Паруш Парушев

Някъде в душата на всеки един от нас живее далечен свят, населен с духа на доброто и красивото. В сухия, често прозаичен свят на възрастния ни живот, често усещаме насъщен глад за това добро и красиво, изместено от борбата за насъщния. Но само малцина са ония , които имат душа, способна да ги пренесе назад във времето, където е живият извор на нашето детство. Понякога си мисля, че сме толкова изкушени, скучни и дори лоши, защото сме прекъснали живителната струя на далечния детски край.

Гергина Давидова ни показва чрез книгата си „Палави пътеки”, че е една от малцината „осветени” от привилегията да живеят с добрия дух на своето детство и с таланта да го възкресяват чрез думите. Аз мисля, че нейната книга точно по тази причина е намерила деликатната и безхитростна материя на словото, чрез което тя успява да извлече от онези вече далечни години неподправените си късчета от спомени, безценни сред грубия ни днешен бит.

Вече е ясно, че текстът на тази рецензия непрестанно ще се опитва да се превръща в есе, а то е точно заради магията на късите разказчета, които съживяват един отминал свят. Не мога да се освободя от чувството, че не тя, а аз самият крача покрай синорите на дъхавото поле, че точно моите очи за пръв път поглеждат за тайните на света, за истинското в него - точно онова, заради което си струва сетнешният ми живот.

Авторката владее и никъде не изпуска магията на простото слово, единствено способно да зафиксира мига: „Зазоряваше се. Звездите изгаснаха и се спускаше най-студеното време - когато се ражда денят. Смръзнахме се. С кака затреперахме и забравили кавгата, се сгушихме една до друга, за да се сгреем. Чучулигите пееха и трепкаха с крила, сякаш вдигаха небето по-високо и гонеха нощта.”

„Палави пътеки” е книга, изтъкана от подобни „невинни” вниквания в действителността чрез очите на детето, когато за първи път в живота се случва всичко - и радост от приятелството, и разочарование, и първата любов, и смъртта - за да остави завинаги горчиво-тръпчивия аромат на истински живот, който едновременно е и болка, и радост.

Измежду всичко, което успях да прочета през последните години, книгата на Гергина Давидова, като че ли беше най-интимно непосредственото и точно заради него изпитах истинско удоволствие. Рядкост е, особено в нашето време, когато в литературата се възцари толкова много претенциозност, да усетиш, че нещо докосва душата ти със своята непосредственост. Пожелавам повече читатели на тази книга заради истинското, което е скрито в нея.