„ДУХЪТ МИ СВОЙТА МОЩ НЕ Е СМИРИЛ…”
100 години от рождението на Александър Муратов
Обикновено казват, че животът на една личност е придобил смисъл, ако по време на своето съществуване човекът е засадил поне едно дърво. Опитаме ли се да пренесем този критерий за оценка в неговите интелектуални и духовни параметри, за поета, преводача и редактора Александър Муратов бихме казали, че е засадил цяла гора.
И не само като творец, но и като организатор, защото през далечната 1978 г. той полага основите на Дружеството на писателите в Плевен и като дългогодишен негов председател съумява така да сплоти отделните “дървета” и “издънки ” в тази “гора”, че никакви политически бури и нравствени земетръси не са успели да го унищожат и до днес. А на въпроса откъде е намирал сили да го постигне, той отговаря простичко още приживе чрез финалното стихотворение на поетичната си книга “Хлябът на дните”:
ОТГОВОР
Не тръгнах да заграбвам
никаква империя,
ни пост,
ни звание,
ни участ по-добра.
Аз вече се превърнах
в страдаща материя
и днеска искам
само честно да умра.
Наследил скромността и непринудената искреност на своите родители от село Ясен, Плевенско, отрано вкусил от горчилката на хляба, изтръгнат с много усилия от коравата земя, калил характера си в битката за право на живот и щастие, по-късно поетът и преводачът Александър Муратов ще признае за малкия Христо Мишев (кръщелното име на твореца): “Моето детство премина на село: с торбичката на рамо, гологлаво, с изрусени коси от слънцето и с усмихнато лице. Аз съм привързан към моето детство, както реката към своя извор, защото то ми дава чистотата на погледа да виждам бистрото начало на живота…”
Тази чистота на погледа той запазва и в Плевенската мъжка гимназия, и в Педагогическото училище в Ловеч, което завършва с отличие, но поради левите му идеи за него учителско място все не се намира. С тази чистота на погледа, на мислите и убежденията си той се записва като доброволец и участва в Испанската гражданска война и въпреки че е интерниран и затворен за 8 месеца във френски военнопленнически лагер, съхранява бистротата на извора, който носи в душата си дори и тогава, когато след заболяването от туберкулоза трябва да се откаже от обучение в Сорбоната и да се завърне в България.
В Софийския университет Александър Муратов завършва романска филология и с особено желание се включва в културния живот на столицата - участва в нелегалния литературен кръжок “Христо Смирненски”, сътрудничи на вестниците”Младежки преглед”, “Лик”, “Кормило” и на списанията “Българска мисъл”, “Изкуство и критика”. Още първата му книга “Близо и далеч” (1940 г. ) разкрива на читателите един творец със страстна публицистично изказана поетическа реплика, която не се бои да каже истината и да посочи причините за уродливостта на живота.
Стихосбирката “Дунавска пролет” можем да определим като поетична биография на българския интелигент от онази епоха, който, въпреки глада и мизерията, мечтае за обновлението на света с чистотата и вярата в доброто на онова малко момче, чиито боси петички хвърчат като крила на птица по прашните улици на село Ясен. Сега интелигентният млад мъж може не само да види и отрази социалното разслоение в българското село (”Спасена светлина), но и да се извиси над сивотата на ежедневното и битовото, душата му е придобила нови, жадни очи за красотата на природата, а словото му вече има силата да изгражда духовни мостове към бъдещето:
Сега сме като омотани късни птици
от ветровете ледни и от есента…, (”Между голи стени”), но и
Денят е дълъг тук, денят е светъл…
Белеят се платна, звънят котли
и Вит е като огледало лете. (”Край Вит”)
И се зареждат стихосбирка след стихосбирка - “Сегашно време”, “Малък квартал”, “Под други небеса”, “На тоя свят”, “Жива природа”. Във всяка една от своите книги Александър Муратов се изявява като будна съвест на своето време, в тях звучи гласът на човек, който вече е прозрял много мъдри истини за живота и чрез поезията си ги споделя с читателите като със свои приятели - непретенциозно, естествено, изповедно:
Тече животът, бяга времето сурово
и потъмняват много ордени и слави,
умират вещите, а не доброто слово,
в което своето сърце човек остави. (”Тече животът”)
Подобно на своите велики предшественици в поезията, той носи в себе си силно развито чувство за гражданския дълг на твореца и се стреми да го опази от пипалата на жаждата за слава, от умъртвяващата наклонена плоскост на равнодушието, и от стремежа на някои свои съвременници към лесен, материално осигурен живот с цената на моралния компромис:
Но чужда ми е сляпата покорност,
позорната ви смешна слепота.
Поемам своя дял от отговорност,
за грешките си ще се разплатя. (”Равнодушните”)
Годините минават, творецът постепенно губи физическо здраве, бойни другари, близки приятели, сред които особено важно място заема най-близкият по перо - Атанас Далчев. Времето обаче сякаш е безсилно пред упоритата воля на характера му и пред издръжливостта на неговия дух, който си остава млад, светъл и свободен като гълъба на Пикасо:
Не си израсъл жалък в клетка,
при господар не си живял -
изпод художнишката четка
ти литна като облак бял. (”Гълъбът на Пикасо”)
Вечно живо у Александър Муратов остава и онова малко любопитно момче от село, което иска да узнае тайните на света и умее да се радва на чуждото щастие. Такъв го виждаме в творчеството му за деца - “Отличник”, “Школска стряха”, “Морякът на лодка”, “Водно конче”, “Дървени кончета”. Ако внимателно се вгледаме в очите му, същото това момче ще открием и в редактора на “Кооперативно другарче” и “Пламъче”. Толкова много големи имена в нашата национална литература започват своя път от тясната канцеларийка на главния редактор Александър Муратов:
ГЕОРГИ СТРУМСКИ: “Помня го от списание “Пламъче”, чиято редакция тогава беше на ул. “6 септември”, а по-късно на ул. “Калоян”. Приведен над ръкописите, отрупали бюрото му, той беше винаги точен в обещаните срещи, готов за очаквания разговор, прецизен и откровен в преценките си. Бих го нарекъл редактор с главна буква. Зад многодиоптровите стъкла на очилата очите му гледаха някак остро и строго, а същевременно - с притаена нежност и разбиране към вълнението на младия автор.”
ДИМИТЪР СВЕТЛИН: “Плахи, поуплашени от столичния свят, от една непонятна за нас действителност и ред, недодялани селянчета с много енергия и пламъчета, потърсихме вратите на неговото “Пламъче”. И върху магнита на поезията полепвахме ние, малките частици, дето криехме по джобовете си поне по една омачкана тетрадка с поезийка. Като на кръстопът се срещнахме, запознахме и сдружихме тогава с муратовската строга нежност.”
СИМЕОН ЯНЕВ: “Много млади поети ще си спомнят с благодарност щедростта и строгостта на редактора Муратов, яростната му борба срещу художествената инфлация на словото”.
Творческият портрет на Александър Муратов би бил непълен без щрихите за неговата преводаческа дейност. Приносът му в тази сфера отбелязва и академик Пантелей Зарев в поздравителната телеграма от СБП по повод 60-годишния му юбилей: “…Особено място в цялостната Ви дейност заемат Вашите сполучливи преводи от испански и френски език, с които обогатявате поетическите хоризонти на съвременния български читател.”
В продължение на няколко десетилетия - сам или в колектив с най-добрия му приятел Атанас Далчев - творецът упорито работи, за да ни направи съпричастни на най-хубавите творби на френски, испански и латиноамерикански автори: “Испански поети”, “Знамената се раждат” на Пабло Неруда, “Захарната тръстика гори” на Николас Гилен, “Басни” на Лафонтен, “Съвременна белгийска поезия”, “Ветрове народни” на Мигел Ернандес и др. Разбираеми са и дълбоката болка, и усещането за празнота в душата на човека Муратов след загубата на Атанас Далчев:
И колчем без приятели остана,
пред страшното да не сведа глава,
посягам тебе под ръка да хвана,
но само твоето отсъствие ловя. (”Отсъствие”)
Последните стихосбирки на Александър Муратов звучат като поетическа равносметка на изминатия път, стихове, които показват, че през всичките свои години, независимо от ударите на съдбата, той е успявал да съхрани неспокойния си дух, който търси и открива около него онези морални опори, дали му правото от висотата на посребрените си коси да съди безволевите и слабите духом.
И не само това - да намира време и сили в себе си и за обществена и организаторска дейност - работи като член на УС на СБП, а през 1978 година оглавява новосъздаденото Дружество на писателите към СБП в Плевен, като в продължение на 11 години е негов председател.
Явно е, че не само “реката” обича своя “извор”, но и “изворът” е привързан към нея, щом не му изневерява до края на дните му. Може би именно тук, в Плевен, се намира онзи “бистър кладенец”, от който е черпил силите си за живот и творчество. И сякаш не са минали 100 години от началото му, нито пък 20 години от смъртта на поета, сякаш Духът му е още тук и ни предупреждава:
Макар да се превръщам в живи мощи,
духът ми свойта мощ не е смирил:
най-страшното не съм го казал още,
най-хубавото в песен наредил.
