Филип Марински

В един навъсен ноемврийски ден кръчмата на Йордан Плеваров рано-рано беше жужнала от народ.
Сложената в средата на салона печка беше зачервила хълбоци, защото на юг, по върховете на Родопите, зимата беше изпреварила календара и шиеше първите си бели кръпки върху зелената антерия на планината. По уличките на полското село припряно шеташе с метлата си зъл вятър и ту свиваше на фуния жълти листа и ги запращаше към замръзналите клони, ту яростно ги замиташе в стоборните кюшета.
Беше времето, когато между Чепеларе и Станимака се пътуваше с кон ден и нещо, а Сините ханчета и Паскалевия хан бяха пълни с кираджии.
- Не бе, баче Круме! Не щото съм пил една ракия. Ама ти едностайно ме правиш хептен на будала!
- Не те правя - ти си си будала! - извиси се над гълчавата ядовита препирня.
- Де, де! В кръчмата си крамола не ща! - намеси се иззад тезгяха Йордан Плеваров, но кавгата се скъса не от неговия глас, а от двамата другоселци, запълнили рамката на вратата.
- Ха добър ден! - поздравиха високо новодошлите и затърсиха с очи място за сядане.
И двамата бяха обути в цървули и бели навуща и носеха еднакви на цвят домоткани кюркове. Единият беше привързал каскета си под брадата с дълъг червеникав шал, а другият носеше на главата си капишон с овчи цвят.
- Ще се намери ли тука топълко и за двама измръзнали кираджии?
- Ам чи как! Сядайте, сядайте! - засместваха се хората по масите.
- Сипи, чорбаджи по едно юзче гроздовка за сгряване, че тоя ваш полски вятър ни взе страха. Горе при нас, в балкана, такова чудо няма, баирите му вземат силата.
- От далече ли идете и какво ви носи насам? - попита някой.
- Мулета ни носят - опита се да се пошегува капишонлията. - Пък за далечето - въздалечко е. Прави си сметка, щом ни трябват два дни само за насам. Преспиваме на Сините ханчета над Хвойна… Решихме тая година от вашето вино да напълним буретата, че иде зима, кръчмите ще затрябват. Пък и младите, нали по айляк време ги хваща съкантията, ще вземат да се женят. На нас, старите, това ни остава - да им пием благата ракия… Идем тука с пет мулета.
Мулетата, навързани за дворната ограда, натоварени с продълговати, пригодени за самар бурета, подмятаха зобилниците с овес и доволно пръхтяха.
- Бистра и люта, само за сватбарска! - чукна в масата двете поръчани юзчета помощникът на Йордан Плеваров и добави: - В избата на чорбаджията има от нея сто пъти по пет мулета да натоварите и ще артиса.
- Та от кое село сте, кайш? - позаинтересува се ситно старче с кавалерийски засукани мустачки.
- От Сливак идем, от Сливак. Ехе-е-е, горе в балкана под връх Мъдрица.
- Ха! Че тука един нашенец зет ще има оттам. Може и да го знаете момчето. Ей, бай Йордане, идвай тука! От селото на вашето момче са хората. - провикна се млад здравеняк.
Йордан Плеваров прибърса с кърпа мокрото по тезгяха, приближи тежко и важно до другоселеца и седна.
- Как се викаше момчето, бай Йордане? - продължи онзи, де съобщи новината на кръчмаря.
- Колю, Колю му викат. Висок, къдрокос, за адвокатин завършва. Колю Габелски.
Милю и Райчо - тъй се казваха пък кираджиите - се спогледаха. Те знаеха Коля, ама не бяха чували да учи за адвокатин.
- Вика… - позапъна се кандидат тъстът - вика… два магазина имал в Сливак.
- Има, има! - оживи се изведнъж Милю. - В Сливак има не само два магазина, повече са. Само дето нито един от тях не е на Коля.
Някой от съседна маса изхихика.
Йордан Плеваров заразкопчава яката на ризата си, усетил се нещо неловко и за да поправи конфузията продължи :
- Разправяше… милион пари в банката имал.
- Ние с Коля Габелския - контрира с настървение Милю - ако имаме по милион пари, не можем да си ги преброим. Та по-хубаво, че ги нямаме. Аз вратата на банката я не знам, пък Колю я по не знае и от мене. Детешки приказки!
Като изрече това, родопчанинът натисна с ръка брадата си наляво, тъй бързо и силно я натисна, че вратът му изхрущя. След това позавъртя глава, като да наместваше разместеното и се загледа в тавана.
Образът на Йордан Плеваров се беше сменил, руменината беше отстъпила място на пребледняване, очите му зашариха ускорено. Бре, вярно ли дума тоя балканджия?! Че то ако е тъй, то на голям огън ще накладе дъщеря си. Хай, майка!
- Не са детешки приказки ! - хвана се за последните думи на Миля някой. - Виждал съм го момчето, хубав юнак е. Едро, наляло, втасало за женене
- Бе, то в гащите и да е втасало, ама в главата и кесията не е втасало! - сряза отведнъж Милю, та чак и Райчо се стъписа. Какво му става на неговия селски, що тъй дума?! Има си, Колю, трески за дялане, ама чак толкова да… такова…
От съседната маса някой пак злорадо се изхили - имаше си и Йордан Плеваров душмани. И може би за да затули този смях, кръчмарят попита:
- А неговите? Баща му и майка му що за хора са?
Кираджията хвана юзчето за долния край, разклати го като да се готвеше да пличне ракията по дюшемето, после отведнъж го гаврътна.
- Баща му е луд, а майка му - бясна! - изстреля в упор.
Кръчмата утихна тъй, че се чуваше как плюмка капката от незатворената докрай чешма. Райчо стана и излезе.
Габелските наистина не бяха стока. Бащата всяко лято се биеше с баджанака си за някакви ливади. Та как ги не разделиха тези пусти ливади, че да мирясат и те и селото! А то - косила се трошаха по глави и гърбове, гугли се търкаляха, рани се превръзваха. Майката пък беше наключила веднъж с фортумата за шията да я души. Пак за някаква делба… Та си имаха множко кусури, людете, ама чак както се Милю изрази - не, не! И какво му дойде на този човек, какво му стана?! Види се нарочно иска да развали работата на Колю Габелския. А това не е хубаво, никак не е хубаво!
Какво още бяха думали в кръчмата докато го нямаше там, Райчо не знаеше, ала изглежда бяха сменили приказката, щото като излизаха след малко Йордан и Милю, пътьом се пазаряха за цената на виното и ракията.
Балканджиите напълниха буретата от бъчвите на Йордан Плеваров, платиха и хванаха пътя за Сливак. Времето се лютеше. Във въздуха се носеха редки снежни мушици. Крайпътните храсталаци бяха скрежасали от студ. От мулешката върволица се чуваше скърцане на буре о самар и то рязко и сертлия, каквото през лятото не можеш да чуеш. Кираджиите вървяха след кервана си и мълчаха. По някое време Милю се опита да подхване приказка, ама като видя, че другарят му не подхваща, отново млъкна. Само отвреме-навреме подвикваше: „Хай! Де, де!” нещо, което беше хептен излишно, щото добичетата и без това си вървяха.
Беше време вече за пладноване, когато стигнаха Бачково.
Навързаха мулетата в двора на първата кръчма, окачиха им зобилниците и влезнаха на топло да сложат залък в уста.
Кръчмата беше празна.
- Сигурно шетат по добитъка хората по това време, та затова си самичък, а? - подвикна към кръчмаря Милю и придърпа стол към печката.
- Ще ошетат, пък ще дойдат, няма къде да се дянат А ваша милост какво ще обичате?
- Че по една топла чорбица, ако има как…
- Има, как да няма. Хем топла, хем пиперлия - пача, таман за време като днешното.
Като се настаниха на масата Милю огледа комшията си, като да го вижда за първи път и попита:
- Абе, комшу, какво тъй ти се разавали кефа, а? Да не би нещо да съм те засегнал? Вървиш, мълчиш… Отвори уста бе, човек, речи нещо!
Райчо помълча загледан нейде навън през прозореца, сетне обърна поглед към Миля и рече:
- Ти онази приказка за разлистилата се главня знаеш ли я?
- Каква главня? Някаква уйдурма ще е сигурно.
- Не зная дали е уйдурма, ама не е лошо да я знаеш… Живял някога човек, който гледал света с криво око. Чуждото му се услаждало, а да събере денете на някого, да го очисти, демек, хич не се замислял. С две думи, крадец и убиец. Когато позастарял, изглежда взела съвест да го бие, та отишъл при един стар и умен изповедник и му разказал всичко, без нещо да скрие. Изслушал го старецът, позамислил се, че му рекъл да се хване и насади имишлик, овощно градина, демек, ама да е на открито място, дето се пътища кръстосват и минава много народ. „Ще се грижиш, рекъл му изповедникът, за градината съвестно и търпеливо. Ще забиеш между дърветата и една погаснала главня. Когато вземе да се ражда плод от имиша, ще раздаваш на всички, минали през кръстопътя и всекиму ще казваш: „Вземи - за Господя!” Когато ти се опростят греховете, главнята ще се разлисти…” Тъй и сторил човекът, насадил плодни дръвчета на кръстопът, забил погаснала главня между дърветата и зачакал родитба. И зараздавал плодовете ей тъй, за хаир. Три години минали, а сред дърветата продължавала да се чернее главнята… Един ден през кръстопътя минал забързан човек. „Вземи, пътнико! За Господя. - подал и нему плодове грешникът „Не ме занимавай с твоите ябълки и круши! - отвърнал онзи - Нямам време. Бързам!” И отминал… Събудил се в покаяника старият разбойник, побарал чифтето и като си рекъл: „Аз деветдесет и девет души съм пратил при свети Петра, с един по-много, по-грешен няма да стана!”, пуснал му и го прострял. Като се обърнал да подпре пушката въз дувара, видял, че главнята се разлистнала. Онзи, убитият, отивал да разваля годеж. Излиза, значи, Мильо, че по-голям грях от това няма. Пък ти днес, галиба, стори бая-бая да развалиш работата на Коля Габелски.
- Ти затова ли мълча през целия път? - попита Милю, подпря лакти на масата и се наведе към събеседника си. - Видя ли избата на онзи, когото си е набелязал Колю за тъст? Видя я. Каруци се разминават в нея, буретата му не можеш да преброиш. Как се пълнят тия бурета, а? Виното и ракията се правят от грозде, а гроздето на земя расте. Схващаш ли работата? В тези неща е окото на Коля, не в дъщерята. Нея той ще вземе между другото. Затова са тия измислени адвокатщини, магазини и милиони, да мъчи да равни рамо с чорбаджията… Ако бях забил и аз някъде главня, сватанак, баш на днешния ден щеше да разлистне. Щото живот с лъжа не се започва!