Камен Зидаров

И в а н Ш и ш м а н
(Унесен, с растяща тревога.)
Нима настъпва кървавия залез,
за който еретиците вещаят?
Нима на мен ще падне тази участ
да погреба народ, земя, държава,
във вечността безмълвна да потъна
покрит с позор, обречен на забрава?
Нима ще позволя, смутен, безволен,
през векове грядущи поколения
със укор да четат и да разказват,
че е залязло българското царство
през времето на цар Иван Шишмана?!
Не, няма тука участ по-позорна
от участта - да бъдеш цар последен,
гробар на своя смел народ да станеш.
Но, . . как?
Вратата е разбита вече,
с хоругви кървави бедите влизат,
а ти. . . стоиш и цял се вцепеняваш!
Кажи, царю, какво сега ще правиш,
ти, син на скверна страст и царска дързост,
ти, рожба на презряната царица!
Сега ще видят в царството ти всички
дали си ти герой и Божи воин,
готов от нищо да направиш нещо,
или ще трябва меч, корона, скиптър
с проклятие жестоко да захвърлиш,
да изоставиш във беди народа
и в манастир… монах смирен да станеш?!

Каква съдба? Каква нещастна участ!
При първа стъпка - пълна несполука. . .
А ти си, казват, цар любим и воин,
откърмен от жена красива, дръзка,
която царството на две разсече,
лиши от трон законния наследник,
прогони го във Бдин, далеч на запад,
за да те види цар и самодържец.
И цар къде? На кой народ нещастен?
В коя родина? - Кръстопът на бури.
Кажи ми, Боже, кой е тоз владетел,
всесилен повелител, който може
да спре тук ветровете, що се бият,
да ги сплоти в съюз за мир и братство?
Кажи ми как, отде да взема сили,
за да сплотя с едно-едничко слово
князе, боляри, банове, деспотн,
които като кучета се ръфат
и в свойта зверска слепота не виждат,
че враг нахлува в нашата родина
и носи смърт за всички тук и. . . всичко!
Кажи ми, Боже, как да спра враждата
между небето и земята?!
(Пада на колене.)

………………………………….

М а р и я - Д е с и с л а в а
Щом виждаш, аз те моля, помогни ми!
Спаси ме ти от този ад и ужас!
На колене ти падам и се моля
на царя, който днеска всичко може:
не ме изпращай във земята чужда,
където аз от мъка ще загина. . .
Как мога да живея аз без Търново,
без Янтра, що шуми сега там долу, .
без Царевец, без оня хълм прекрасен,
Трапезица наречен, който днес е
за мене зле ограбена трапеза,
защото там го няма вече оня,
когото от дете обичам лудо.
И в а н Ш и ш м а н
(като я вдига).
Ти каза нещо вярно и. .. жестоко. . .
И аз ти вярвам, братски те разбирам.
Но знаеш ли, че в тази ранна утрин
ръце към мене цял народ простира,
с очи, с въздишка той зове: „Спаси ни!”
Земята родна, нивите, горите
и планините викат с глас: „Спаси ни!
Спаси ни ти от смърт и черно робство!”
Защо забравяш, мила Десислава,
че аз не съм днес само брат твой роден,
а цар на българите, на народа?
Нима не знаеш ти или забрави,
че няма, няма щастие без родина. . .
М а р и я - Д е с и с л а в а
(леко се освобождава от прегръдките му).
Кому се молиш, клета Десислава?
Светкавицата блесна вече в мрака. ..
И скоро. . . мълнията ще удари!
(Излиза)

…………………………………………

И в а н - С р а ц и м и р
(замислен, поуспокоен)
Съюзник твой не мога аз да бъда. ..
Търси си друг брат и друг съюзник…
И в а н Ш и ш м а н
Не мога друг съюзник аз да търся,
додето с тебе, братски, ред не сложим
във българското разделено царство. . .
Стопанина не може гост да кани,
додето ред във своя дом не сложи.
И в а н-С р а ц и м и р
(малко унесен)
Немил син бях аз в този дом прославен
с победи, с блясък и позор нечуван. ..
И днеска няма, няма капка обич
в сърцето ми към Търновското царство…
Прогонен бях оттам аз като куче.
И в а н Ш и ш м а н
Когато общата беда днес чука
свирепо на вратите и заплашва
народа и държавата със робство,
върховен дълг е най-напред на царя
да погребе обидите, скръбта си,
да стъпи връз главата на змията,
захапала сърцето му без милост,
и за държавата да се погрижи!
И в а н - С р а ц и м и р
За туй високо дело трябват сили.
И в а н Ш и ш м а н
И сили има - аз дълбоко вярвам!
Княз Лазар, Твърдко, младия Добротич
и още много банове, деспоти. ..
Но всички те са пръснати, разбити.
А дните и бедите повеляват,
ний да сплотим разкъсаните сили
и смело пред Мурада да застанем.
На силата днес сила трябва, братко.
И в а н - С р а ц и м и р
(гледа го изпитателно)
Аз зная друга, по-могъща сила.
И в а н Ш и ш м а н
Коя е тя? Кажи! Аз чакам. . . Слушам.
И в а н - С р а ц и м и р
И тя ще ме предпази от бедата.
Пред нея тръпнат папи и тирани,
очите с блясъка си тя затваря,
тя спира бурите, мира купува
и пред властта й всички коленичат.
И в а н Ш и ш м а н
(почти извиква)
Не, не! На тая сила не разчитай!
По пътя на отстъпките не тръгвай!
Недей повтаря наште груби грешки!
Ти питай мене, питай Кантакузин:
ний живи хора дадохме във жертва
и ненаситен си врагът остана.
Най-малко с злато можеш го насити!
За сетен път аз моля, настоявам:
не вдигнем ли на крак в съюз железен
народите на този полуостров -
помни! - Мурад тук ще зароби всичко!
И най-напред ще падне, ще загине
прославеното, българското царство!
И в а н - С р а ц и м и р
(изведнъж в изстъпление)
И нека падне! Нека да загине
туй старо, недостойно грешно царство,
което синовете си изяжда
или ги прави кървави злодеи!
И в а н Ш и ш м а н
Иване, братко, спри! Какво говориш?
Във гроба мъртвите ще се обърнат,
ако дочуят туй, което каза!
И в а н - С р а ц и м и р
(гледа го изумен и бавно се съвзема)
Да, туй е страшно, страшно да се мисли
и грях голям - на глас да се говори.
Но аз съм слаб. . . Ти виждаш. .. Нямам сили
за туй, което ти от мене искаш.. .
Отдавна мойта кръв е почерняла
и Бог… едва до разума ми стига,
а дявола –заседнал във сърцето.
Иди си… Нямам сили. Туй е страшно…
Защото клетва през сълзи съм дал аз
във оня ден, във който бях низвергнат:
един миг по-напред от мен да паднеш,
но да те видя паднал преди мене.

………………………………………………………

И в а н Ш и ш м а н
(сам)
Аз вярвам и не вярвам в таз победа.
Настръхвам цял, когато се реша
в очите истината да погледна…
и да надзърна в моята душа.
Години вече… унизен… аз страдам…
Хитрувам, лъжа, падам, ставам пак…
Сестра си аз, сестра си сам продадох,
за да избавя Българско от мрак.

Как леко днес се бих простил с живота
за капка отдих и спокоен сън!
Но кой би тук живял и носил скотски
тоз чер ярем: васал… до кобен звън?!
И как спокойно във пръстта да легнеш
като последен, безсловесен роб,
когато хиляди очи те гледат
и чакат да посочиш бряг и брод?!
…Да свиеш пред врага без бой коляно
и да загубиш всичко… И в смъртта
да си загубиш, Боже, и честта
като страхливец, паднал във измяна. …
И не самин, а в своя робски страх
да повлечеш държавата, народа,
за миг… да стане всичко тука прах,
нашественика да вилней свободно?
(Вън се чуват по-силно радостни викове. Камбаните на Търново започват да бият тържествено и бавно започва да се издига мелодията на песента „Откак се е зора зазорила”… И в а н Ш и ш м а н слуша.)
Какво е туй? Прослава? Упокой?
Не! Слава за победите ни стари.
Зора зори… Започва кървав бой
при Костенец за българската вяра.
(И в а н Ш и ш м а н слуша - песента расте и се въззема.)
Почакай… Нека Бог мълчи! - Далеч
князе-васали нека в прах да падат
и нека лижат кървавия меч,
ботуша нека лижат на Мурада…
Нима с народа нявга Калоян
не би при Одрин глутница латинска?
Нима Асен, със договор развян,
там при Клокотница света не слиса?
(Влиза задъхан от радост Д р а г о т а.)
Царю!
И в а н Ш и ш м а н
(сепнат, съвзема се)
Кой там?
Д р а г о т а:
Царю, царю, пристигна…
И в а н Ш и ш м а н
Кой, кой пристигна - говори по-скоро!
Д р а г о т а
Иванко дойде, Иванко Добротич…
И в а н Ш и ш м а н
Върви! Веднага идвам… Бързай! Бързай!
(Д р а г о т а излиза. И в а н Ш и ш м а н коленичи и се кръсти широко.)
Дано таз вест във тоя ден тържествен
не е единствената мила птичка,
единствената скъпа лястовичка,
която носи пролетно известие
и пали във душите тук на всички,
в душата и на парика последен,
надежди топли, вяра за победа.
(Бързо излиза, твърдо решен за решителна битка с Мурада.)