ПАСТОРАЛНО
Из новата книга на поета „Отшелник” (2013)
ПАСТОРАЛНО
Нямам знак какво ще се получи,
като плод от всеки труд голям!
Де да бях Америко Веспучи,
името си на нов свят да дам.
Нищо, че от друг преди години,
може би за мен го е открил.
Като гледам небесата сини,-
ново слънце бях си сътворил.
Да ми свети - крачка, втора, трета,-
не е всичко, както му е ред.
Изменчиво нещо е късмета,
та дори да бъдеш пръв поет.
Но е време - пролетно и влажно,
нова песен чувам да звучи…
За да не пропусна нещо важно,
вече спя с отворени очи.
А навън росата бавно ръси
звезден пух в зеления клонак.
Моето сърце, каквото търси,
в себе си без сън намира пак.
ПЕРСИЙСКА ПЕСЕН
Разболях се. С Мария и Аве
и с присвити от трепет гърди -
във Джорджтаун потърсих за здраве
моя доктор красив - Хадади.
Там с ръката си нежна и плаха,
с къдросини персийски коси -
не спасила някога шаха -
дано мене поне да спаси!
Тя ме гледа, разпитва… Дишам.
И накрая - както бе и преди, -
със усмивка рецепта ми пише…
А сърцето ми в ритъм реди:
Предпиши ми на ден по мъничко
от фенол, лоринден, аспирин…
Но те моля, мой ангел, след всичко
предпиши ми две устни - рубин.
Май това е последна надежда,
да се върне в живота човек…
Но навярно и както изглежда
пак ще пия горчилки за лек.
КУМОВАТА СЛАМА
Отдалечен
и след умора,
притихнал кротко
и заспал,
започвам да сънувам хора,
с които дълго съм живял.
Събрани в мен -
накуп, по двама,
ала реални до един -
въртят се
в Кумовата слама
на моя сънен Космос син.
Подир такива кинонощи
страхувам се да позвъня,
да чуя
живи ли са още,
или са само
светлина.
Един - комета опашата,
а друг -
звезда във Орион,
залутани по небесата
на своя втори божи дом.
Така е,
изтървал въжето,
привързвало те нощ и ден
за живия живот, където
си бил, живял или роден!
МИРАЖ
Не от вчера и не от година
си повтарям веднъж или дваж
колко още пустини ще мина,
за да стигна до своя мираж?
Той - далечен - ме мами сияен
и безплътен като мечта.
Моят път е навярно безкраен,
както няма край и света.
Пролетта ме залива в зелено.
Лятото ме отрупва със плод.
А когато ми стане студено,
не коря моя хладен живот.
Той ме тегли с усмивка надолу,
сплита всичко в шарен гергеф:
някъде - за един пробит долар,
другаде - за някой стар лев.
Ден и нощ, като синя двуколка,
ме търкаля далечна луна.
Няма щастие без капка болка,
нито грам мъка - без светлина.
Мараня ли трепти в хоризонта,
или слънцето прави колаж,
за да ида измамен на фронта
срещу моя последен мираж?!
НАД ЛЕДОВЕТЕ
Ако след ден или година
попитат някъде за мен,
кажете им, че той замина
в самия кратер на Аден.
А по-добре, че той остана
приоблачен над Еверест,
макар че бе живял в Балкана
с едно съвсем достойно ест!
О, цял живот височините
го мамеха като мираж.
Не му достигнаха май дните,
а не намери и кураж
в мига, когато преди време
на самолет го прелетя -
да стъпи там като на стреме
със ахилесова пета.
И векове да тържествува
над ледовете… Но - с душа
на ангел - без криле пътува
все още, на възбог, пеша.
РАМО
Кой чука на вратата… Мен ме няма.
Ще ви отвори само моят дух…
Отдавна ме разпръсна Фуджияма,
къде по риза, другаде - с кожух.
Шехерезада ли ме приласка в Сахара?
Из джунглата ли се провирах бос?
А може би в Кавказ съм при Тамара?
Но не това е главният въпрос.
Къде? С кого?… Във шахските палати!
Под някой баобаб на Камерун…
Навярно край Нигер, където мис Токати
ми подари за спомен чер бастун.
Чер. Но от дърво желязно. Боже мили, -
какъв приятел скъп! Какъв разкош…
По-издръжлив… и от керван камили!
И нито стъпка с мен - през куп за грош.
Без дом. Свят чудесен… Ала щом задуха
и ме настигне някой див тайфун, -
аз се загърбвам със кърпикожуха,
подпрян на рамото на моя чер бастун.
И някак всичко другояче ми изглежда.
Съдба ли е това, не знам…, или късмет?!
Край нос Добра надежда без надежда
да не потънеш,
а да продължиш напред!
