БЕЛЕГ ОТ ИЗГОРЕНО

новела

Георги Богданов

Простена вятър и турбината под воденицата изпищя, реката като че изведнъж плисна и удари с вълните си зеленясалите зидове на бента, сградата се огъна и проговори нещо на странния си език, отвън пролая куче и зашумяха зимните клони на ореха. Ангел се взря в тъмното, усети пронизващ студ, който се провираше през паянтовия под, и се загърна в чергата. Печката беше угаснала и по стъклото на прозореца бяха нацъфтели ледените цветчета, та човекът усети дъха си – топъл и влажен. Горе, на леглото, Мария похъркваше. Ангел се ослуша и се унесе, защото това похърквате го вкара в някакъв ритъм – всичко си беше така, както е било винаги, защото годините отпреди воденицата бяха потънали някъде неестествено далече, без спомен, без знак в паметта му. И този настръхнал вятър, който зиме стенеше в празните турбини, беше постоянен и свой, само дето се промъкваше през изтърканата черга и носеше студ. Иначе целият живот на Ангел беше това – той върху чергата, в ъгъла на стаята, Мария, похъркваща на леглото, лаят на кучетата и стонът на турбините.
Ще светне утрото, едва ще влезе в стаята през замръзналите стъкла, Мария ще се събуди, сърдита и мълчалива както винаги, ще запали печката, ще го изпрати да нахрани овцете и да надои мляко, после ще огледа котелката – да не би да е отпивал от това мляко, ще отсипе в очуканото войнишко канче и ще го сложи на печката да възври, а останалото ще налее в двете престарели бутилки и ще го изпрати на пункта да го предаде. Пунктът е далече – чак в селото, мостът над реката, който някога водеше до воденицата, отдавна е отнесен от водата, та Ангел ще трябва да обикаля чак до новия мост на шосето, а то иначе селото е точно оттатък реката, близо е, но кой ще ти прави мост до запустялата воденица. Шосето е далече, нагоре по реката, и Ангел трябва да мине през поляните, където ще го удари свирепият вятър, и ръката, която стиска мрежата с бутилките, ще измръзне и той ще се опитва да я стопли с изчезващата топлинка на млякото. До моста и тази топлинка ще се изгуби, но ръката ще чувствува студа до едно време, после ще претръпне.
На пункта ще почака, докато другите предадат своите гюмове, ще послуша как хората се разправят с приемчика, че ги лъже с маслеността, и ще подаде двете шишета, приемчикът ще го изгледа подозрително – на толкова мляко проби не взема, и ще го мине по най-ниското. Ангел ще вземе стотинките и ще тръгне обратно, ще мине покрай сладкарницата, където в този момент стоварят димящи кифли, ще пообиколи да погледа и да вдъхне от приятния мирис и ще поеме пътя към воденицата.
В стаята печката вече е топла, млякото в канчето се е сварило и Мария е надробила попара, сложила е щипка сол и яде бавно, размазва попарата с беззъбите си челюсти и жадно сърба. После подхвърля парче хляб на Ангел, той го взема и сяда до печката – чака Мария да изяде попарата, взема канчето, но не го измива – нека да мирише на мляко, налива вода и го слага на огъня, чака да кипне, после дроби вътре хляба и слага щипка сол. Яде бавно, като Мария, унася се от топлината на попарата, която има далечен мирис на мляко, а Мария протяга ръка за стотинките, взема ги, брои ги бавно и ги завързва в кърпа, която крие в специален джоб под престилката.
Стотинките не съблазняват Ангел. Така и не разбра през целия си живот сладостта им – къде-къде е по-съблазнителна попарата с димящото мляко. Знае, че със стотинки може да си купи кифли от сладкарницата, но тази сладкарница вече е останала далече, а стотинките нямат нито вкус, нито мирис, пък и Ангел не знае колко стотинки трябва да даде за тези кифли и какви да бъдат – жълти ли, бели ли…
Вятърът отново простена и Ангел дъхна под чергата – стаята изстива бързо, под нея минава вадата, вятърът се разхожда свободно, дъските са изгнили и пропускат студа. Под Мария на леглото има дюшек – вярно, изтърбушен е, но си е по-друго. Самото легло е пружинено, меко е, под дюшека има козяк, ако Мария му дадеше този козяк, всичко щеше да се оправи – никакъв студ не може да мине през него… Но Ангел и така е доволен – предишните зими спеше в сайванта, та Мария го намери една мразовита утрин вкочанен и оттогава го пуска в стаята. Може би се изплаши да не го загуби – вярно, не разговаряше с него, но без него щеше да остане съвсем сама.
Ангел не можа да се стопли от дъха си и стана да отвори печката. Вътре проблеснаха въгленчета, той ги разрови и излезе за дърва. Блъсна го вятърът, той се загърна и тръгна по мостчето към двора. Двор всъщност беше малкият остров, образуван от воденичната вада и реката. Вадата не беше пресъхнала – бентът по чудо се крепеше, изгнил и обрасъл в жабуняци. Водата сякаш помнеше дълбоката шахта, шепнешком излизаше от канала и отново тръгваше с реката, от която беше се отделила преди малко, като че ли само да надникне на това забравено място и после изплашена да се прибере, като непослушно дете, което е избягало за миг, видяло е нещо страшно и после се е свило в полите на майка си.

Нищо страшно нямаше тук преди години, когато цялата сила на реката връхлиташе в турбинното помещение, въртеше като на шега четири воденични камъка, а пред воденицата чакаха каруци с чували; в стаята, където сега живееше Мария, се събираха мливарите, печаха пити от новото брашно и разказваха странни истории, а в сайванта тропаха коне и търпеливо преживяха волове. Встрани от пътя се ширеха неизбродимите ниви, по които работеха надничари от планината, а вечер, след продължителната работа, палеха огньове край реката, ловяха риба и спяха на открито.
Вечер в голямата къща, която сега не съществува, свиреше грамофон, идваха гости с коне и файтони. Ангел приемаше конете, даваше им зоб, чешеше ги, търпеливо чакаше да излязат собствениците, да му кажат браво, преди да си заминат. Така понякога чакаше до сутринта, поемаше очакваното „браво” и отиваше при надничарите, които се пробуждаха, загасваха огньовете и тръгваха по тъмно да жънат влажната от росата пшеница, докато слънцето още не е направило стеблата й чупливи и остри.
Той тръгваше с тях, защото не можеше, пък и не биваше да стои без работа. Тук не търпяха никой да стои със скръстени ръце. Ангел чакаше обеда – той имаше право да яде под сайванта в господарския двор. Тогава изгряваше Мария, току-що станала от леглото, млада и топла, като че сгряваше целия двор, вдигаше ръце срещу слънцето и се протягаше мързеливо, после слизаше на реката, нагазваше до колене и плискаше очите си. Чак тогава ставаше друга – минаваше гордо между ратаите, гледаше с вдигната глава над тях, като че не съществуваха.
Беше може би дванайсет-тринайсетгодишна, когато Ангел слезе от планината през лятото с баща си да припечелят нещо. Толкова голям беше и той. Това Ангел не помни, никога не е мислил за това, пък и не можеше да мисли след деня, когато стовариха сеното и Мария го хвана за ръка да поскачат малко в дъхавата, още незагубила аромата си трева…
Есента баща му го спазари да гледа добитъка в чифлика, но Мария никога повече не го хвана за ръката да си поиграят, пък и той се страхуваше от тази ръка, боеше се, че сърцето му ще изхвърчи, ще се подкосят краката му, защото имаше белег от изгорено от момента, когато за първи и последен път докосна бялата пухкава длан, пареше го ръката през цялата му младост, докато после лека-полека изстина, но целият му живот беше безвъзвратно потънал в тази сладка болка.
После имаше добрия шанс – конярят се преби, като обяздваше един млад жребец, и Ангел започна да се грижи за конете. Животните бяха охранени и добри – човекът намери общ език с тях, грижеше се за всичките, но най обичаше коня на Мария. Тя идваше с брич и ботуши, размахваше камшик, оглеждаше животното, опипваше седлото и стремената, яхваше го и дълго препускаше по ниските баири. Ангел гледаше и се заплесваше, докато Мария и добичето се връщаха запъхтени и възбудени и конярят прибираше животното в яхъра, галеше го, разтриваше го със сено, потупваше го по врата, от което кожата на коня потрепваше, а ръката на човека тръпнеше приятно.
Докато веднъж на огромния харман докараха вършачката и качиха Ангел да храни машината, а Мария дойде върху коня и с вдигната глава оглеждаше снопите, вършачката, хората, всичко, което беше нейна собственост, защото тя беше единствената наследница и добре знаеше това. Тогава животното трепна, изправи се на задните си крака и понечи да хвърли ездача, та Ангел скочи от вършачката, но не успя да го хване, само го изплаши още повече. Падна на земята и не можа да се надигне, защото почувствува остра, пареща болка между краката си, а конят хвърли Мария в сламата и побягна, цвилейки, към далечните баири. Младата жена стана, погледна ядосано лежащия в праха коняр и вдигна камшика. Ангел закри лицето си и се сви, докато камшикът наряза ризата на гърба му.
Дълго време не можа да стане, та го пренесоха в сайванта и решиха да извикат лекар, който установи, че Ангел се е изсипал и ще трябва да се оперира, но така и не се стигна до операция, защото конярят започна да ходи и само когато повдигнеше нещо по-тежко, чувствуваше болка. По тази причина не отиде войник, нищо не разбра от фронтовете и от живота, който прелиташе покрай него, и светът се затвори между голите баири около чифлика, по които тръгна да пасе добитъка, защото за друго не го биваше. А с животните беше хубаво. Широките пасища даваха всичко и Ангел можеше да лежи по гръб, да гледа баирите и реката, даже да се радва на птиците и на пеперудите, които цъфтяха върху полските макове. В тези дълги часове на спокойствие и самота той мислеше за Мария и като разбра, че никой не може да му прочете мислите, се отдаваше на най-смели мечти, но тези мечти не надхвърляха топлата длан на момичето – ето: тя идва при него, когато той трябва да прибира добитъка, подава му ръка и двамата заобикалят стадото, подкарват го към оборите и мълчаливо вървят по пътеката, а Ангел стиска меката длан и усеща парещата топлина. Минават покрай Златната река, Мария нагазва в чакъла, плиска лицето си, смее се, изведнъж се подхлъзва и водата я повлича, тя се дави и вдига безпомощно ръце, а Ангел се хвърля в бързея и хваща тези ръце и извлича момичето на брега. Мария го гледа с възхищение и благодарност, гали го по косата, после го пита дали боли още от камшика, а той маха с ръка – чудо голямо. После отиват при баща й и Мария казва, че той, Ангел, й е спасил живота и този живот ще бъде негов, но Ангел се сеща, че е изсипан и че всъщност дотук трябва да спре всяка мечта, но и дотук е хубаво, затова всеки ден с нетърпение очаква часовете, когато кравите ще се укротят и ще започнат да преживят, а той ще легне в зелената трева между маковете и пеперудите и всичко ще започне отначало – ето, идва Мария…
Така и не забеляза, че Мария е заминала, че е отишла да учи в Лайпциг, но къде е това Лайпциг, Ангел не знаеше – за него светът свършваше в планината, в родните колиби, а зад планината, естествено, има една огромна пропаст и нищо повече. Златната река е единствената река, Мария е господарката на тази земя и на тази река и животът започва и завършва тук.

Над острова бръснеше зимният вятър. Ангел почувства студа по цялото си тяло, но знаеше, че това ще продължи кратко време, че скоро ще претръпне и никакъв студ няма да може да го докосне, знаеше, че ръцете му ще порозовеят и ако ги пипне, там дълго ще остане бяло петно, което немощната му кръв трудно ще заличи.
Мостчето върху бента беше изгнило, приведено като стопанката на този двор, единият парапет беше паднал в ямата на турбините, напролет трябва да се направи нов, защото овцете минаваха по това мостче и някоя можеше да падне, а това ще ядоса Мария, ще я накара да вдигне ръка, на всичкото отгоре Мария гола ръка не вдигаше, все нещо ще вземе, я цепеница, я камък. Ангел беше свикнал на това и хукваше да бяга, а Мария се ядосваше още повече и го погваше с цепеницата, дордето Ангел не почувствуваше страшната болка между краката и не паднеше някъде. Тогава жената удряше няколко пъти където й попадне и го оставяше на мира.
Та затова напролет трябва да поправи мостчето, да подпре бента, защото водата си беше жива и напираше с младостта си, току-виж целият бент се поддаде.
Като си представи това, Ангел потрепера – ако паднеше в турбините, щеше да боли, а физическата болка го плашеше.

В едно далечно лято, когато прекарваха с воловете снопи към хармана, колата затъна в една вадичка, та трябваше всички да бутат, и когато най-сетне воловете дръпнаха, кракът му попадна между спиците и се счупи. Жестоката болка го побърка, та му дадоха да пийне кратунка ракия. Когато гипсираха крака, Ангел беше замаян, после заспа и се събуди с рев, преди още да почувствува болката, ужас имаше в очите му, та хората се чудеха какво да правят.
Тогава се чу, че Мария се е върнала, и всички излетяха навън, чуха се радостни викове, дрънчаха звънчетата на файтона и Ангел се помъчи да стане, но кракът му тежеше и напрегна сили да надникне през прозорчето. Оттам обаче господарската къща не се виждаше – прозорчето гледаше към баирите, към задните дворове и Ангел видя свинете, които настървено ровеха из торищата; стана му мъчно, изплаши се, че ще лежи на легло, докато Мария е тук, и само свинските муцуни ще се хилят насреща, а тя щеше да си отиде в този далечен Лайпциг и той ще трябва да чака още цяла година да я види, но дотогава тя вече сигурно ще е забравила кой е той. Тогава изчезнаха болките и за първи път нещо рязко и силно го стисна за гърлото, стана му страшно и почувствува, че изчезва, че е захвърлен далече, далече, и никой не си спомня за него. Помисли за полузабравените родни колиби – миналата година дойде баща му да каже, че майка му се е споминала, и това беше всичко – после престана да се обажда и бащата, пък и Ангел нямаше кого да попита за него. Страхът, който се гнездеше в гърлото, го изправи, човекът затътра гипса по пода, успя да отвори вратата и изпълзя пред сайванта.
Беше слънчево и синьо, ехтяха птици и празнично мучеше добитък. Мария стоеше права на капрата и беше вдигнала ръце към баща си, той я пое и тя тръгна усмихната и красива към къщата – горда и недостижима. Ангел замръзна на мястото си, защото младата жена вървеше право към сайванта и той усети слабост, като я гледаше, и за миг се почуди какво да прави, а белегът от изгорено на дланта го заболя, ръцете му изтръпнаха и счупеният крак в гипса започна страшно да пулсира. Така си остана с изплашени очи, Мария мина досами него, без да го погледне, и тръгна към голямата стълба.
Ангел не помни колко време стоя така – кракът го болеше, пръстите на ръцете му тръпнеха, усети топлината на жаркото слънце и усети пот по цялото тяло. Едва се прибра и легна на одъра, почувствува се недобре и се изплаши, че ще умре, ще умре, преди да оздравее кракът му, преди да излезе с добитъка по баирите, преди да срещне Мария и да я попита нещо – какво точно, не знаеше, но тя щеше да му отговори – не може да го е забравила, нали някога го хвана за ръката и скачаха в сеното.
Нейното присъствие тогава вдигна Ангел от леглото и той започна да излиза всеки ден, направи си патерица и можеше да ходи даже до реката, да седи във върбалаците и да лежи до брега на Златната река, да гледа водите й, да се чуди откъде идват и къде отиват, да дяла върбови пръчки и да прави свирки. Така дойде онзи ден, когато неусетно задряма в гъсталака – хубаво беше, че не го виждат, и без това вече шушукаха, че напразно яде хляба. Сянката на гъсталака го криеше от жегата, тихото писукане на птичките го галеше, а равномерното крякане на жабите го унасяше в дрямка. Не помни колко беше спал, но го събуди лек плясък, като че реката шепнеше нещо интимно и нежно, и той надигна глава. Тогава я видя – гола и неземна като самодива от песен, пристъпваше бавно в бистрата вода, докато потъна цялата; русата й коса се разстла по водата, в първия миг заприлича на ореол, после се превърна в плаващ сноп зряло жито. Тя бавно заплува в дълбокото и обърна лицето си към върбалака, та Ангел се изплаши, че ще го види, и се притули. Лицето й руменееше от студената вода, а младата жена плуваше бавно срещу течението, като че стоеше на едно място, и Ангел не разбра колко време продължи това, усети, че гърдите започнаха да го стягат от притаения дъх, а Мария излезе на брега и заслепи очите му, легна на тревата и той почувствува неудобство от голотата й. Тя полежа, стана, наметна дрехата си и мина досами него, и той не разбра дали тя не го видя и дали наистина всичко това се случи, или беше сън, дали всъщност се е събуждал някога и знае ли кой беше той наистина. След това започна да се плаши от срещите с Мария. Криеше се, смяташе се виновен за нещо и затова почувствува облекчение, когато му свалиха гипса и тръгна с добитъка. Понякога само я виждаше да препуска с коня по поляните и той се страхуваше да не дойде при него и само по погледа му да разбере, че той я е гледал в онзи горещ ден, че е видял снагата й и че е много виновен, че не си е затворил очите, че не е ослепял в онзи миг. Затова когато Мария замина за неизвестния Лайпциг, Ангел се успокои, но щом файтонът се скри по прашния път, се почувствува захвърлен, сам пред дългите дни до следващото лято.

Есента в къщата дойде слугиня – младо момиче, колкото Ангел. Подхвърляха закачки, които го дразнеха, а и тя ходеше при него и всички се смееха, че тази работа ще завърши някъде. Момичето идваше при него вечер, кискаше се неприлично, подмяташе му това-онова, от което Ангел се изчервяваше, докато един път го завлече в сламата и го опипа, но бързо стана и малко ядосано подхвърли: „Що не казваш, че си бил изсипан” и си отиде, а Ангел я намрази, колкото можеше да мрази, защото и на омраза не беше научен, не му беше познато това чувство, за него животът беше такъв, какъвто е, и всичко си е точно на мястото, а неговото място беше тук. Познаваше само страха, другото, което изпитваше към Мария, не разбираше, а и то сигурно беше някакъв страх, дълбок и вечен.
Това момиче като че се вмъкна в тайните му, бъркаше се в чудесните мисли за Мария, та Ангел и от нея се страхуваше, като че беше разбрала всичко. След онзи случай в сламата момичето не го задяваше повече, после се заплесна по новия коняр и Ангел се успокои, разбра, че не е напълно годен, но това не му отне мислите за Мария, само ги направи още по-далечни и неземни…
Четирите овце живееха в стария сайвант на воденицата, на острова между вадата и реката, в една естествена кошара. Около реката имаше хубава паша, през летните дни не трябваше да се ходи далече – вече трудно тичаше след животните, годините му бяха много, но той не ги знаеше, усещаше старостта по бързата умора.
Но речната влага даваше обилна паша и овцете бяха охранени и кротки.
Ангел им даде сено, те се нахвърлиха гладно, зад преградата агнетата заблеяха, та човекът хвърли и на тях. Като издоеше овцете, щеше да пусне агнетата да се поровят из празните вимета. Взе котелката и влезе в кошарата. Доеше бавно и упорито – котелката трябваше да се напълни, иначе Мария щеше да се кара. Духаше остър вятър, вдигаше прашинки сняг и ги хвърляше в реката. Тази зима продължи дълго, а Ангел не обичаше зимите. Тежки бяха те и в господарската къща. Добитъкът оставаше в оборите и той трябваше да се грижи за всичко. Не беше мързелив – напротив, обичаше работата, но едно е да натириш добитъка по поляните, друго е от сутрин до вечер да мъкнеш сено и царевичак, шума и зоб, да почистваш яслите, да изриваш тор. И само в кратките нощни часове, когато се полагаше малко сън, да остане насаме с великата си тайна.
В една такава зима дойде съобщението, че Мария се е омъжила. Той бил германец, имал огромно стопанство, бил учен и добър. Бащата почерпи всички по този случай и замина за онзи далечен Лайпциг с роднини и приятели – да правят сватба.
Ангел прие новината съвсем нормално. Това си беше в реда на нещата, неговата Мария беше друга, тя не беше в Лайпциг, не беше господарка, имаше само гореща пухкава длан.
През лятото германецът дойде. Посрещнаха го тържествено. Мария се гушеше в него и се смееше, през оградата надничаха любопитни, надничарите дойдоха от нивите, без никой да им каже нещо. Той се усмихваше широко, беше червендалест и едър, от широкото му лице лъхаше доброта, малко тромавата му походка показваше спокойствие, та Ангел се отпусна и страховете му потънаха някъде, той почувства, че нещо хубаво се е случило, че радостната Мария ще се смее цял живот и той ще се радва на този смях.
Така се появи в живота му Фридрих, или Фред, както го наричаха в къщата.
Видя го сам, вървеше по поляната с тояга в ръка, спираше от време на време и оглеждаше баирите, навеждаше се, късаше трева и дълго я мачкаше между пръстите си. Така стигна до стадото и широко се усмихна на Ангел, показа му стръкче трева в шепата си и каза нещо неразбираемо. После потупа близката крава по гърба, чукна с пръсти рогата й, надникна в окото й, като че щеше да я купува, и пак каза нещо, което Ангел не разбра, но усети, че човекът разбира от животните, от пашата, усети, че е доволен, защото е нахранил стоката добре. Фред седна на тревата, направи знак на Ангел да седне при него и Ангел седна, макар че това сядане му се стори мъчително и бавно, защото не знаеше къде да дене ръцете си, накъде да гледа, какво да прави, като нищо не разбираше от приказките на този едър добродушен човек, който вече беше и собственик на всичко това, беше господар, и най-важното, имаше Мария.
Младежът предложи цигара, Ангел се дръпна стеснително, онзи се засмя и запали сам, изпуши мълчаливо цигарата, после рязко стана и тръгна към реката. Оттам направи знак на Ангел да отиде при него и когато пастирът дотича, Фред беше вече се потопил в ледената вода, бавно вървеше покрай отвесния бряг и опипваше с крака дъното, търсеше подмоли, после изведнъж се потопи и доста дълго стоя под водата, така че на Ангел му се стори, че ще се удави, но онзи се показа с червено лице, каза нещо и се потопи пак, а когато излезе, държеше в двете си ръце едри кленове, хвърли ги на брега и се потопи отново. После се изправи, огледа мястото, помисли малко и направи знак на Ангел да влезе и Ангел се хвърли в студената вода с дрехите, срамуваше се да се съблече, какъв по-голям срам от това германецът да види, че е изсипан. Двамата обиколиха подмола, Ангел пазеше само да не излезе рибата, а Фред се гмуркаше и след всяко гмуркане вадеше кленове. Преместиха се по-нагоре по течението, Ангел премръзна, но нямаше как да излезе, от студа го заболя болното място, но той послушно запушваше подмолите, докато най-сетне пълничкият германец изпълзя на брега, подаде ръка на Ангел п почти го изтегли. Опразниха пастирската торба и събраха рибата – торбата се напълни, Фред я потупваше и се смееше доволно, после легнаха на жарещото слънце и Ангел пое живителната топлина, затвори очи и се отпусна, усети, че другият си тръгва, но не посмя да погледне, защото не знаеше какво трябва да каже.
Вечерта видя подредената трапеза под ореха на двора. Видя Фред, който сам носеше пържената риба, бащата на Мария и още няколко гости, чу смеховете им и му стана приятно, че и той има заслуга за това празненство, та като прибра добитъка, полегна доволен на одъра, никой да не го види, да събере малко впечатленията си. И тогава влезе слугинята от голямата къща, Ангел се стресна, но тя му се изсмя и каза, че господарите го викат веднага да отиде при тях. Най-напред Ангел се стресна за какво ще го викат и понечи да махне с ръка, но момичето го дръпна безцеремонно – няма да го чакат я – и тръшна вратата.
Ангел стана и закопча ризата – не, беля не беше направил, всичко си е както всеки ден, сигурно ще го накарат да свърши някоя работа. Като помисли за работа, поуспокои се и излезе. Тръгна бавно към масата под ореха, усещаше несигурност в краката и изведнъж пребледня, защото там седеше и Мария, точно срещу него, говореше нещо на Фред и като видя Ангел, направи знак с глава, германецът се обърна, стана, дойде и прегърна пастира през рамото и като говореше нещо неразбрано, заведе го до масата и го сложи на един стол до себе си. Старият господар каза нещо като „Бре, Ангеле, ти да си бил такъв рибар, пък да не казваш”, Ангел наведе срамежливо глава, а Фред го тупаше по рамото и обясняваше нещо. Наляха му вино, дадоха му парче риба, Фред чукна чашата си с неговата, а Ангел почувствува, че нито може да хапне, нито може да пийне и се поля с червената течност, но германецът отново го потупа по рамото и му наля още.
Тогава Ангел вдигна очи и срещна погледа на Мария – благ и весел, добър и радостен, и разбра, че е очаквал тази вечер винаги, през целия си живот, и кой знае защо почувствува огромна обич към германеца, искаше му се някак да засвидетелства тази си обич, разбра, че би стоял заради него цял ден в студената вода на Златната река.
Изпи няколко чаши вино и се прибра. През нощта му прилоша, сутринта главата му тежеше, но дойдоха да го предупредят, че днес няма да ходи с добитъка, друг ще изпратят, а той ще бъде с германеца.
Така мина почти цялото време, през което Мария и Фред бяха в Златната река, единственият празник в живота на Ангел. Ловяха риба, ходеха на лов, влизаха в дълбоките пещери при изворите на реката. Но празникът свърши, защото младото семейство се натовари един ден на файтона и тръгна към гарата. На тръгване Фред дойде при Ангел и стисна ръката му – този човек не забеляза белега, а може и да не се забелязваше от всеки този белег, свали шапката си и му я подари – чудесна зелена шапка, която Ангел така и не сложи на главата си, а я държеше закачена над леглото като скъпоценност, докато след години някой му я открадна.
Файтонът вдигна прах след колелата си и се скри като малко облаче по кривия път, а Ангел пое добитъка в очакване на следващото лято…
Студеният вятър вкочанява ръцете му. Старата му кръв не можеше да стопли добре крайниците и от зима на зима Ангел чувствува студа все по-осезателно. Затова сега вимето на животното влива топлинка в пръстите му, Ангел дои бавно, без да мисли за нищо, Мария сигурно е запалила печката – огънят е най-приятното нещо в такова време, има нещо питомно в него, защото после го очаква мъчителният студен път до пункта за млякото. Затова не бърза, и без това време има, станал е по-рано, отколкото трябва. Но зимата ще свърши – толкова зими свършиха през живота му, докато в последните години той очакваше от лятото само топлина – нищо друго. А бяха времена, в които лятото му носеше радост, носеше му някакъв животец. Особено по времето, когато в жаркия юли идваше Фред.

Следващото лято Мария донесе бебе, малко, пухкаво момиченце, което носеше непонятното за Ангел име Лотхен. В следващите лета това момиченце порасна – от година на година идваше по-хубаво и по-русо, докато започна да прилича на майка си от онова време, когато Ангел дойде от планината. Фред и Лотхен намираха Ангел по ливадите, заедно ходеха по реката, ловяха риба, правеха върбови свирки. Вечер Лотхен свиреше на цигулка, а Фред на устна хармоника и така вечерите се превърнаха в празник за цялата къща – слушаха господари и слуги, пастири и надничари. Лотхен сваляше цигулката и се покланяше грациозно, а Фред я вдигаше на ръце и я целуваше.
Това бяха и Ангеловите лета – той присъстваше в тях, имаше свое място в тях. Лотхен правеше с него венци и му говореше на малко странен, но разбираем език и Ангел осъзнаваше, че е прехвърлил цялата си възможна нежност върху това същество – цялата си признателна обич към Фред и цялото си страхопочитание към Мария. По този начин всичко си беше на полагаемото място – нямаше изненади, нямаше нищо неразбрано. Юли си отиваше и започваха дните на очакването. Тези дни също минаваха нормално – Ангел не ги броеше, не припираше да минават по-бързо.
Само в последното лято, в което дойде Фред, имаше нещо различно. Фред стоя малко и през това време не обръщаше много внимание на никого, престояваше повечето време сам до реката, избягваше концертите пред огромната публика в звездните вечери.
На следващото лято той не дойде. Нещо имаше във въздуха, нещо пълзеше между хората – непонятно и страшно, но Ангел не го осъзна, само запазеният му детски страх го предупреждаваше, че светът е излязъл от нормалния си път и нещо ще се случи.
Колко време беше минало, откакто Ангел слезе от планината, може би никой не помнеше. Но Мария вече беше отдалечена от всичко, беше станала едра и властна, твърдият й глас изискваше подчинение. Обратното – Ангел трепереше от послушание, страхуваше се от всичко, дори не смееше да излиза нощем до реката. Кратката му представа за света беше усложнена от страшните разкази на надничарите и мливарите в сините вечери на лятото или в стъклените нощи на зимите, в тези разкази наред с обикновения камшик на господарката бяха преплетени вампири и самодиви, нямаше граница между реалното и приказното, а Ангел безрезервно вярваше на всичко и откровено се страхуваше от всичко.
Може би затова безумно се изплаши, когато една пролет в гората над ливадите пропукаха пушки, чуха се викове, а Ангел се сви под една крава и ужасен се притисна до краката й. Тогава видя как от горичката изтича един младок, носеше пушка, но държеше с ръка едното си коляно, видя как се спусна в долчинката, как допълзя до папура при реката, как хвърли пушката във водата и нагази, преплува и се шмугна в храсталаците на отсрещния бряг. От горичката излязоха трима стражари, огледаха ливадите, проговориха си нещо и тръгнаха към чифлика. Ангел не мръдна от страх доста време, не смееше да погледне към храсталака отсреща, защото усещаше, че момчето го гледа и се страхуваше от тези очи. Не знаеше кой беше той и защо го гонеха, но изтръпна при мисълта, че утре той ще бъде пак тука, че ще има гърмежи, и стана, та дотича до чифлика и разказа на стария господар всичко, каквото се полагаше.
Старият измъкна пистолет, вдигна де що имаше хора из двора, пресрещна стражарите, минаха моста и Обиколиха храсталака оттатък реката. Нагазиха в папура, удряха с тояги, докато измъкнаха момчето, и като псуваха и викаха, го подкараха към моста. Момчето сега държеше коляното си с двете ръце и влачеше крака си, а Ангел гледаше от другия бряг и изпитваше само страх, ужасен страх, от който потреперваше. Подкараха момчето по тесния мост, като го ръгаха в ребрата с пищовите, а то изведнъж спря, обърна се, извика нещо и скочи в дълбоките води на Златната река, но бащата на Мария гръмна по него и момчето се обърна, прешава в бързея и се отпусна, а водата го повлече, размиваше кръв и го носеше, докато го заплете в коренищата по брега току пред Ангел.
Той за първи път виждаше как умира човек, та затова не можа да помръдне, а когато другите дойдоха и измъкнаха тялото на брега, избяга, но все пак видя слабичкото лице на младежа и отворените му очи, които някак учудено го гледаха.
До вечерта момчето лежеше там, после докараха надничари да го разпознаят и се разбра, че е от планинските колиби, точно от Ангеловите колиби – унука на чичо му, но чичо си Ангел едва помнеше, та камо ли да си представи унуката му. Наредиха да изкопае трап и той копа на другия ден, заровиха момчето в него, неопято, без свещ, без ковчег, а Ангел не можеше да спи. Страхуваше се, че неопятото момче ще вампиряса и ще дойде някоя нощ преди третите петли в леглото му, ще го удуши и ще му изпие кръвта.
Това място до реката стана за него зловещо и той се стараеше да го отбягва, но като че ли нещо по-силно го влечеше към гроба, искаше да вижда всеки ден, че могилката си е цяла и е на мястото си, че никой не е излизал от нея и никой не заплашва неспокойния му сън, че момчето си спи там, мокро и окървавено, както го извадиха от реката, и че му е простило, защото все пак Ангел беше негов далечен роднина. Но защо това още голобрадо беше помъкнало пушката из горите, защо го застреля старият, пастирът не знаеше, пък и не му беше работа да знае – има си хора за това. А гробът си беше такъв – от Ангел изкопан, от Ангел заровен непразен и сигурно някога ще го забравят всички. Но когато през лятото дойдоха новите надничари, пастирът с ужас откри една сутрин, че гробът е поравнен и почистен, че откъм главата на момчето е сложен камък, а на камъка личи догоряла свещ; значи някой е успокоил душата на убития и той може би спокойно е прекрачил прага на другия свят.

Това беше последното лято, в което видя Фред. Тон дойде с автомобил, носеше униформа, с него слязоха двама германци и се затвориха при стария. През нощта откъм голямата къща се чу песен, беше заклано агне и от избата се наточи много вино. Сутринта автомобилът замина, без Ангел да може да махне на приятеля си, само го изгледа как си взе сбогом с господаря, как бавно се качи на автомобила и как изчезна по прашния път. След два дни дойде Мария с дъщеря си. Чак сега Ангел разбра, че е минало необяснимо много време – Лотхен имаше бебе – отново момиче, което носеше името на Мария, и значи от първото запознаване с Фред са минали двайсетина лета, но той не е бил в състояние да ги преброи – просто изминалото си отива безвъзвратно, а следващото е само очакване.
А това лято отмина като че най-тревожно. Най-напред се получи жестоката вест, че Фред е загинал някъде по фронтовете. Отслужиха голяма панихида, но от селото дойдоха малко хора, нещо по-тревожно се носеше във въздуха – Ангел го откри по мълчаливата Ма рия, по приведените рамене на стария господар. И това ново нахлу изведнъж в началото на есента – най-напред се чуха гърмежи и викове, после дойдоха хора с пушки, бързаха към голямата къща, но оттам ги изпревари друг изстрел и намериха под ореха стария господар, който си беше прострелял челото.
Тогава един друг младок измъкна от сайванта Ангел и като го подкара с пушката, стигна до реката, до гроба на момчето и каза, че тук му е мястото да го застреля. Ангел не осъзна какво става, само усети, че кръвта се смъква от лицето му и устната му се разпука и гледаше ококорено пушката, от която щеше да изтрещи неговата смърт, и като че ли най се страхуваше от трясъка – другото не разбираше.
Дойдоха двама и нещо дълго говориха с младежа и Ангел разбра, че ще му простят, а момчето ядосано остави пушката и като прегърна камъка на още пресния гроб, простена, вдигна очи към Ангел и каза – „Чиче, чиче, какво си направил” и Ангел се досети, че това ще трябва да е другият син на братовчед му или някое негово роднинче, но само това не можа да разбере – какво е направил?
Събитията се натрупаха стремглаво и за човек като Ангел, който живееше встрани от тях, дойдоха неочаквани и жестоки. Мария беше съдена и отиде в затвора, Лотхен си прибра детето и си замина за Германия, къщата опустя и в една чудесна утрин Ангел разбра, че е сам – единствен стопанин, и трябва да се грижи за всичко. И той работеше от сутрин до късна нощ и едва смогваше да поддържа живота. Така минаха няколко лета, после си дойде Мария, остаряла и мълчалива. Не се учуди, че Ангел е останал, напротив, изливаше върху него гнева си, а той посрещаше всичко като нещо съвсем, съвсем естествено.
Ликвидираха животните, оставиха само овце, земята не можеха да работят, та затова беше съвсем нормално, когато я взеха в стопанството. Една есен започнаха да стоварят машини досами голямата къща и стана ясно, че на това място ще строят завод.
Така Мария и Ангел се озоваха във воденицата и започнаха дългите дни на тяхната старост. Мария стискаше всяка стотинка, заканваше се, че ще събере толкова, че да може да откупи обратно всичко, а Ангел гладуваше, отслабна, започна бързо да се уморява. Така се научи да обикаля по гробищата – това бяха малките празници за него, защото в дните на помени и погребения той се наяждаше до насита, после започнаха да го ангажират да копае гробове, но в едно малко село като Златната река нямаше кой знае колко погребения и Ангел започна да очаква ударите на камбаната, както някога очакваше кратките лета. Понякога му плащаха и той даваше парите на Мария, нека да събира – какво щеше да откупи не се знаеше, защото вече нищо не съществуваше – на мястото на чифлика сега бълваше прах огромният циментов завод. Животът се затвори между тесните вече брегове на реката, където Ангел пасеше овцете, между редките погребения и юмрука на Мария.
В един летен ден до воденицата спря кола и от нея слезе младо момиче, синеоко и русокосо. Ангел се зачуди, защото изведнъж видя Мария, млада и весела, лека и добра. Момичето каза нещо неразбрано, но Мария го прегърна и се разплака, а на Ангел му дожаля. Това наистина беше Мария, последната Мария от далечния Лайпциг. Момичето остана няколко дни, старата се отпусна, накара Ангел да заколи агне и почисти стаята, извади хубави завивки, а малката излизаше сутрин и обикаляше около реката, лежеше на слънце и се къпеше в хладната вода.
Така се случи веднъж, когато овцете бяха запладнили, а Ангел беше полегнал в храсталака до реката, че видя плаващата като златист сноп руса глава, зачервеното лице на момичето. Точно така беше – лицето й руменееше от студената вода, а младата жена плуваше бавно срещу течението така, като че стоеше на едно място, и Ангел не разбра колко време продължи това, усети, че гърдите започнаха да го стягат от притаения дъх, а Мария излезе на брега и заслепи очите му, легна на тревата и той почувствува неудобство от голотата й. Тя лежеше, стана, наметна дрехата си и мина досами него, та той не разбра дали тя не го видя и дали наистина всичко това се случи, или беше сън, дали всъщност се е събуждал някога и дали беше той наистина.
Знаеше, че това е било, че е имало такова нещо в живота му, но оттогава са минали неизброимо много лета, а малката Мария от Лайпциг дойде да му покаже, че нищо не е минало всъщност, че за него няма време, няма живот, и че цялото му съществуване е било един мъчителен миг, затворен между тези две чужди присъствия в реката.

В тази студена утрин, сгрявайки ръце в топлите вимета на овцете, той помисли за първи път, че може да вдигне котелката и да пийне топло мляко. Зарадва се на това откритие, но се сети, че Мария може да излезе за дърва и да го види. И затова погледна към воденицата и изведнъж чу странния трясък и учуден загледа как воденицата започна да бучи, турбините се въртяха и тресяха паянтовата сграда. Ангел хукна натам и видя разкъсания бент, който в този миг не беше удържал последното минаване на Мария по него и се е скъсал, в турбините хвърчаха пръски и всичко зловещо скърцаше, а на витлото, там, където нахлуваше водата, разпъната на кръст, със страшно разпръсната бяла коса, се въртеше Мария.
Ангел взе кирка, отиде и прокопа бента откъм реката, водата във вадата намаля и той с огромни усилия измъкна старицата, с мъка я занесе в стаята и я сложи на леглото. Тя беше с отворени очи, пълни с ужас, този ужас, който е изтръгнал последния й дъх, та Ангел потрепера и посегна да затвори тези очи. Чак тогава огледа мъртвата и разбра, че едва ли не я вижда за първи път, спомни си нещо отдавна забравено и погледна дланта си, където цял живот имаше белег от изгорено, и се изненада, защото там нямаше нищо. Разбра, че Мария вече не съществува и кой знае защо почувствува някакво облекчение. Вдигна котелката и изпи всичкото мляко, после заигра, скачаше мълчаливо и злобно, докато се забрави, докато почувствува невероятна болка там, където беше изсипан, усети замаяната си глава и почувствува, че се задушава, но в последния момент не посмя да легне до Мария, а се сви долу, до краката й.