Татяна Любенова

За „Палестински разкази” на Влад Ривлин

В нашето време, когато светът отново се е разделил на два полюса, вече и без Берлинска стена, най-малкото е полезно да прочетем книгата на Влад Ривлин „Палестински разкази”. Казвам: най-малко. Защото това е книга, която дава отговор на много въпроси, която ни сочи къде точно е коренът на разделението между хората, първопричината за ненавистта и какво поражда тази ненавист; книга, която ни учи на прости, човешки неща, на толерантност, на разбиране и взаимност, които биха превърнали човешкото общество в нещо различно от сегашния му стресиращ вид.
Израел, Палестина, Газа… Това са все имена, които предизвикват у нас различни асоциации, свързани с война, тероризъм, нетърпимост. Но всички ние, които сме далече от конкретния географски ареал, ги възприемаме като нещо странично, просто информация, която тече по новините за събития, които - слава Богу - не се случват при нас. И тази асоциация не ни прави много съпричастни с онова, което се случва там - в Палестина, в Израел, Газа… А и не само там. Вече се случва навсякъде по света. Вижте само Кувейт, Ирак, Сирия… Да изреждаме ли още? Казваме си: нали мечката не играе в нашия двор! Но забравяме другата поговорка: че щом играе в съседния двор, тя може да заиграе и в нашия. Затова може би не трябва да сме толкова безразлични към насилието, нетърпимостта и войната, които се случват някъде там, в някой друг географски ареал, но не и при нас… Сигурно ли е, че утре и ние няма да попаднем в същата ситуация? А и не виждаме ли как в нашето българско всекидневие все се намират хора, по-скоро политически организации, които играейки за определени интереси, насъскват обикновените българи от различни етноси един срещу друг, изострят отношенията между тях, надъхват ги с омраза и нетърпимост един спрямо друг, като използват инструментът “минало”, историята, която вече се е случила и не може да бъде поправена. А не може ли наистина?
Може би отговорите ще намерим тъкмо в книгата на Влад Ривлин “Палестински разкази”. Авторът на тази книга ни сочи не само първопричините за омразата, ненавистта и нетърпимостта между хората от различни етноси, но ни помага да разберем, че ако заедно се противопоставяме на налаганото от чужди интереси разделение, то мирът, спокойствието и благоденствието ще бъдат неминуемата последица за народите. Народите трябва да се научат да живеят заедно. Никой не казва, че трябва да бъде забравена историята, но има начини да се уважаваме един друг, да бъдем толерантни и алтруисти в отношенията си.
Когато започнах да чета тази книга, си водих бележки за всеки от случаите, разказани от Ривлин в отделните разкази. Усещах как градусът на повествованието се повишава, емоцията стигна до най-висшата си точка и тогава спрях да пиша, започнах само да чета. Толкова завладяващо и силно бе словото на автора, че му се доверих изцяло и съпреживях историите на хората от Израел и Палестина. Изпитах и горчивина от случващото се, но и дълбоко в себе си осъзнах посланието на Влад Ривлин, послание за разбирателство.
Влад Ривлин е избрал интересна форма, за да поднесе своите разкази. Той признава в предисловието си, че те са не само нещо, което е слушал, но и което сам е преживял по някакъв начин. Но той не разказва от свое име. Избрал е интересна форма. В предисловието към книгата, той ни запознава с Омри, един свой приятел - преминал през военна кариера, отказал се от нея и нелепо загинал. Оставил, записан на диск, своя дневник, който бива предаден на автора на тази книга. И оттук насетне потичат разказите - дневникът на капитан Шварцман, Омри.

***
Още в първия разказ - “Дядо”, се срещаме директно с войната и страхът, проникващ в душите на всички, и най-вече на децата. “Войната - това е кръв и кал, където и да се води. Въпросът е в името на какво…”, казва героят - дядото, уверен в правотата си, защото защитава своя дом. Неговото отношение към арабите е толкова високомерно, че предизвиква ответната реакция: “Установеният от тях (евреите заселници, б.м.) порядък им се струваше вечен. Затова, когато арабите започнаха да хвърлят камъни по израелските заселници, той (дядото, б.м.) презрително ги наричаше дървеници, изпълзели по яката. Той живееше още във времената, когато при вида на израелските войници, арабите в Газа и на Запаздния Бряг бързаха да се скрият където и да е. Но те вече бяха други. От потисната и послушна маса хора, покорно работеща на дядо и подобните му, те се бяха превърнали в разярена, ненавиждаща ни тълпа. И скоро към нас полетяха не камъни, а бутилки със запалителна смес…” Така от страха се ражда яростта. На удара се отвръща с удар. И потича верижната реакция, като в Стария завет: око за око, зъб за зъб!
С това противостояние ще се срещнем в “Старицата”, “Снайпер”, “Блокпост” и в почти всички разкази. За него винаги има причина. И там, където героите се опитват да го преодолеят и надмогнат, винаги се намира някой, който да срине опитът за разбирателство. Може би това е снайперът, който стреля от невидимото. Той няма лице, но сее смърт, нещастие, нетърпимост, расизъм. И предизвиква ответен удар. Може би това е унижението, на което са подложени палестинците, отиващи да търсят работа в Израел и принудени да преминат през блокпоста (”Бкопост”, историята с родилката и момчето!) - така се поражда озлоблението на местните срещу израелците. А за чуждата глупост и жестокост винаги плаща някой друг. Плащат като правило най-беззащитните, в случая - местните жители, арабите. А политиците в това време непрекъснато твърдят, че се стремят към мир… Във всеки случай мирът, който трябва да бъде наложен с война, не е никакъв мир. Мир в истинския смисъл на думата, и между хората, и в душите им, може да се постигне с разбирателство. Пример? В “Детска градина” разказвачът ни сочи пътя: Рувен загубва сина си, но предлага да бъде открито училище и детска градина на хълма между селищата на палестинците и евреите, където заедно да растат и да се учат еврейските и арабските деца. “Алтернатива на ненавистта може да бъде само братството”, казва той. И още: “Ние двамата се молим на един Бог, но се проклинаме и убиваме един друг, вместо да го прославяме заедно. И той ни наказва именно затова, че се убиваме”. Посланието: трябва да се научат да живеят заедно! Но колко такива хора има като Рувен? Бели врани ли са те? Ще им позволят ли войнстващите такова нещо? Израелските преселници идват главно от Щатите, Франция и Австралия. Те са поселени в центъра на арабско-израелския конфликт по политически причини. Всички те са религиозни фанатици, излъчващи нетърпимост и агресивност. Затова и начинанието на Рувен не успява. И отново героите се връщат в изходната точка на противопоставяне.
Повествованието в разказите тече просто, изчистено, последователно, стегнато, интригуващо. Внушенията са също така простички, изчистени и последователни. Авторът е потърсил корените на религиозната нетърпимост в “Помпей”, един разказ, в който усещането за смърт е почти физическо. Враждата между евреи и араби има своите исторически корени и продължава през годините, подклаждана - винаги се намира от какво. “Араби и евреи живеят в този град (Хеврон, б.м.) гръб до гръб и се считат за деца на един праотец, а отдавна и отчаяно се ненавиждат един друг”. До 1994 г. те са се молили заедно в пещерата Махпела. Но пристигналият от Америка преселник Барух Голдщайн разстрелва молещите се там араби по време на молитва. Снайперист убива десетмесечно дете, следва погром над арабски местен пазар… В разрушения център се заселват преселници-евреи и той се превръща в средновековно гето. Моше се възмогва и от това, че от 30 000 араби в центъра на тоя град са останали само 2000. Когато има издевателства, армията и полицията се намесват, но нито веднъж не са задържали тези, които ги извършват, пише разказвачът Омри. В цялата тази ненавист той все пак намира един оазис: арабският дом на Халил, истински исторически паметник, а собственикът е пристрастен към книгите и стъклото. Дом на фронтовата линия. Оазис сред ненавистта. Следва провокация, погром, разруха и опожаряване. Ненавистта е сляпа и руши всичко, но тя е и заразителна. А в разказа “Броеници” се натъкваме на изключително интересен паралел на молитвите към Бог - арабските и еврейските. Случайност няма, твърди авторът, защото праотецът е един - Авраам за евреите, Ибрахим - за арабите. Но Хеврон продължава да е арена на кървави стълкновения. Картините на конфликта са предадени много експресивно. Законът на войната променя и изкривява душите, разбира читателят, когато прочете докрай този откъс. В “Блокпост 2″ се натъкваме на офицера Гидон, олицетворяващ простотията, демонстрацията на сила и чувството за безнаказаност. А нали тъкмо офицерите в армията, които са поставени на блокпоста да пазят реда, трябва да бъдат уравновесени и толерантни! Насилието е недопустимо. Но унизителното отношение на Гидон спрямо арабите, получава ответната реакция и от другата страна (случаят с момчето от бежанския лагер). Затова, независимо от добронамереността си, Омри е изигран и надхитрен от хлапето. Следва верижна реакция - в душата му се надига ярост. А яростта е лош съветник. Тя събужда желание да убиеш. “Нима това съм аз?” - пита се с ужас Омри. След този случай той напуска Блокпоста, а шефовете му считат поведението му за съмнително. Леля му Мириам обаче ще даде отговор на неговото душевно смущение ясно и точно: “Ти си бил не него (момчето, б.м.), а мерзавеца Гидон и своето собствено малодушие”. Отговорността е в това - да кажеш истината право в очите на негодника. Такова е поредното внушение на автора и той бърза да ни потопи в следващия разказ (”Прибиране на реколтата”), където отново ще ни сблъска със законите на войната, с безцеремонността й, и с отговора, че всеки конфликт може да бъде надмогнат с разбирателство, с алтруизъм, с добронамереност, не с озлобление. Защото озлоблението е толкова дълбоко, че може да изкриви дори детските души, да превърне децата в терористи-самоубийци (”Палестинските гаврошовци”). “Никога не ми се е случвало да видя такова страшно лице на войната - пише разказвачът. - Колко са ни ненавиждали, за да преодолеят страха си, да се решат да пожертват живота си, за да ни отмъстят!” “Групата терористи е унищожена” - докладва командирът на гарнизона. Но нито за миг не си задава въпроса: струвало ли си е благополучието на онези, зад оградата, животът на тези деца, още не започнали живота си, но вече отчаяно, до смърт ненавиждащи? Именно в този момент героят на Влад Ривлин - Омри, се замисля сериозно да напусне армията. И вероятно не само той. “Главното е да защитим нашите селища и живота на нашите граждани” - учат ги командирите. Но попадайки в Хеврон, Омри за първи път изпитва съмнения (”Момче”): “Ако ние защитаваме нашите селища, то какво правим тук, в този огромен за местните мащаби град?” Преселниците прогонват арабите от домовете им, завладяват ги и се настаняват в тях. В този разказ се сблъскваме с отношенията на войниците към арабите по време на проверките, извършвани в арабския квартал. Тези проверки са унизителни и мъчителни и за двете страни. А погледът на момчето е осъдителен. Омри напуска армията, той се втурва към дома си като затворник към свободата си. Но дълго след това не може да забрави нищо от случилото се и продължава да си задава въпроса: наистина ли са искали да помогнат на жената и момчето от единствения арабски дом в еврейския квартал, или просто са искали да успокоят съвестта си? Психолозите са ги обучавали: “Живейте с настоящето - тук и сега.” Известно време Омри го прави, но скоро разбира, че този подход не е за него, ако иска да бъде не само офицер, но и човек. Защото кое е по-важно: заповедта или съвестта?
Влад Ривлин продължава да ни води през тези документални случаи, предадени превъзходно с художествени средства. Той разказва за всеки от героите си, научаваме важните за тях неща, потеклото и живота им, работата и пристрастията им, мъдростта или глупостта им. А това е изключително важно, защото така образите стават плътни, живи, запомнящи се. Мохамед от “Наблюдателен пункт” е кротък и прям, смирен и непреклонен. Той е майстор, построил е сам дома си, умее да заглажда острите ъгли, без да губи собственото си достойнство, умее да бъде съвършено безкомпромисен, отстоявайки своето мнение, ала може да даде и добър съвет, в който се вслушват и млади, и стари. Така го характеризира Влад Ривлин. После идва насилието. Омри се среща с Мохамед по време на втората интифада, когато мирният дом на този човек е превърнат в наблюдателен пункт, семейството му е избутано в две стаички, а в останалите два етажа на къщата се разполагат войниците. Маслиновата плантация се превръща в стоянка за танковете и бронетранспортьорите. С изключително тънък психологизъм Влад Ривлин отбелязва в разказа отношението на децата - те са като неукрепнали вълчета, с недобро любопитство, с недетски сарказъм задават своите въпроси, показвайки на настанилите се, че не са гости и ги търпят принудително. След втората интифада по Западния Бряг евреите устройват новите си селища. Един арабин ги наблюдава (”Вечност”). Тук завоевателите са идвали и са си отивали. А той е оставал - мургавият селянин с големите, могъщи ръце, свикнали на всякаква работа.
Може би една друга страна на монетата ни е показал Влад Ривлин след разказа “Мириам”. Това е другото лице на израилтянина. На онзи израилтянин, който е готов като Мириам, да работи и живее сред арабите и по този начин да бъде основа за помиряване. Но човешкото съзнание трудно се променя. Причините за конфликта са дълбоки и трудно преодолими. Защото не трябва да се отива при друг народ като окупатор, а след това да се търси от него дружба и взаимно разбиране. “Мириам” е много основен разказ в цялата книга. Той ни внушава , че миналото не може да се поправи, но бъдещето може да бъде различно. А основната причина, която трябва да се премахне: това са военно-промишлените комплекси и политическите партии, банките, всички властимащи, които правят богатствата си от война. Тероризмът нямаше да го има, ако не беше създаден от тези, които сега се “борят” срещу него, “разнасят”, налагат “демокрация” по света с бомби, разрушават държави, икономики, съдби на хората, а после отиват да им предлагат помощите си. Омразата, ненавистта, разделението, противопоставянето няма как да се премахнат, ако не се премахнат основните причини. Но тези хора, които се противопоставят с протести, книги, филми и други такива действия, те не са ли донкихотовци? Ето, това си мислим, когато четем разказите на Влад Ривлин. Мислим си за човешката съвест, която не издържа на страха и срама от стореното (”Лудият Йоси”). В “Дауд и Мефистофел” авторът ще ни разкаже технологията за превръщането на едно момче в терорист. Това е новела в четири части - “Дауд”, “Дауд и Мохамед”, “Дауд и Мефистофел” и “Крахът на Мефистофел”. Гил Индик е психолог, следовател, особено неприкрит циник, заради което колегите му го наричат Мефистофел. Той е майстор в това да унищожава човешката личност, да лишава човека от лице, надявайки му чужда маска. Той е използвал хората като информатори, гледал е обкръжаващите го като насекоми, а сам се чувствал като божество. Но този човек, който се считал за всесилен, не успява да намери болното място на Мохамед и да го направи зависим. Смятал е, че знае слабото място на Дауд и че би могъл да го използва, но увлечен от хазартната си игра, се проваля - Дауд го надхитрява и го унищожава. И в този тип новела Влад Ривлин продължава да търси корените на злото и да ни внушава, че главната сила на хората е в тяхното достойнство. За всеки от своите герои Ривлин е отделил особено внимание - разказал е неговата история, минало и настояще, направил му е точна характеристика. По този начин авторът е останал верен на реалистичния принцип, на обективността. В “Палестински разкази” следват няколко новели - “Спор”, “Нова година”, “Репортаж”, “На друга планета”, “Ферма”, “Взрив”, “Нечакан гост”, в които отново са заложени посланията на автора. Менаше става богат, защото е предприемчив и превръща пустинята в жива територия - с пътища и нови градове, но на него все му пречат арабите и археолозите (”Спор”). Интересен е спорът между него и арабина. Всеки от тях счита тази земя за своя. А този спор не води до нищо. Затова и на финала всички си отиват и забравят за него. В “Нова година” отново виждаме как войната изкривява живота на хората, техните празници. Дори когато са в гората, те не могат да избягат от присъствието й. Реакциите на хората по време на бомбардировките, когато са в бомбоубежището (”Репортаж”) са изключително вярно и точно предадени, ракетните обстрели пък довеждат Артур (”На друга планета”) до състояние да изключи от вътрешния си мир войната. Телевизия не гледа, вестници не чете. Пребивава на брега на морето и не се интересува от бомбардировките. Така той се издига над страха! И отново конфликтът - между Арон и овчарят-арабин (”Ферма”). Злобата на Арон срещу овчаря предизвиква убийството на цялото му семейство. Убийците са заловени и осъдени, но и едните , и другите, смятат постъпките си за геройство, защото са защитили земята си. Земята, която е вечна. И може би само си мислим, че ни принадлежи. И още един конфликт - между похитителите от военното крило на ислямското движение и военната база (”Взрив”). И между тях Ибрахим - умствено изостанал, ненужен и на своите, и на чуждите. Прежален… Не случайно! В един от финалните разкази “Нечакан гост” е казано най-важното за цялата книга. То е в спора между нечакания гост и собственика на дома Марсел. Ето какво му казва неочакваният, нечакан гост, пристигнал от Йордания, подавайки му “ключовете към историята: “Когато влезеш, огледай се внимателно: твоят дом е построен върху фундамента на нашия дом. И стените му са от камъните, които е заложил още моят прадядо” - казал гостът. Не е ли по-добре да живеем заедно? Това е въпросът. Това е и отговорът, който ни дава книгата на Влад Ривлин. Не само за Палестина и Израел, за конфликтите в Близкия Изток. За всички подобни конфликти, които съвсем не са малко по света. В основата на противопоставянията винаги лежи нечий нечист интерес. Той не е интересът на нормалните, обикновени хора, които биха били доволни да живеят спокойно, да се трудят и да отглеждат в мир децата си, да спазват своите обичаи и да не ги налагат на другите, както биха искали да се отнасят и с тях. А Земята е една. Тя е нашият вселенски дом. Красив дом! Защо да го унищожаваме, унищожавайки себе си?

Влад Ривлин ни е поднесъл едно истински вълнуващо четиво. Потопил ни е в живота на десетки хора от плът и кръв, в техните съдби, в битието им. Посочил ни е истинските причини за нещастията им и пътят за надмогването им. Изключително точен, прецизен и ненатрапчив като присъствие, чрез своя герой Омри и всички други герои, населили палестинските му разкази, той ни превръща в съмишленици на мира и добронамереността.