СТРАХ ОТ ПЪЛНОЛУНИЕ
СТРАХ ОТ ПЪЛНОЛУНИЕ
зле ми действа тази луна.
розовите й прашинки ли така
окадяват въздуха? хвани ме за ръцете,
скрий ги добре.
разсеяността на косите ти не издава възрастта
и ако все тъй пияни се връщат
моите влюбени часове,
понесли в ръка открадналата лицето ти снимка,
то длъжен ли съм да повярвам в цвета на очите ти?
“х” се самоуби точно тук,
при опит за опасен лупинг,
но ти даже не прочете последните му манифести.
при пълнолуние се показват най-лъжливите звезди
и сетне гаснат в струните на китарата болнава.
ах, как искам да ти призная заблудите си предишни -
никой няма да забележи, ако и двамата полудеем,
но де да можех да изкача и балкона на твоя смях,
превръщайки желанията си в пламнали стъпала!
надсмивай ми се сега, укорявай ме - без задръжки
питай къде съм затрил надеждата и как я погубих.
всеки лъч пропълзява и свива в кръвта ми кълбо -
страх ме е от луната. върви си,
докато не съм полунял!
този плач е толкова разранен и толкова прашен,
че само невинна вода вече може да го измие..
ЖАЖДА
такава жажда изживях, че аз
усетих писъка на сухия умиращ клон
и жълтото листо на гаснещия склон
такава жажда изживях, че аз
видях миражите пустинни вкупом
и доземи се поклоних на вятъра
из стенещите степи.
такава жажда изживях, че аз
в мига на пристъпи кошмарни пресуших
и сетната си капка кръв
в безкръвните си вени
такава жажда изживях, че аз
сега съм дъното напукано
на океан пресъхнал
със слепите очи на жаждата бездънна
наблюдаван.
И ИЗВЕДНЪЖ ЗАБЕЛЯЗАХ…
и изведнъж забелязах, че ме няма там,
където се бях закотвил,
че съм заминал по-надалеч, по на запад
и ръцете ми са още по-студени, сънищата ми -
по-къси и е пресъхнал геранът,
откъдето вадех вода; колкото до поредният връх,
той е още по-недостижим; а гласът ми е по-чужд -
страни, не отвръща на виковете ми, отбягва ме така,
както ме отбягва някогашната палавница
с очите небесни и с лебедовата шия,
чиято сълза сега ръждавее в най-младата памет;
и изведнъж забелязах колко много са там
тия рижи петна - бивши рози в душата ми,
тая занемарена градина.
как наивно съм вярвал, че ще цъфтят неизменни…
не роса, вик трепти днес по техните мигли изящни -
не успях да им се полюбувам, нито да ги докосна,
че ме няма и вече не е на същото място лицето ми,
а е нейде далече - на запада в студените шепи…
иде вятър и уголемява вечерните сенки, където
напразно предишните дни и лицето си търсех.
***
подир всички сърдечни молитви
и клетви заветни,
поне думица гласно за мен в тоя миг изречи:
страхувам се да не напуснат
небесата си боговете -
щом те зърнат, хубостта ти за миг
ще ги очовечи.
СТЕНА
с всеки ден все по-мнителен става човекът,
съмненията постоянно като плесен го разяждат.
недоверието, заложено в наследствените му гени,
окупира духа му изцяло и го превръща в ад.
златните му познания, сбирани толкоз старателно,
се подлагат на изпитания чрез опити всевъзможни:
как започва всяка вяра? кога изчезва? защо?
как честта с хитростта ежедневно се помирява?
как правдивост и истинска правда в един дом живеят,
защото истините лесно в неистини се превръщат?
ако твоят приятел ти вярва и ти ли му вярваш
и защо съпоставя гласа си с гласовете предишни
и търси следи от измяна в косите прошарени?
ужасен е споменът за любовта осквернена -
предизвиква безсъници нощем и гърчове денем,
а накрая при теб търси пак от съдбата закрила.
ти за нея си крепост спасителна и стена непристъпна
и в твое лице на чудесата ръкотворни се кланя.
ах, как ми се иска да съм камъче само в стената!
САМОТНИТЕ ЖЕНИ
самотните жени са самата самота -
лицата им са дъно на пресъхващо море,
на което бавно се утаява солта,
докато и спомена за прибоя умре.
самотните жени са самата самота.
сълзите им капят в отминали ери;
а те се лутат като сенки из вечността,
омагьосани от забравени изневери.
самотните жени са самата самота -
дълга въздишка и бяла тъга в календара,
който зимата е заселила с пустота
и всеки нов ден предишните дни повтаря.
самотните жени са самата самота.
от пепелта на очакването побелели,
те политат накрая в пропастта на песента,
оплакани от душите ни осиротели.
самотата е просто самотна жена…
ЖРЕБЕЦ
право през сърцето ми галопираш,
чер жребец, млад жребец, безподобен.
вятърът в шепата си те е отгледал,
черно слънце, мълния черна, сълза,
лумнала зад хоризонта невидим..
още се стели прахът, още мъжете далечни
пеят за лудото вино и за седлото въздишат.
чер жребец, млад жребец, безподобен, -
през горите след гривата си препускаш,
падат след теб шишарки от върховете
и дъга седемцветна повтаря
силуета ти на лък опънат.
аз ликувам, аз пия възторга,
аз плача от радост: препускай,
препускай през тоя малодушен живот,
през дните безлични препускай.
и нека завистливо шушукат:
тоя път ти съвсем прекали,
от годините си се засрами, Ахмет Емин,
бива ли точно когато почтено
в следобедна дрямка полегнем,
с тоя чер жребец, млад жребец, безподобен,
момите ни да отвличаш!
***
неочакваните неща ме разчувстват до сълзи -
например изгрева на месечината бяла,
в чиято призрачна светлина е замръзнал
нежният смях на едно признание закъсняло,
изящният профил, който няма да пожълтее
защото сърцето не е албум, който сбира забрава,
а времето е пустиня, кръстосвана от суховеи,
в която драмата си отива, а зрителите остават.
зима е, зъзнат мечти и заекват съчувствия.
драго ми е, че споменът все пак ще ни сгрее-
някаква полза да има и от изкуството,
което заради тия изгреви лунни живее.
а за нас оставете неочакваното послание-
птичата молитва и притихването на дървото
в златокосата есен, пълна с пролетни обещания-
напълно достатъчни да започнем отново живота,
да тръгнем по пъстрата черга на непреживяното,
да покълва, да зеленее, да зрее в нас любовта,
а прокудена в мрака, да скубе коси в покаяние
и никога повече да не възкръсва смъртта.
НЕОПИТНОСТ
не се знае кога ще дойде сетният ми ден -
оня милиметър, подир който
ще премина крайните предели;
знае се, че розата ми моята милувка чака,
а и нищо чудно някой някога
нейде да намери тия стихове.
аз съм разпилян човек, приятели,
и за съжаление - разсеян; подозирам,
че ще си отида като ваш длъжник -
на неопитността ми го отдайте
и простете слабостта ми,
тъй като преди не съм умирал.
***
напоследък с изненада забелязвам,
че спокойно си живея и без котка,
че изобщо мога и да не излизам, да остана
в самотата си барикадиран - вън от суетата
и гълчавата досадна на тълпите,
мога дума да не произнасям, даже
без гласа си мога да живея.
продължавах
тоя списък дълъг,
докато проумях накрая,
че съм свикнал да живея
и без себе си.
СНЯГ
кой ли крадец е нахълтал
в лесовете небесни потайно,
с каква сила е разлюлял
късно цъфналите акации,
та през ниските облаци пада,
тихо се сипе, сипе се -
сватбено бял, безшумен,
застила тесните улици,
цял ден се трупа, затрупва
целия свят непрестанно
този нежен
и скромен сняг.
ноти на лунни сонати ли
в танц старовремски се вихрят:
галят изтънчени слухове,
топят се по устни жадни.
расли в саксии, тръпнат
дантелените надежди,
лумнали в белите нощи
много преди Достоевски -
прахът им лети надолу и се преражда пътем
в този красив,
безметежен,
огромен сняг.
всичко изпълнил е вече -
даже съня на полята
с воал огромен покрил е,
тъкан от звезди и пурпур.
бяло е вече всичко -
сажди, нивя и прозорци.
ала ни грях, ни съвест нечиста
може да захароса
този тъжен,
благороден сняг.
с нас ще е цялата зима,
красив и жертвоготовен,
ще бъде дом на хляба -
бял, но зелен отдолу
и сам ще слезе в земята,
за да поникне живота -
сняг наш насъщен.
РАЗДВОЕНИЕ
горестната птица на надеждата
се топи в тревожна неизвестност -
дали да пее или да мълчи?
от неясно раздвоение обзет, духът ми
ту се гъне като лист откъснат,
ту като вековен бук се извисява.
а откак отляво на гръдта ми блика
болката съдбовна, не разбирам
аз ли дишам, друг ли вместо мен живее.
сякаш чакам всеки миг призовка,
а вестта не идва - да рече завинаги
да се махна или да остана!
***
На Халит Даглъ
ненаситно любопитен е животът в мен -
още ме удивлява света необгледен
всяка заран като ехо неповторимо
тук долита блясъка на мечтата;
тълпата спомени маха с ръце,
и ми изпраща лунни послания,
а в нозете ми падат късни птичи пера
и пътеките тръгват отново обратно.
чувам как в тревите щастливи отеква
камбаната на първата ми целувка,
а с последното ми хвърчило
завинаги детството се отдалечава.
за вас въздишам, мои трепетни мигове, -
без горчивото ви познание
нямаше никога да ме споходи
прекрасната, светла магия на думите.
но сега нямам време за меланхолии -
тук, от кулата на любовта
заедно с музата сме се възправили
срещу мъглата на отчаянието,
срещу сянката на смъртта.
ДУЕЛ
шансът може би ще ме споходи
като окървавен томболен билет
сред страниците на оная книга,
която си забраних да напиша
и аз, апостол предаден,
ще целуна завета старинен
и ще чакам съдбовната нощ
като край на житейския триптих
оръжието е без значение
и часа сами посочете -
дори и на най-опасното място
аз ще дойда смирен и спокоен…
още с раждането ми е предречено
да се сражавам за светлината -
между ангела на живота
и ангелите на вечността.
просто длъжен съм да живея
с непресъхващата надежда
тоя миг да не свършва никога -
чак до свършека на света.
