал да го познае – бил облечен във френски дрехи, а гюмюрджинските сини потури ги дал нему да ги носи. Още първия ден отвел брат си Никола при майстор каменоделец. И при него поръчал чешмен надпис на славянобългарски върху бял мрамор от ситовската кариера. Вписал първо „ВСИЧКИ ВЕРНИ И ПРАВОСЛАВНИ ХРИСТИЯНИ” – хората от цялото село, написал своето име и имената на двама селски чорбаджии, които му били първи братовчеди. Накрая записал и годината, в която бе станал хаджия и посетил родното място.
Със сълзи се разделили двамата братя. На другия ден единият тръгнал за Букурещ, а другият натоварил мраморната плоча и през Югоския питар, през Цонкалива гора я докарал в село. Бълзо построил Стайковата чешма и от нея бликнала животворна вода. Всяка сутрин слънцето от Дупчев камък галело и поздравявало първия български надпис в селото и вдъхвало вяра в бъдещето. След три години, в 1855 година, построили и училището-метох при църквата в мухтаровата градина с дарението на Стайко хаджи…
Пред това скромно първо училище денонощно течеше и пееше своята тиха песен старата училищна чешма и утоляваше жаждата на много поколения и напомняше за голямото родолюбие на горномахленския обозаджия Стайко Симеонов, дето стори тази вода.