Иван Стефанов

Тая сутрин провлякох крак…
До градинката, с кафенето…
Не съм ходил скоро.
Присядаме двама.
Кафе, че и две…
И приказки, за това-онова…
До десет, без десет!
Докторът става, придърпва дрехите, оправя се…
Маха с ръка и се насочва към сградата отсреща…
Отива да разтяга локуми…
Да учи студентите на това, дето и той не знае.
Това почти всеки ден…
Ама днес не стана.
Нямал лекция …
Та продължихме да клечим до масата…
Но нещо приказките не вървят…
Той подпитва де съм се губил, що съм правил…
Аз съм навел глава - ни виждам, ни слушам…
Ама не изтраях, та проговорих и му заразправях…:
Къде съм се губил, що съм правил…
Как от много време ми се искаше нещо да направя, ама все нещо пречи, все нещо не става. Пък и не знам, дали е редно, дали не съм се вманиачил, дали не се фуклявя…
Ама, понаправих нещо!
Чарли, оня фотографът, дето ми се пише и той приятел, най-после намери време и седмица клеча в ателието ми. Въртя се наляво, въртя се надясно, назад, напред, а това тук, а онова там, а на тая стена, а на пода, че голямо, а там, че слънцето се изместило…
Направи бая снимки!
И си замина…
Дали, че му писна, дали, че виното свърши…
Та сам оправих всичко…
Та питаш, що съм правил това…?
Ами, знам ли!
Нали написах някое и друго книжле. Давах ги насам, давах ги на тоя, на оня и ми се дощя, да спретна, едно пакетче и да го пратя, до моето село, до училището. Абе не от фуклявене, а защото то едва ли може да си позволи книжка да купи. Някога, кога там учех, билиотечката му, де беше в края на коридора, я имаше, я нямаше стотина книжки…
Приготвих книжките, ама ми мина и друго през ума - защо ли да не изпратя и някой от другите неща, които съм правил.
Тук се спъвам в картини, а там някога в един от коридорите имаше само една едничка картинка - с водни боички, правена от една даскалица.
Ами, като имам толкова проекти, толкова макети, за толкова сгради, защо ли и от тях да не изпратя? Някога там не се знаеше как се правят такива неща.
Та подбирах и то много дни. Няма да ги пращам къде да е, а в моето училище. През годините, колко училища се изградиха по мои проекти, ама за никое от тях не съм казал моето училище.
Пък и нали там са деца, на род, роднини, приятели! И бях готов да ги занеса!
От години не бях ходил.
Де не съм в ред, де време няма…
Ама имаше и нещо друго!
Не смеех и да ходя!
Кога прескоча и тръгна по тая или оная улица…
Да намина, тоя или оня да видя …
Най-често на тая или оная порта…
Виждах некролози!
И или заобикалях, или се връщах.
И вървях все по средата на уличките и да не падне дувар връз мен, и да не се спъна в трънаци. Селото запустяваше, беше страшно да се гледа. И когато един ден наминах да видя малкото мегданче, в оная махала, де й викаха Кючук Париж, че по-хубава от нея никъде нямаше, краката ми се подкосиха…
Вместо дивни къщи, над каменни дувари…
Вместо порти, от дърво на ръка дялано….
Трънаци, камънаци…
И прилепи!
Та затова отдавна не съм ходил.
Но събрах сили и ще ида!
Ще занеса това де съм понаправил!
И бях готов…
Но!
Дойдоха гости! От там!
И седнахме, и хапнахме, и пийнахме…
И се разприказвахме…
Как е тоя, как е оня…?
Жив ли е тоя, жив ли е оня…?
Па ме питат, що отдавна там не се мяркам…
Та разправих, че скоро ще ида…
И защо ще ида!
И слана ме попари, като чух:
- Ми, то училище няма!
- От години!
Закрили го! Нямало деца! Запустяло!
Ни деца, ни прозорци, ни врати…
Само прилепи и кукумявки!
И ми прилоша!
И не отидох!
Нямаше ни къде, ни при кого…
Нещо в мен се скъса…
Затова толкова време не идвах тук при тебе…
Дойдох, защото жената е права.
Като тръгна да идвам насам, все едно ми вика:
- Пак ли при оня отиваш? Не разбра ли, че е калпав доктор? Кат те гледа и слуша, не разбира ли, че си завеян, та да ти предпише нещо, нали е доктор, нали е професор, нали е психиатър?
Кафето - третото, свърши…
Аз замълчах…
Докторът проговори:
- Права е жената!
- Калпав доктор съм!
- Не знам, какво да ти предпиша!
- Има болести…
- Като твоята…
- Неизлечими…