ОСТРОВ
ОСТРОВ
Сред влага, сред мъгла, сред вятър
какво ли тука отстоява? - къртичина върху водата.
Сменят се сезоните. Брегът отсрещен
в зеленина потъва. Или си отпочива
в завивките на снеговете.
А той - един и същ. На камъните остри
не идва никой. Минава времето край него -
с дъх не го докосва даже.
Какво ли голото му теме ще излюпи,
щом го бият непрестанно с чуковете си вълните?
Щом зъзне сам сред хаоса и костите му пукат
и може би за нищо друго силите не стигат,
освен да стиска зъби…
1976
БЕЗВЕТРИЕ
На Деньо Денев
Хайде, моя душа - да опънем платната!
Застояхме се тук, в този залив, приличащ на локва.
Ще се разтвори под нашия кил,
ще запее край борда водата -
само да срежем веднъж
въжето на тежката котва.
Нека най-сетне поеме дъха си морето.
Да засвири хоризонта
на своята единствена струна.
Може би още ни чака
през девет земи - в десета -
златното руно.
Вкаменихме се тука от дълго очакване.
Реже нощем слуха ни с тънки пилички ръждата.
Гният въжетата.
И се врастват в земята краката ни.
Време е, моя душа - да опънем платната.
1979
БАЛАДА
Фаропазачът се изкачва пак нагоре
по скърцащите стъпала на кулата,
преди да слезе над морето нощ.
Изправя се насреща му водата
и плавно го люлее под звездите
тъмносиня, черна равнина.
Фаропазачът казваше, че вече
на острова не иска да живее,
защото сред морето е самотен,
че вечер не заспива дълго
от пръските на вятъра, от воя
на далечни корабни сирени.
Казваше, че искал да пътува,
че винаги е искал да пътува,
но съдбата го оставила до фара
и дългът му е сега да сочи
пътя на отплаващите във морето;
че вече се натрупали години,
сърцето му се пълнело с умора
и усещал ясно как вълните
разрушават малкия му остров.
1971
ПЛАЖ
Откъде такава храброст в теб,
човеко гол?
Стоиш помежду суша и вода -
във въздуха, пропит от радиация,
под протуберансите на слънцето,
а новините от транзистора витаят
около крехкото ти тяло.
Нима ще те спаси морето?
Като в утроба майчина, приклекнали,
децата правят кулички от пясък,
така увлечени, че виждам
как всички възрасти преброждат неусетно.
Каква утеха е това за тебе?
Безгрижен на брега стоиш -
незащитен, безпомощен -
и сложил на челото длан,
нима във бъдещето гледаш?
1977
СЪН
Синът ми спи с отметнати назад ръчички -
лице срещу лице с нощта.
Откъм морето вее хлад,
но той не е научил още
думите солени на вълните.
Чертаят съзвездията странни знаци.
Предсказват пак съдби
между рождение и смърт,
събития между рождението и смъртта му.
Синът ми спи - не подозира за това.
Като листо на пролетно дърво
той няма никога да бъде по-щастлив…
1978
СТАРЕЦЪТ
Какво очакваш още да се случи?
Приседнал си на припек до стената,
но слънцето се мести
и сянката полека те превзема.
Ще грее утре пак денят
и клончето на пролет пак ще се разлисти,
но ти не можеш с тях да се сравняваш.
Закаляваше с гимнастика плътта си
и се опитваше да стигнеш по-далече,
но какво постигна?
Имаш отговори на въпросите: “Защо?”,
“Кога?” , “Какъв е смисълът?”,
но ако още поживееш,
и друго може да ти хрумне.
Затова,
останал сам сред здрача,
ти не любопитстваш. И полека
спохожда те сънят.
1977
***
Съзнание за дом в дървото,
когато клоните си то на птиците предлага.
Съзнание за обич във дървото,
когато плодовете си към нашите ръце протяга.
Съзнание за път в дървото,
когато в утрото прохладната му сянка тръгва.
Съзнание за дълг в дървото,
когато брадва в здравия му ствол се впие.
Дърво, приятелю…
и как са общи древните ни пътища.
1969
ПРОВИНЦИАЛНО ЛЕТИЩЕ
Това жужене на пчели
покрай пшеничените ниви,
в уханието на тревите,
в следобедния синкав въздух.
Олющеното автобусче
по коларски път завива
и селянинът сред нивята
като че от тях израства.
Стъпканата детелина в дъното на коловоза
чак във облаците горе мислите ни ще тревожи.
Безплътен
и без сянка даже
вятърът под нас минава.
Като глухарче в равнината
животът ни е беззащитен.
1970
СЛЪНЧОГЛЕД
Каква съдба животът ти избра!
Едва с една глава над другите израснал,
ти ставаш син на небесата
и цялата вселена кръжи около тебе.
Жужи в тревите дребният живот:
кипри се синчец незабележимо;
от тъмно мравката пълзи,
понесла своя тежък дял; напразно
мушицата опитва да се възвиси.
Там суета се слива с денонощен труд
и жалки битки с помисли високи.
А ти единствено във слънцето си взрян.
Подобен сам на него, отминаваш
непонятна радост, непонятна скръб,
съмнения среднощни, утринни надежди.
Ти - красавецът на тези далнини,
ти - най-голямо цвете сред полето.
Но фурната на лятото пече
замесената в пролетта погача.
Прииждат топли, потни дъждове,
дими омара тежка над пръстта
и клюмат класове, треви и храсти.
Все тъй във небесата взрян,
не сещаш как зеленото ти тяло вехне,
как съхнат листите ти, как чернее
и се навежда твоето лице, за да погледне
черната земя, която те откърми.
А вече иззад хълмите приижда
злият дъх на ветрове студени,
сподирян от далечен тътен.
Дали за всичко в този свят се плаща?
След толкоз дни безоблачни и горда орис
твоят огнен мъх съвсем окапва
и короната ти златна се превръща
във венец от тръни.
И вече като хищни птици
кръжат около тебе дните.
За да не виждаш своя край злощастен,
милостиво ти кълват очите…
1985
БОЛНИЦА
I.
Това е граница - черта неуловима,
отвъд която почва свят до днеска невидян.
Наблизо с тихи стъпки преминава някой
и вее хлад…
Щом вратата се отвори,
трескаво очите гледат - кой ще влезе?
Пропит е въздухът с надежда,
но силите, които те задържат тук,
дали ще стигнат?
Една река - животът - глъхне
и тръгват мислите нататък…
Отишъл толкова далече,
назад не ще съгледаш много:
пробягват спомени за хиляди неща обикновени,
че би могъл живота си да събереш в мига.
Заслушан във това, което вече
единствен ти успяваш да дочуеш,
къде отиваш? И кой те вика там?
Зад кръста на прозореца небето избледнява,
но ти си още тук.
Отсам чертата.
1975
II.
Когато болката премине
и във стъклата звънне
светъл лъч: „Ще оживееш!” -
дочуваш със душа смутена
как с тежки стъпки
в тебе се завръщат,
като в запустяла къща,
пак предишните амбиции, надежди
и насъщни грижи…
Усещаш ги - праха избърсват,
Пият чай, почиват на дивана,
А някой в теб разгръща
тефтер със стари сметки.
1977
