БОТЕВ
БОТЕВ
Плиска се глас, като тътен по тъмно:
вино без памет наливай, кръчмарю,
че без молитви съдбата си сбъднах -
да коленича в кръвта на България.
Плитък за мъртвите станал е гробът.
Живите в него не дирят утеха!
Псува през залци и трае си робът…
И отесняват хайдушките дрехи…
Сам си оплете чувал за главата,
както само се усука въжето,
дето Василий си тури… Разплата
в сватба без булка… Прости ме,
Венето!
Сипвай!… В смъртта за живота се пие…
Чувам априлски камбани през юни.
Да ги задавя, наливай, че вият…
Чаши без дъно догоре се пълнят…
Грях е покоят и зло без прокоба! -
Блъска гласът му… И тъмното кърти.
Днес е пройдоха, а утре- войвода.
Вдругиден - изстрел…
Умира безсмъртен…
Звяр без порода - куршумът е писнал,
пее Балканът хайдушката… Бесен!
И на челото му с кръв се изписва
двайсет и първата Ботева песен…
БЪЛГАРИ
Гордо племе, гладно семе - хора сме!
Шишът както агнето върти,
тъй в живота, по балкански, борим се,
и в жарта по странджански вървим.
Болките си на синджир притягаме
от камшика, дето зъби впи.
И в земята по тракийски лягаме,
а по македонски ни кипи.
В думите ни тежки са надеждите
и за здраве, и за берекет.
Жребият си с яд кълнем под веждите
и преглъщаме като оцет.
Клетвите, жребци, с юзди опъваме.
Вдигаме на задните крака.
Следват ни до смърт… Късмета сгъваме
на подкова с пламнала ръка.
В чановете на Манол раздялата,
по родопски блъска се в скали
и по шопски рипа по харманите
с първата любов… До гроб боли.
С клисаво тесто
и сол замесени,
дните ни са с вкус на качамак.
Без въже комитите си бесим -
не остана за кадем юнак…
С мляко кърваво ни кърмят майките,
пъпът ни прегризан е от сърп.
С крината по добруджански мятаме,
песни за живот… Или за смърт…
След съдбата тътрим се брадясали,
давим в кръв надежди и мечти.
Дните от съмнения са втасали
и без нас земята се върти.
С меден дъх камбани дишат в църквите,
тежък като кръст и пръст…
И знам:
Бог е бог на живите, а с мъртвите
как е?…
Ще ви кажа -
но оттам…
СИРНИЦА
Трима се самозапалиха за месец преди Сирница,
ден за прошка: Траян, Пламен, Венци… И изгоряха…
Запали се и… Димитър, после Тодор… И той изгоря…
Мирис на пърлено… Ангели пламнали!
Писък на болка залята с бензин
и гордостта на човека е лумнала
самозапалена - трима в един.
Гаснат в забрава мечти до поискване,
сякаш писмо са от минал живот.
Малките хора с големите истини,
много когато са, стават народ!
В дните за прошка за милост разпитваме,
свикнали с позата, както с мустак.
Мъжките крачки са опит за литване,
мъжките сълзи са скършен мерак.
Месецът кръгъл е… Месецът нула е…
Огън е месецът… Болка и дим!
Пред телевизора, свити в пашкула си,
дъвчем… И мъжките факли броим!
Малко акъла им! Толкоз артиса ни…
Думите хапят подобно бълхи.
И философстващи губим се в смисъла:
върху шамари не кацат мухи!
Със силиконови кукери в джипове,
с бицепси в мислите - имидж градим.
И таласъми отравят ни с клипове,
докато други от грижи са дим…
Литват душите им, с пламък обагрени.
Дните им - съчки мизерен живот.
Върху небето ни тримата ангели
чакат четвъртия… Не за белот.
Режат от кожите си изгорялото,
както от кокала реже се плът.
Просната кожа земята е… Цялата!
Дупки от ножа във нея личат.
В Сирнишки огън изгарят площадите.
Тъжен, човекът е възпламеним…
Клада от хора е майка България!
…Още мъже има в нея… За дим!
