СЛАВАТА НА ОТМИНАЛОТО ВЕЛИЧИЕ
Когато четях поетичните видения на Ваня Ангелова за Долината на тракийските владетели, за Одриското царство, за Севтополис, градът на Севт ІІІ, монолозите на Береника и Ройгос, на Котис ІІ и Ребулас, на Садалас І и Саток, на Терес ІV и Орсоалт, бях в особено превъзбудено състояние, което се родееше с подобни преживявания от преди десетина години. Тогава пред хотел „Переника” в Шипка посрещахме д-р Георги Китов вечер, когато екипът му се завръщаше от разкопките на тракийската могила „Голяма Косматка”. Именитият археолог, човекът на откритията, можеше да съобщи новини. Съпреживявахме очакванията за нови свидетелства от далечното минало на тази благодатна българска земя.
Колкото повече навлизах в опоетизираните бастиони на времето и вечността на безсмъртието, толкова по-осезателно възприемах книгата на Ваня Ангелова „Градът на Севт ІІІ” като археология на духа. Поетесата ми заприличваше на откривател на нравствена мощ, която ни принадлежи като наследници на траките.
Историческа фактология, митология и поезия - тези три линии се преплитаха в епични строфи и извисяваха образи и характери на мъже и жени, чиито следи са около нас и вътре в нас.
Талантът на поетесата прониква в тайните на многобройните гробници: Голямата Косматка, Могилата на Грифоните, Оструша, Шушманец, Голямата Арсеналка, Светицата… Ваня Ангелова изравя чрез своята поетична сонда образите на вихрени конници, на славни покойници. И ние усещаме не само стон в Казанлъшката гробница, а и възторг от годините на минал възход.
Преди няколко години, когато за първи път прочетох творби на Ваня Ангелова, долових дарбата й да пресъздава величието и силата на човека, надянал броня, щит и шлем. Извайваните образи в тази книга на тракийски владетели са не само богоподобни, а и човешки. Това са мъже, които познават сладостта от победата и мъката от поражението. Те се възправят след всяко падане, защото знаят, че всичко кратко е нетрайно.
В книгата се рисуват поетични картини на битки не еднообразни, а с цялата динамика на промените, пресъздава се драматизмът на действията на бойното поле. Стихът не бяга от суматохата, връхлетяла военния лагер, когато във фланга се врязва свирепият противник. Поетесата насочва окото си към многобройните рани на тракийския вожд, който се възхищава на умелите действия на верните му бойци.
Безспорен успех на творбата е проникването в душевните трепети и терзания на главните герои. Те ценят свободата, почитат верността, отдават се на неподправената ласка, която топли сърцата им, познават великата любов.
Ето част от монолога на царицата от песента на Береника:
…Безкрайните мечти са прозорливи,
а аз съм предостатъчно жена,
че без борба от теб да се откажа,
и зная да разпаля похотта
във всеки войн, храбрец, герой и даже
в най-славния владетел на света…
Препрочитам монолозите и си мисля колко тъжно е, че освен руини нямаме запазени дворци от древността, но се успокоявам, че творци като Ваня Ангелова чрез поетичните си видения ни връщат славата на отминалото величие. В най-сполучливите строфи авторката отстоява изстраданата истина, че след боя земята иска мъжка длан и плуг, бранните полета, напоени с кръв, очакват здрави мишци и плодотворен труд.
В третата част на книгата с майсторство и красота е показан дитирамбът, който е възторжено лирическо произведение за възхвала на Казанлък, на Шипченската епопея, на Паметника на свободата, на перлата в полите на Балкана - Църквата със златните кубета, на Розовата долина.
Всичко това ми е близко, защото живея на триста крачки от храм-паметника „Рождество Христово”, всеки ден слушам песента на неговите камбани, а освен това опитах публицистичното си перо в книгите „Шипченци”, „Личности и тревоги”, „Сред светци и ангели” и „Шипченският феникс”.
Благодарение на дарбата си Ваня Ангелова сътвори свой образ на казанлъшката роза, по своему вижда събудената от сън котловина и спомени в очите й димят. Пред нея:
…Могилите на траките мълчат
и слушат дитирамбите безкрайни
на този свят. Подковите дрънчат
на враните коне, развели гриви.
На лира свири моята душа.
Бълбукат чудни ручеи бъбриви.
——————————————-
Надпяват се в небето чучулиги.
Работи бързо старият чекрък.
Звънът на колелата от талиги
разнася се над древен Казанлък.
Съвсем логично в едно от последните стихотворения тя призовава:
О, нека кажем сбогом на тъгата!
—————————————–
Животът вече е решил войната…
Поетесата бавно коленичи пред олтара на Шипченската славна епопея.
В заключение ще цитирам думите на Овидий от „Скръбни елегии” - „Щом нещо да изрека исках, излизаше стих”.
И с тази своя творба Ваня Ангелова отново ни внушава, че сякаш притежава някакъв фин инструмент за стихове.
24 август 2014 г.
гр. Шипка
