НАЧАЛОТО
Всеки човек е имал детство, радостно или тъжно. Едно е то у градските деца, а у селските деца е друго: градът му предоставя тесни вътрешни дворове и каменни улици, селото - широки прогони и лъки. Моето детство премина на село: торбичка на рамо, гологлаво, изрусели коси от слънце и усмихнато лице. То се будеше призори с кукуригането на петлите, когато сънят е най-сладък, и тръгваше да пасе воловете.
Тичаше с голи пети из песъчливите пътеки на лъките, бодеше го острата садина на току-що окосените ливади. Вместо дървеното конче яхаше някоя приботка на царевичен стрък. Мечтаеше да има книга или ножче, нови сандалки и каскет, когато дойдеше време да ходи на училище.
То слушаше музика само веднъж през годината, когато тримата цигани свиреха на събора срещу празника на Кирил и Методий и учениците кичеха с цветя школската врата. Другата музика - това беше монотонното надпяване на жабите, които от вечер до сутрин изпълваше небето в равнината, или прашното задавено бумтене на вършачките, трополенето на ритлите и потониците на волските коли, когато отиват или се връщат от нивите; мученето на селската черда, която по заник слизаше от полугарите с едрата белизма и прегазила река Вит, нахълтваше в лъката досущ белоглаво чудовище с предълга опашка от облаците на прахоляка.
Един прохладен витски вятър къпеше лицето на моето селско детство; тоя вятър миришеше на млаки и огнивчета, на угнили гръсти и прани черти. То познаваше околните вирове и лъщави на река Вит, пладнищата с тополите и върбите по левия му бряг и белите глинени откоси на десния, познаваше дръмките с уханна смрадлика и чернокора мешковина и габъри, които зеленееха над брега чак до Острата могила и Червената пръст.
То не остави ни едно дърво в равното поле, на което да не се покатери, ни една пътека в бранището, по която да не припка, ни един вир, където да не лови риба с ръце или с конопен сак, нито един средорек, който да не превзема от другоселските момчета или да не пътува върху гърба на бивол, който се поклащаше като засмолена лодка в зеленото море на ливадите.
Много често то обичаше да сяда на витския бряг и да наблюдава цели часове пенливото бягане на бързеите или да потегля с цяла чета из папурите и глента на Дъбнишката бара, за да лови златисти шаранчета и линове. Връщаше се по икиндия изгладняло, изпито от водата и умората, и му бяха сладки дори сухичката коричка хляб и парчето втвърдено сирене.
Тук разказах за хубавите мигове, за грозните - не искам да си спомням. Те са далече от мене и не пожелавам никога и на никое дете да се случват.
Аз съм привързан към моето босоного детство, както реката към своя извор, защото то ми дава чистотата на погледа да виждам бистрото начало на живота и порива да се преливам в него, когато поискам да опозная дните на днешните деца.
И колкото повече годините ме отдалечават от него,толкова по-често моето будно сърце чува босите му стъпки. Затова го обичам и се връщам към него,както лястовицата обича и се връща на своята ланска стряха. И аз вярвам, че всеки човек тачи своето начало.
Ако днес имах крила, аз не щях да отлитам, нито да търся приказна далечна страна, а ще остана тук, в милата татковина България, за да закрилям мирното детство на всички българчета.
Предговор към книгата „Дървените кончета”, 1971
