ОТМЪЩЕНИЕТО
камерна пиеса в две действия
Действащи лица:
Петров, следовател, 45-годишен
Пламен, ученик, 16-годишен
ПЪРВО ДЕЙСТВИЕ
Стая на следовател. Край прозореца - аквариум. На бюрото, зад което седи Петров - масивен вентилатор. До бюрото, на масичка - магнетофон. Всичко останало в стаята е стандартно, строго, пропито с мирис на тютюн, хартия и тъга.
На вратата се чука.
ПЕТРОВ: Влез!
Влиза Пламен.
ПЛАМЕН: Добър ден. Може ли?
ПЕТРОВ: Разбира се. Та нали аз съм те поканил. Заповядай.
ПЛАМЕН: Благодаря.
ПЕТРОВ: Сядай. Сядай, моето момче. Ето там /Сочи му стол/
ПЛАМЕН: Благодаря. Но… но вие грешите.
ПЕТРОВ: Моля?
ПЛАМЕН: Неправилно се изразихте. Защото не съм ваше… момче. Нито ваше, нито момче.
ПЕТРОВ: /развеселен/ А, да. Естествено. Но така е прието. Все пак, разликата в годините, нали?
ПЛАМЕН: Вие с това обяснявате всичко. Или - почти всичко.
ПЕТРОВ: Добре де. Ясно. Няма вече. Просто исках да си поговорим като приятели. Приеми моите извинения: сбърках. А признатият грях е половин грях, нали?
ПЛАМЕН: Хм. Мисля си, че вие доникъде няма да я докарате с тази ваша формулка, гражданино следовател. Да не говорим за учтивата форма, с която явно сте скаран.
ПЕТРОВ: О-хо! Ние сме имали и зъби. Най-добрата защита е нападението, а? Отлична тактика, няма що. При мен обаче няма да мине. Хайде - сядай и започвай.
ПЛАМЕН: Аз мога и прав.
ПЕТРОВ: Щом така ти е по-удобно. Не възразявам и не те насилвам. Всъщност, на истината й е все едно как я изричат. Давай, слушам те. И не злоупотребявай с търпението ми.
ПЛАМЕН: Вие пак не ме разбрахте. Исках да кажа, че мога и да мълча прав.
ПЕТРОВ: А аз какво? Криво да седя - право да съдя?
ПЛАМЕН: Слагам бас, че знаете още поговорки.
ПЕТРОВ: Аз пък - че вече започвам да се ядосвам И така?…
ПЛАМЕН: Възхищавам ви се: как умеете да се преструвате само! Защото съм сигурен - свидетелите са ви предали случая, като не са забравили и най-дребните му детайли. И като са го гарнирали с полагащата му се доза пикантност. Та там се сипна целият град. Зарадвах се, адски ми трябваше това.
ПЕТРОВ: Да, ама избягаха. До един.
ПЛАМЕН: Кои?
ПЕТРОВ: Евентуалните свидетели, кои. И сега са ми нужни твоите показания. Докъде стигнахме?
ПЛАМЕН: До там, че истината, за която настоявате дълго и уморително, ги е изплашила. Нали вие казахте, че са избягали?
ПЕТРОВ: Правилно разсъждаваш. Логично.
ПЛАМЕН: Благодаря.
ПЕТРОВ: Виждаш ли как се разбираме? Е, не съвсем, но полека-лека.. Ако искаш, за да ти е по-лесно аз ще задавам въпроси, пък ти ще им отговаряш. Става ли?
ПЛАМЕН: Става. Въпреки, че този, който пита стига до своя, удобна само нему истина. И накрая й слага оценка. По своето разбиране за нея. Също като в клас.
ПЕТРОВ: Прав си.
ПЛАМЕН: И в прекия, и в преносния смисъл на думата.
ПЕТРОВ: Добре, добре… И тъй на 17 септември, неделя, към 18.30 часа ти отиде край градското езеро с точно определено намерение. Случайно ли избра тази дата, този ден и този час?
ПЛАМЕН: Няма нищо случайно. Всички ученици в Съветския съюз започват занятия на 1 септември. Както усещате, дори малко закъснях. Но все още се надявах.
ПЕТРОВ: Каква връзка има това с постъпката ти?
ПЛАМЕН: Има. Обаче е много дълго за обяснение. Ще разрешите ли да не ви отегчавам?
ПЕТРОВ: Какво друго ми остава.
ПЛАМЕН: Останалото е просто. Точно в неделя и точно в седем пускат пеещите фонтани. И, естествено, там се стичат доста хора.
ПЕТРОВ: Мда-а. Подвигът без публика не струва и пукната пара. Защото не може да бъде оценен по достойнство.
ПЛАМЕН: Иронията ви е неуместна. Иронията е ефектна само когато поводът за нея е достатъчно значим. Според вас това подвиг ли е?
ПЕТРОВ: Въпросът ти е риторичен. Смятам, че отговорът е ясен и за двама ни. Да вървим напред: с какво беше облечен?
ПЛАМЕН: Както сега. Но под дънките бях с плувки.
ПЕТРОВ: Излиза, че престъплението е умишлено. Нещо, което утежнява вината ти.
ПЛАМЕН: Не отричам. А и сам го признах. Вие сякаш съжалявате, че съм казал истината.
ПЕТРОВ: Не, но се натапяш.
ПЛАМЕН: Хм. Вие как бихте желали да го сторя? Може би да се бухна в езерото с дрехите? Или - по бели гащи? Тогава наистина зрелището щеше да бъде трагикомично. Каквото си е всъщност.
ПЕТРОВ: Къде се намираше по това време потърпевшата?
ПЛАМЕН: Женска ли е била?
ПЕТРОВ: Какво? А-а, че откъде да знам. И кой може да знае. Разбира се, специалистите биха могли да установят пола. По партньора.
ПЛАМЕН: Но вие съвсем определено употребихте женския род!
ПЕТРОВ: По инерция. И нека отсега нататък да приемем, че е била женска. Ще ни е по-удобно.
ПЛАМЕН: Не бива. Това е много важно. Настоявам да се уточни.
ПЕТРОВ: След разпита обаче. Условно тя е дама, нали?
ПЛАМЕН: Условна ли ще е присъдата ми?
ПЕТРОВ: Вероятно. Не се плаши. Макар че целият град е настръхнал срещу тебе.
ПЛАМЕН: Но защо в такъв случай няма нито един свидетел?
ПЕТРОВ: Тази тема е изчерпана. Казах вече, свидетел може да бъде целият град.
ПЛАМЕН: Може, но не е. И от години е така. От години „аз” е нещо, „ти” е нещо, „той” е нещо, а „ние” - нищо. “Ние” никак го няма.Тук е, там е, навсякъде е, винаги е, но го няма.
ПЕТРОВ: Отвличаш се. Е, къде беше тя?
ПЛАМЕН: Условната потърпевша беше в средата на езерото.
ПЕТРОВ: Тя хич не е условна, ами е напълно реална, но хайде от мене да мине. Ако се съгласявам, правя го в интерес на следствието.
ПЛАМЕН: Извъртате, нали? Отмятате се, нали?
ПЕТРОВ: Да.
ПЛАМЕН: Сега - да. Обаче като ми лепнете една условна присъда, до края на живота си ще имам леке в биографията. И на химическо чистене да я дам, пак няма да бъде изличена. Защо мълчите?
ПЕТРОВ: Приказки! Отдавна отминаха онези времена, когато… Въпреки, че понякога и сега… Но не е същото! Изобщо не може да се сравни, защото… защото просто е несравнимо… Но какво ли съм седнал да ти обяснявам.
ПЛАМЕН: Именно.
ПЕТРОВ: Е, радвам се, че си съгласен.
ПЛАМЕН: И аз.
ПЕТРОВ: Мислиш ли, че на мене ми е лесно?
ПЛАМЕН: Не мисля.
ПЕТРОВ: Защо?
ПЛАМЕН: Защото давам показания.
ПЕТРОВ: Правилно. Хайде да се върнем при езерото… Какво направи след като я видя там?
ПЛАМЕН: Слушайте, това е глупаво.
ПЕТРОВ: За един нормално глупав разговор са нужни най-малко двама нормални глупаци. Но никога не бива да забравяш, че всеки герой е и шут. Да, да, шут. Издигайки се над тълпата, покрай героичното той излага на показ и нищожното в себе си. И не се знае кое ще оцелее тогава, когато любопитното око на бъдещето се взре в легендата за него. Две думи и за летописеца. Той пък винаги остава в сянка, тъй като е сух, акуратен и безпристрастен. Историята винаги отбелязва името му под черта, ако, разбира се, не го отмине мимоходом.
ПЛАМЕН: По-добре да ме бяхте ударили… Тя беше в средата на езерото. Горда и царствена. Ослепително красива, пламнала от разноцветни светлини. Съблякох се, влязох във водата и заплувах към нея.
ПЕТРОВ: Не те ли беше срам?
ПЛАМЕН: Не. Беше ми студено.
ПЕТРОВ: Ще ти е студено, как иначе - септември е, вечерите вече се прохладни.
ПЛАМЕН: Водата бе топла. Не от нея - от очите, вперени в мен идеше студът. В тях нямаше смях, а изумление. Защото виждаха нещо, което не е прието, не е валидно за всички, не е граждански оправдано, не се изисква, не се вменява в дълг, не влиза в нормите на обикновеното, послушно поведение. Никак не можеха да разберат онези, чиито очи ме осъждаха, че животът се прави от извънредното, от необичайното, от парадоксалното - от разрушаването на законите, които са се превърнали в догми. И че без лудост животът е убийствено равен, скучен и безвкусен.
ПЕТРОВ: Като безсолна манджа.
ПЛАМЕН: Точно така.
ПЕТРОВ: После?
ПЛАМЕН: После - нищо. Сега мога да ви отговоря защо нямате нито едно показание по моя случай. Там имаше само зрители, а свидетелят никога не е само зрител. Малко или много, той е съучастник. И когато се изправя пред съда той обвинява и себе си. Но затова е необходима доблест. И гордост.
ПЕТРОВ: А ти?
ПЛАМЕН: АЗ ли? Тогава аз се опитвах да бъда аз.
ПЕТРОВ: Или, както го наричате вие, на ваш език, играч. Тоест, един от играчите.
ПЛАМЕН: Защо не? Ако искате да знаете, единственият, който е достоен за уважение днес е именно играчът. Все едно е дали печели или губи. При всички положения обаче той не защитава само себе си, а някаква кауза. Макар и малка, макар и незначителна, макар и дребна. Това е изстрадана красота, която смачканият от леност и равнодушие делник не може да разбере - красотата да нанасяш и да понасяш удари, докато един от двамата, ти или съперника ти, падне.
ПЕТРОВ: Виж ти. Ами ако резултатът е равен?
ПЛАМЕН: В това няма нищо обезпокоително. Стига играта да не е симулация. Помнете: винаги има морален победител. И той е един.
ПЕТРОВ: В случая това май си ти?
ПЛАМЕН: Колкото и странно да звучи - да.
ПЕТРОВ: И победителите не ги съдят, а?
ПЛАМЕН: Разбира се, че ги съдят. И още как.
ПЕТРОВ: Ето нещо ново за мен. И кой ги съди?
ПЛАМЕН: Времето. Защото то се движи от победи и поражения - и нито за миг не спира да ги иска. Алчно е, но тази алчност е справедлива. Тъй че играчът трябва да бъде непрекъснато нащрек. Той никога не трябва да забравя, че е защитник на кауза.
ПЕТРОВ: Която всеки миг може да бъде бита?
ПЛАМЕН: Естествено. Иначе не би била кауза, а блато. Ни повече, ни по-малко… Впрочем, не намирате ли, че нашето градско езеро периодически се превръща в блато? Какво говоря, то изобщо не е преставало да бъде най-откровено блато. Рибите в него плуват унило, хранят се горе-долу само с въздух, живеят, колкото да оправдаят раждането си, накрая умират от естествена смърт, но не протестират, тъй като са неми. Жабите са тлъсти, охранени, бавноподвижни, закъде да бързат, след като всяка от тях е в гьола си - и, благодарни за благоденствието, в което тънат, крякат химни дори тогава, когато е нужно да се пеят елегии или маршове. Водата зеленясва, дъното тинясва, с две думи - пълен застой. Е, понякога градските власти го почистват: това става на равни, точно пресметнати интервали от време. Но то е едно почистване… Все едно, че четете книга с празни, бели страници - свършвате поредната страница, отгръщате на следващата и продължавате да се пулите мъдро в нищото.
ПЕТРОВ: Хм. Дано езерото за тебе е само езеро, а не някаква си там метафора.
ПЛАМЕН: Не бързайте. Забравяте, че то ни е снабдено с главозамайваща придобивка, наречена пеещ фонтан. Който пее в топлия, ласкав мрак между седем и десет вечерта. Когато не се забелязва лениво поклащащото се пелте на отвратително зеленото. Тогава млъква и бодряческия хор на жабите. А ако някоя самозабравила се солистка реши да потърси признание за скърцащия си контраалт тъкмо по това време, мигновено бива заглушавана от особено приятна музика. Класическа. Изпитани ритми. Те обличат езерото и със себе си, и с цветовете на дъгата. С всичките. Плюс нюансите им. Създава се невероятно изисканото впечатление, че водата ръкопляска. И рибите. И жабите. И тинята. Това впечатление е толкова живо и достоверно, че завладява даже чужденците, дръзнали да последват чевръстите си гидове - тъй де, защо да не им покажем и тази наша, родна забележителност. Само дето ги държат на почетно разстояние от езерото, сякаш то е държавна тайна. И правилно, вонята не може да се прикрие и с най-красивата класика.
ПЕТРОВ: Ето, от това се страхувах. Метафора е, няма грешка. Младо е, ала никак не е зелено… Ей, слушай, а в какъв стил доплува до средата на езерото?
ПЛАМЕН: Има ли значение?… Вие просто искате да ме отклоните от темата, нали? Признайте си, няма да ви се сърдя. Вие всички избягвате най-старателно главното и държите като удавници на подробностите. Не отчитате обаче, че главното се съдържа е в най-малката подробност.
ПЕТРОВ: Запитах за стила, защото ми е любопитно. Тук твоите подозрения са наистина неоснователни.
ПЛАМЕН: Вярвам ви само заради последната уговорка. Но преди това: не сте ли забелязали, че всички стилове в плуването удивително напомнят летене. Най-вече бътерфлая. Има нещо адски красиво в движението на ръцете, които се усещат криле.
ПЕТРОВ: Особено когато се плува в блато.
ПЛАМЕН: Тогава е още по-красиво. Макар да чувстваш мръсотията, която обтича тялото ти, лепкавите водорасли, които възпират устрема ти, отровния дъх на застояло и спарено, който дави гърлото ти. Но ти си хем над всичко това, хем си вътре в него. Откритието ти има продължение, което те изпълва със себеуважение: човече, казваш си, ти все пак раздвижваш блатото - и това ти прави чест.
ПЕТРОВ: Наистина ли си го помисли?
ПЛАМЕН: Да. Въпреки, че няма нищо по-гадно от самоизмамата.
ПЕТРОВ: Хм. Още едно обстоятелство, отежняващо вината ти.
ПЛАМЕН: Кое е то?
ПЕТРОВ: Умен си. Наличието на ум у престъпника увеличава неимоверно вината му.
ПЛАМЕН: Но аз предпочитам да го имам!
ПЕТРОВ: Имаш си го - твой си е. Никой не може да ти го вземе. Но ако го демонстрираш и пред съда така, както го правиш пред мене, лошо ти се пише.
ПЛАМЕН: Защо? Нали демонстрациите вече са забранени?
ПЕТРОВ: Не са. Но трябва да бъдат разрешени… Ако някой колега слуша как разговарям с теб, наказанието ми е готово, дори и нещо повече. Давай нататък. Докъде бяхме стигнали?
ПЛАМЕН: До средата на езерото.
ПЕТРОВ: А бе ние докога ще се влачим до тая среда?
ПЛАМЕН: Още малко… Докато плувах към нея се отвличах с разни глупости. Какви? Ето, например такива: сега рибите долу се готвят да вечерят. На музика и при илюминации - значи културно. Сетне, по време на вечерята ще се развличат полезно и приятно с децата си, сиреч, ще ги учат на послушание. След което ще се оттеглят в спалните си - да се съвокупляват. А по-дръзките от тях ще тръгнат на лов - и ще нагълтат някоя напълно случайна въдица…
ПЕТРОВ: Но там риболовът е забранен.
ПЛАМЕН: Може би това пак е метафора.
ПЕТРОВ: Да де, усетих, но тая е доста неясна. Не мога да я схвана така изведнъж. Я помогни!
ПЛАМЕН: Дадено. Класиката, пръскана щедро от фонтаните е предимно чужда, гражданино следовател. Красива, но вредна. Красивото, обявено за вредно, е привлекателно. И заразително. Опасността от инфекция се увеличава многократно от една непоклатима даденост: езерото е безотточно - накъдето и да искаш да избягаш, все в стени се блъскаш. Сега е по-ясно, нали?
ПЕТРОВ: Каква метафора е това - то си е жива реалност.
ПЛАМЕН: Вие го казахте… С ей тези глупотевини в главата се приближих до нея.
ПЕТРОВ: И тя не избяга от теб?
ПЛАМЕН: Не. По-скоро недоумяваше. Заподозрях я в прекалена доверчивост. И ми се доплака. Адски ми се доплака.
ПЕТРОВ: Направи ли го?
ПЛАМЕН: Защо, трябваше ли? Нямаше смисъл. По този начин водата в езерото щеше да стане повече. Е, щеше да бъде малко по-солена и по-чиста - сълзата е капчица море. Все едно вие да пуснете ей това чудо на техниката /сочи вентилатора/ и да си мислите наивно, че въздухът над града е морски.
ПЕТРОВ: После?
ПЛАМЕН: После тя извърна шия към мен и постави очите си в моите. От това, необяснимо защо, станах твърд, дори жесток. Може даже да се каже, че почти озверях. И посегнах. Тя изобщо не се предпази. Тогава в един миг разбрах, че е опитомена. И че всяко опитомяване започва с пречупване, смачкване, унищожаване на съмнението… Не постъпвате ли вие по същия начин с нас? И това е риторичен въпрос, нали? С отговор, еднакво валиден и за двама ни - ще го добавите, вече ви познавам. Както зная, че съмнението е вечен двигател на прогреса - човечеството притежава лелеяното векове перпетуум мобиле, без да подозира, че го има.
ПЕТРОВ: А мъжкият? Как реагира мъжкият?
ПЛАМЕН: По най-естествения и най- разпространения днес начин: напусна очертаващото се полесражение. Избяга. Кълна се, усетих, че действието му беше съзнателно. Чувал бях, че мъжкарят винаги усеща съперника, независимо от какъв вид и род и той. Факт, който ме направи още по-жесток.
ПЕТРОВ: /смее се/ Хайде, хайде, стига с тия басни. Ти ще изкараш, че при тях е в пълна сила еманципацията.
ПЛАМЕН: Разбира се. Как иначе да тълкувам поведението му. А да сте чул или пък чел някъде за обявен и състоял се дуел заради жена в последните няколко десетилетия? Но няма да се учудя, ако вашата практика се обогати с подобно събитие между жени за мъж.
ПЕТРОВ: Ти сериозно ли?…
ПЛАМЕН: Напълно. По обратния път се върнах безпрепятствено. Стисках безмилостно шията на жертвата си, така излязох на брега.
ПЕТРОВ: И никой не ти попречи?
ПЛАМЕН: Никой. От това ми стана толкова криво, че в един момент бях решил да се откажа.
ПЕТРОВ: Защо?
ПЛАМЕН: Ето, ако не сте само следовател, а и човек, досега щяхте да разберете къде се крие ключа на това, което извърших. Аз исках да ме забележат колкото се може повече хора и още на място да ме осъдят и линчуват. А те стояха като препарирани, наблюдаваха ме с тъпо любопитство и имах чувството, че ако им беше даден знак, щяха да ме аплодират.
ПЕТРОВ: Изсилваш се. И се повтаряш.
ПЛАМЕН: Нима? А вие знаете ли колко пъти сте ръкопляскал на убийство до тук? Неведнъж и дваж. С патриотична гордост. И с неизменната увереност, че убийството не е убийство, а бъдеще.
ПЕТРОВ: Внимавай, момче!
ПЛАМЕН: Съжалявам, но трябва да ви напомня, че вече се договорихме как да се обръщаме един към друг. Искам да добавя: числото на гънките няма нищо общо и не е в зависимост от годишните кръгове, в които се е мотал собственика им. Ако съществуваше такава зависимост, то най-мъдри биха били най-големите пънове.
ПЕТРОВ: Това - да. Но преди него ме обвини в нещо, за което очевидно нямаш доказателства.
ПЛАМЕН: Щом настоявате - ето ги. Откриват например нов металургичен завод сред равнината - майчица и кърмилница. Гърмят и трещят речи за подем и възход, сладка пара се вдига от обещанията за благоденствие и добруване, солена мъглица напълзява очите ви - и ръцете ви ще се потрошат да издават най-първобитния шум. Вместо този шум да е от шамари - защото след ден заводът започва най-редовно, прогресивно и по възходяща линия да трови трапезата на цял един народ. Ясен ли съм?
ПЕТРОВ: Почти. Съвсем. Напълно. Или - и трите заедно.
ПЛАМЕН: В началото на нашия разговор вие имахте неблагоразумието да наречете, в ироничен план, разбира се, моята постъпка подвиг. При откриването на онзи завод-убиец обаче се раздаваха купища ордени. А къде е моят? Деянието е същото - не съм ли го заслужил? Така че имам моралното право да си искам най-настоятелно ордена.
ПЕТРОВ: Хм.
ПЛАМЕН: Хм, я. Като ви поставят натясно - хм. Все с това „хм” се измъквате. И с отчитане на грешките. Знам ви аз. Във вашата практика има една дребна, тънка и едва забележима поради епохалността на общото дело подробност: след като отчетете грешките вие си мислите, че сте ги поправили. Браво! Това забележително съчетание на наивност и невинност наистина изисква аплодисменти.
ПЕТРОВ: Ти затова ли остана прав?
ПЛАМЕН: Защо?
ПЕТРОВ: За да изглеждаш обвинител.
ПЛАМЕН: Но това е елементарно.
ПЕТРОВ: А деянието, заради което си тук?
ПЛАМЕН: То не е.
ПЕТРОВ: Как да не е? Постъпил като последния дивак и има наглостта да се прикрива зад общи фрази. Ако бях на местопрестъплението щях да ти скъсам ушите. Но тогава нямаше да чуеш нещо, което трябва да запомниш: има право да съди само онзи, който неведнъж се е подлагал на самосъд. И слага на едната везна чуждата вина, а на другата - своята. Точно това не забелязвам при тебе. Впрочем, ти не обвиняваш - ти се защитаваш, обвинявайки. Нанасяш удари под пояса - играеш нечестно, играчо.
ПЛАМЕН: Хм.
ПЕТРОВ: Хм, я. Като ви поставят натясно-хм. Все с това „хм” се измъквате. И с критикуване на грешките. Запомни добре още нещо: всеки път е сторен не толкова от стъпки, колкото от грешки. От залитания и падания. От мъка и от инат да бъде продължен. Какво излиза? Ние прокарваме пътя, а вие крачите край него и сподиряте неволите ни с насмешка, дюдюкания, освирквания. Правим се, че не ви забелязваме, но идва час, в който се питаме с тревога: а пътят? Какво ще стане с пътя, когато нас вече няма да ни има? Едва тогава оглеждаме себе си - и виждаме, че обсебени от него ние сме забравили за вас. И сме ви превърнали в свидетели. В чисти, спретнати, задоволени и осигурени свидетели. Но само наша вина ли е това? Ще ми отговориш ли?
ПЛАМЕН: Нямам какво да кажа. Защо не се върнем при езерото, а?
ПЕТРОВ: Това също е отговор.
ПЛАМЕН: Може би… След като излязох на брега, извих шията й - и стисках дотогава, докато се убедих, че е мъртва. Оставих я на тревата и пооскубах надве-натри перата й. Треперех от студ, но търпях.
ПЕТРОВ: Само от студ ли трепереше? Не трепна ли в теб поне капчица жалост към нея?
ПЛАМЕН: Вероятно. Защото когато излязох от водата открих, че тялото ми плаче.
ПЕТРОВ: Но в това няма нищо странно.
ПЛАМЕН: За вас може и да няма. Вие отдавна сте отвикнали да търсите смисъл в безмълвните неща, които всъщност крещят около живота ви… После пак плаках.
ПЕТРОВ: Кога после? И защо? Престани най-сетне да правиш паузи тъкмо там, където те не са необходими.
ПЛАМЕН: Знаете ли какво ми струва този разказ?
ПЕТРОВ: Добре, добре. Продължавай.
ПЛАМЕН: В очите ми пареха сълзи: оплаквах своята безпомощност. Защото ефектът, който ми беше нужен не бе постигнат.
ПЕТРОВ: А-ха. Досещам се. Твоите зрители не се намесиха, нали?
ПЛАМЕН: Намесиха се.
ПЕТРОВ: Най-накрая. И как го сториха?
ПЛАМЕН: Откраднаха дрехите ми.
ПЕТРОВ: Да? Ясно-о. Ама ти… ама ти не разбираш ли защо са го направили? Та те просто са си отмъстили. Ти си лишил красотата от дрехи - те са свили твоите. Но как се прибра вкъщи? По плувки? През целия град? Ха-ха-ха!
ПЛАМЕН: А вие как се прибирате от плажа? Може би в костюм? И с вратовръзка?
Петров: Я стига.
ПЛАМЕН: Защо?… Бихте ли ми разрешили едно малко отклонение? Благодаря. Веднъж, преди години видях виден наш поет на плажа тъкмо тъй - в черен костюм и с вратовръзка.
ПЕТРОВ: Е, и?
ПЛАМЕН: Оттогава го чета най-редовно. Повярвайте, стиховете му са винаги костюмирани и винаги с вратовръзки. Дори когато са на строително скеле. В забой. Или на барикада. Забележителното във всички случаи е това, че те не шепнат, не зоват, не кряскат, не викат чрез гърлата си, пристегнати със здрав възел, а дори дишат чрез своите добре оформени, леко окръглени, меки, пухкави, прикрити от жилетката под сакото знатни шкембенца.
ПЕТРОВ: И ти пишеш стихове, нали? Хайде, признай си.
ПЛАМЕН: От онзи далечен южен плаж - никога, нито ред. Така е, заклевам се. Красотата е храм, не пазар. В нея се влиза, за да провериш чувствата си, а не да търгуваш с тях.
ПЕТРОВ: И все пак, питам те съвсем сериозно: никаква съпротива ли не оказа тя?
ПЛАМЕН: Никаква.
ПЕТРОВ: Даже не изпя своята последна песен? Сигурен съм, че това щеше да те възпре.
ПЛАМЕН: Нима вие не знаете?
ПЕТРОВ: Какво още трябва да знам?
ПЛАМЕН: Научно е доказано, че лебедите са неми.
Пауза.
ПЛАМЕН: Извинете, че ви изваждам от вцепенението, то е повече от очевидно, но… Вие сега не се ли чувствате гол?
ПЕТРОВ: Защо? Такова впечатление ли създавам?
ПЛАМЕН: Ако трябва да бъда докрай откровен, да. В нашия разговор, отначалото до тук, отсъства респектът, който би ви помогнал да ме поставите на място. Вероятно имате някакъв чин, а сте без униформа.
ПЕТРОВ: На мен обаче това не ми пречи. Напротив - усещането за равноправие развързва езика и на най-мълчаливия, и на най-потайния.
ПЛАМЕН: Така е. И вие успяхте. Но аз имам едно видение, нека да го споделя с вас: виждам гол човек, а с пагони на раменете.
ПЕТРОВ: Мен ли имаш предвид? Лошо се шегуваш. И необичайно, тъй като сме материалисти, нали?
ПЛАМЕН: Не, не вас. Вие доказвате тъкмо обратното. И не непременно облечения във власт имам предвид - доста цивилни ми се привиждат напоследък по същия начин.
ПЕТРОВ: В такъв случай твоите очи са нещо като нудистки плажове. Моля те, изясни се, не те разбирам.
ПЛАМЕН: Ами то е просто. Всички вие, дето сте край езерото сте голи. Да влезете в него и да се натопите яко заради истината, ви пречат единствено пагоните върху раменете. Пагоните, които са ви връчени за заслуги и които стават все по-тежки с увеличаването на заслугите. Толкова тежки, че ако в края на краищата се решите да го сторите, те ще ви изпратят на дъното. При редовите обитатели на езерото, пардон, на блатото. Ще загубите всичко, даже себе си.
ПЕТРОВ: Голяма загадка си ми ти.
ПЛАМЕН: Има и още. Ако все пак се задържите горе, над мръсната, осквернена вода, пагоните ви ще хвръкнат, а главите ви ще се поклащат на повърхността като шамандури. Които ще предупреждават умно и заканително: натапяйте се дотук - да се влиза във водата от нас нататък е опасно. Дълбоко е. Там водата не е до колене.
ПЕТРОВ: Алегории. Символи. Метафори. Измишльотини. Фантазии. Ви-де-ни-я! Айде де!
ПЛАМЕН: Пък ние пагони си нямаме. И нищо не ни тежи. И не желаем да ни тежи… А нямаме, защото нямаме никакви права. Освен правото на безправните.
ПЕТРОВ: Че ти го изби на революция, бе! Я по-кротко! Не забравяй къде се намираш!
ПЛАМЕН: Нито за миг не съм забравил. Непрекъснато си го напомням. Макар, че съм невинен. И за ваше сведение няма да напиша заявление да ми се издирят дрехите.
ПЕТРОВ: Но това би било наглост?!
ПЛАМЕН: Защо? Аз мога да ви върна перата на лебеда. Готов съм да го направя веднага след като откриете дрехите ми.
ПЕТРОВ: Що за детинщини? И аз го слушам… Та нима си мислиш, че тези пера са ми нужни? Кого да облека с тях - едно мъртво тяло ли?
ПЛАМЕН: Ето, до този извод исках да стигнете. За ваша чест, добрахте се до него, макар и бавно. Защо не ме запитате как се чувствам сега, когато всичко е вече минало?… Отвращавам се от себе си. Не мога дори да се гледам. От оня миг аз съм друг човек. Но все пак съм човек, а не влечуго. Човек, отвратил се от себе си вероятно е повече от човек, примирил се със себе си. Знам ли. Объркан съм, безкрайно съм объркан. А защо безкрайно? Може би защото самият аз съм безкраен. Никога не съм и подозирал, че ще извърша подобна гадост. Но аз я извърших не само като компенсация, каквато всъщност целях, а и като предупреждение. Вие твърде много говорите за опазване на околната среда - а ежедневно, ежечасно, ежеминутно я замърсявате със себе си. Нямаме друг избор. Вие сте ни се натрапили като околна среда и ние ще ви търпим. Но - няма го майстора. Майсторът има почивен ден. За него понастоящем не само неделите, а и всички делници са почивни дни. Разбрахте ли?
ПЕТРОВ: Доста неща. Повече, отколкото предполагаш. Да изброявам ли? Добре, щом си съгласен. Първо - че ще си строшиш главата, ако продължаваш така. Второ - че мястото ти е в църквата, не и в управлението, което ти, с моя помощ, превърна в църква. Трето - че съществува реална опасност да не остане нито един жив лебед в страната, защото няма начин да си сам…
ПЛАМЕН: Но ти не си разбрал главното: не аз - вие убихте лебеда!
ПЕТРОВ: Стига! Достатъчно!… Обявявам почивка. Можеш да излезеш да се поразходиш. След час ще продължим. И да не си посмял повече да ми говориш на „ти”!
ВТОРО ДЕЙСТВИЕ
Същата обстановка. Пламен е седнал зад бюрото на Петров, когато той без да чука, влиза в стаята.
ПЕТРОВ: А! Вие сте вече тук?
ПЛАМЕН: Здрасти! И извинявай. Ей сега ще освободя мястото ти.
ПЕТРОВ: Защо? Нали и така сме един срещу друг. Мисля, че можем да започнем. Но преди това ще си позволя да включа в играта и… моя папагал.
ПЛАМЕН: Ин-те-рес-но. Ти да не искаш да кажеш, че освен онези риби там, отглеждаш в кабинета си и екзотични птици. В милиция ли съм или в менажерия?
ПЕТРОВ: Осмелявам се да ви направя една малка забележка: онези риби там не заслужават вашето пренебрежение, тъй като не са обикновени, а златни.
ПЛАМЕН: Защото са неми?
ПЕТРОВ: И защото са способни да изпълняват най-разнообразни желания. Ако не се прекалява, разбира се. Иначе бабата ще притежава не автоматична пералня, а само едно пукнато дървено корито.
ПЛАМЕН: А-ха! Мъглата постепенно се разсейва. Невероятно! Непостижимо! И елегантно! Когато опонентът е неудобен - слушат рибите. Когато е удобен - заповядайте, моля, говорете, говорете, папагалът е насреща. Метафората е наистина блестяща.
ПЕТРОВ: Вие го казахте.
ПЛАМЕН: Но коя е бабата? Понеже аз се досещам кой е дядото - но бабата?…
ПЕТРОВ: А-а! Тайна. Тайна, която ще се опитаме да разгадаем двамата. Така ще е по-полезно - и за теб, и за мен. Хайде, да не се бавим повече. /Присяга се и придърпва магнетофона/.
ПЛАМЕН: Това ли е… екзотичното пернато?
ПЕТРОВ: Перата му обаче са оскубани. /включва магнетофона/ Име, презиме, фамилия?
ПЛАМЕН: Пламен Стоянов Пламенов.
ПЕТРОВ: Внук сте на?…
ПЛАМЕН: Да.
ПЕТРОВ: И сте син на?…
ПЛАМЕН: Да.
ПЕТРОВ: Първият - борец за народни правдини, вторият - борец за народно благосъстояние.Така ли е?
ПЛАМЕН: Така е.
ПЕТРОВ: А третият - борец за правдата на безправните? Вероятно се досещате, че става дума за вас. Защо млъкнахте? Няма ли да ми отговорите?
ПЛАМЕН: Такъв съм. И такъв ще бъда.
ПЕТРОВ: Добре. Нямам възражения. Обичам последователните. Но, моля ви, обяснете ми логиката на това развитие и движение напред.
Пауза.
ПЛАМЕН: Мисля… Мисля, че не съм в състояние.
ПЕТРОВ: Внимавайте. Папагалът е отлично обучен: може да възпроизвежда даже мълчанието, особено когато то е гузно. Или предпочитате да си имате работа с рибките - с послушните и изпълнителни златни рибки?
ПЛАМЕН: /грубо/ Продължавай нататък.
ПЕТРОВ: Какво пък, това е повече от отговор. Нататък, както предложихте: Пламенов фамилия ли е?
ПЛАМЕН: Не съвсем.
ПЕТРОВ: Не съвсем или само не?
ПЛАМЕН: Само не.
ПЕТРОВ: Какво е тогава, псевдоним ли?
ПЛАМЕН: Пламен е партизанското име на дядо.
ПЕТРОВ: Значи е псевдоним… Не ви ли смущават думите, които започват с чуждицата „псевдо”? По-точно: не ви ли изпълва с тиха досада тяхното съдържание? Няма ли да разбиете мутрата на онзи някой, който дръзне да ви нарече псевдоборец за псевдоправата на псевдобезправните? Ако ми отговорите отрицателно, ще считам, че разговорът ни е приключил преди да започне. Е?
ПЛАМЕН: Слушам те.
ПЕТРОВ: А сега ми разкажете малко по-подробно как нелегалното име на дядо ви се превърна във ваша фамилия.
ПЛАМЕН: В случая няма нищо странно. За това е виновен баща ми, ако, разбира се, този знак на уважение може да се назове вина.
ПЕТРОВ: Струва ми се, че употребихте твърде удачно термина „случай”. Той е от лекарската и от нашата практика. И говори винаги за някаква патология.
ПЛАМЕН: Прекаляваш. Забравяш, че и ти ядеш хляба, отвоюван някога в балкана.
ПЕТРОВ: Стоп! Поздравявам ви. Вие направихте първото си значително признание дотук. Произнесохте го тихо и нехайно, а то трябва да се изкрещи, за да се чуе… Знаете ли, някога закриха юридическия факултет на университета, тъй като се предполагаше, че престъпността у нас ще изчезне.
ПЛАМЕН: Но аз съм невинен.
ПЕТРОВ: Така ли? На колко години сте?
ПЛАМЕН: На 17, ненавършени.
ПЕТРОВ: И притежавате личен паспорт?
ПЛАМЕН: Естествено.
ПЕТРОВ: Беше ли ви известно, че към документите, необходими за получаването му, можехте да добавите и молба за промяна на фамилията си?
ПЛАМЕН: Дори не съм и подозирал.
ПЕТРОВ: Невежеството никога не е било смекчаващо вината обстоятелство.
ПЛАМЕН: Обиждаш ли? И няма ли да ми обясниш най-накрая защо трябваше да го направя?
ПЕТРОВ: Защото с огъня на това име всеки представител на всяко поколение от вашия род би могъл да пали по един факел за лично ползване. И да го вдига високо над себе си, за да бъде забелязван и оценяван по достойнство: знае се чие е то. За избягване на евентуални грешки, както и за прегледност може да се въведе и съответна номерация, например: Пламенов II Лебедоубиец. Добре звучи, нали? Красиво, гордо, величествено, дори царствено!
ПЛАМЕН: Но това е… Това е…
ПЕТРОВ: Това още не е нищо. Защото някой пореден Пламенов, V или, да речем VI, би могъл да използва факела за подпалване чергата на държавата или на ближния си с цел лично облагодетелстване, материално и морално. Вече стана ясно, че възможностите му са практически неограничени: той е дарен с народната любов и доверие по наследство. Размахва факела, прави поразии, греши мъдро и още по-мъдро отчита грешките, като навсякъде и винаги забравя да запали цигара от огъня, който носи над себе си. Но идва един момент, в който той, поради непредпазливост или самонадеяност обгаря я ръцете си, я сърцето си. Което при него е едно и също, защото в гърдите му се свива и разпуща юмрук: и без друго сърцето на човека има такава големина и форма…
ПЛАМЕН: Не знаех. После?
ПЕТРОВ: После - тежко ми. Понеже идва в моя кабинет. И аз, ща не ща, трябва да докажа, че той е подпалил чергата заради бълхата.
ПЛАМЕН: Коя бълха?
ПЕТРОВ: Тази, дето щяла да ухапе държавата. Или ближния му - но то пак е едно и също, защото всеки човек е държава.
ПЛАМЕН: А… как се спасяваш?
ПЕТРОВ: По най-стандартния начин. Отивам при аквариума, избирам си една от златните рибки и й прошепвам: Рибке, скъпа, замени простото спукано дървено корито пред къщи с автоматична пералня, бабата ми заръча да не се връщам без нея у дома.
ПЛАМЕН: Но коя е тая баба?
ПЕТРОВ: Лъганата безброй пъти, изтерзана и осквернена, мачкана и тъпкана, унизена и оскърбена, прелъстена и изоставена, изнемощяла, дръглива, гладна и жадна, затова ожесточена, гневна и ядна ИДЕЯ. Въпреки всичко обаче - неопитомена!… Защо уби лебеда?
ПЛАМЕН: Чакай, чакай. Преди това ми отговори за какво ти е нужна автоматична пералня?
ПЕТРОВ: Не на мен - на бабата е нужна тя. За да изпере кирливите, пък и опушени до немай къде от факела ризи на Пламенов V или, да речем,VI. Какво да стори, като й е син - макар че си казва: „По-добре да не бях го раждала”.
ПЛАМЕН: Може да е кощунство, но си го мисля: Левски II, Левски III, Левски IV - и така нататък. Ужас!… Любопитно ми е обаче какво още ще поискаш от рибката?
ПЕТРОВ: Всичко, което ми е необходимо. И тя ще изпълни всичко. Освен едно: да превърне бабата в неземна красавица и могъща владетелка - ей тъй, изведнъж, без каквото и да е усилие.
Пауза.
ПЛАМЕН: От утре променям фамилията си. Считай, че вече съм го направил.
ПЕТРОВ: Не бързайте. Ще сгрешите. И ще се разкайвате. Последствията ще са пагубни за вас.
ПЛАМЕН: Но защо непрекъснато ми говориш на „Вие”?
ПЕТРОВ: О-о! Ти с такова впечатление ли остана? А аз просто употребявам през цялото време множественото число на личното местоимение.Та вие сте легион!
ПЛАМЕН: Толкова ли сме много?
ПЕТРОВ: Повече, отколкото е нужно. Понякога си мечтая да притежавам власт, която да ми разреши да изравня хората върху това парче наша, родна земя. Ала не на думи и на книга, защото е лесно да се каже и да се напише: „Народът сътвори…”, „Народът построи…”, „Народът постигна…”, „Народът е щастлив…” Не! Дори само един човек да е нещастен, народът няма право и не може да бъде щастлив. Разбира се, говоря ти за нещастие, което засяга истински всички нас.
ПЛАМЕН: Дори само един човек?…Та нали именно заради него аз убих лебеда?!
ПЕТРОВ: По-точно?
ПЛАМЕН: Човекът е момиче, нарича се Ива.
ПЕТРОВ: И е от вашия клас?
ПЛАМЕН: Да.
ПЕТРОВ: И е балерина?
ПЛАМЕН: Откъде знаете?
ПЕТРОВ: Досетих се. Хайде, хайде, не се цупи. Сега се чувстваш ограбен, а не бива. Харесваш ми - честолюбив си: честолюбивите са потайни и дръзки. Но нали и сам щеше да ми го кажеш? Продължи, моля те.
ПЛАМЕН: Вие посещавал ли сте балетни постановки?
ПЕТРОВ: Случвало се е.
ПЛАМЕН: Тогава, какво е според вас балета: професия или изкуство?
ПЕТРЛОВ: Вероятно и едното, и другото.
ПЛАМЕН: Бъркате. Балетът е съдба. Не е оригинално, но е точно. Някаква упорита, непреодолима, извечна магия владее всяка балерина до смърт - и изисква от нея безропотно подчинение. Няма по-строга, по-безмилостна, по-жестока, по-неумолима, по-яростна, по-тиранична, по-ревнива,по-всеотдайна и по-славолюбива жрица в храма на Мелпомена от слабата, стройна, бледа, изпита и скулеста Терпсихора. Жрицата, която говори без думи и ни казва всичко единствено и само с мълчанието си.
ПЕТРОВ: Може ли малко по-прозаично?
ПЛАМЕН: Не може! Защото всеки миг щастие на сцената е заплатен от балерината с години страдание. Което вие наричате труд, а пък то е непрекъснато себеотдаване, несекващо сражение, бавно, трудно, мъчително сливане с красотата: едва ли балерината е способна да обича и мрази другиго, освен себе си като балерина. А публиката, там, от петия или там, от десетия ред, понякога между две прозявки, мисли, че пред нея танцува само тялото. О, свещена простота! Ти дори не добавяш съчки към кладата от която ще литнат две капки светлина, за да заменят доволните ти, безизразни, равнодушни, алчни и сластни очи. Как да ти обясня, че тялото е само сечиво, с което балерината извайва изящните, плавни и гъвкави движения на душата си.А душата й, разголена, светла и тръпна, изнемогваща от жажда за съвършенство и от порив към чистота, безумства на сцената, ридае от радост, смее се от болка, ражда се и умира, за да се роди отново… Знаете ли с какво бих могъл да сравня танца на тази душа? С плах, топъл, нежен утринен слънчев лъч, който се люби със стръкче мъхеста, млада трева.
ПЕТРОВ: Да-а. Както се казва, останалото е мълчание. Поетът в теб изглежда още не е загинал. Ти си много богат, Пламене. Защо не ме запознаеш?
ПЛАМЕН: С кого?
ПЕТРОВ: С Ива, разбира се.
ПЛАМЕН: Щом желаете. Но не сега. Сега тя не е Ива, а само едно име. И мъртвите имат имена, нали?
ПЕТРОВ: Пламенов, Пламенов. Не, не се мръщи, че споменавам фамилията от която вече се срамуваш, братле. Ако искаш приеми, че съм я изтървал случайно. Но не е така… Твоята съученичка мечтаеше да учи балетно изкуство в Съветския съюз, нали?
ПЛАМЕН: Да.
ПЕТРОВ: Не ме гледай удивено, не съм ясновидец - ти ми го каза, още при първия ни разговор… После: за да осъществи мечтата си, твоята съученичка се яви на конкурс и го спечели.
ПЛАМЕН: Естествено. С тези данни - тях и слепец би ги забелязал.
ПЕТРОВ: Но за Съветския съюз отпътува друго момиче. Без данни. Твоята сестра отпътува, Пламенов. А ти уби лебеда.
ПЛАМЕН: Но аз нямам сестра!?
ПЕТРОВ: Моля те, не ставай нахален. Добре знаеш за какво говоря. И за тебе ей този звяр /сочи телефона на бюрото/ успя вече да изръмжи няколко пъти. А кой ще защити Ива?
ПЛАМЕН: От какво? Тя в опасност ли е?
ПЕТРОВ: Разбира се. Ще бъде привлечена под отговорност. По твоето дело. Като подбудителка. И ще седне на подсъдимата скамейка редом с теб.
ПЛАМЕН: Вие… Вие сте изверг!
ПЕТРОВ: Бъди по-точен, Пламенов.В този случай по-удачен би бил етикетът „мародер”. Не намираш ли?
ПЛАМЕН: Службата ли ви е направила толкова хладнокръвен?
ПЕТРОВ: Щом питаш, ще ти отговоря. Знаеш ли откога ми се ще да стана и да ти дръпна един хубав бой. Но, както виждаш, въздържам се, кротувам. Би било обида на човешкото достойнство. Законът е предвидил наказание и за това.
ПЛАМЕН: Плюя аз на вашите закони!
ПЕТРОВ: Защо моите? Те са измислени от вас, Пламенов. Отлично са измислени - и ви служат прекрасно.
ПЛАМЕН: Вие май искате да ме объркате.
ПЕТРОВ: Лъжеш се. Аз съм тук, за да ти помогна.Защото единствено ти можеш да помогнеш на Ива.
ПЛАМЕН: Сега вече съвсем нищо не разбирам.
ПЕТРОВ: Очаквах го. И съм готов с обяснението. Слушай, ако работата стигне до съд, а тя върви нататък, теб ще те оправдаят, знаеш защо. Най-вероятно е медицинската експертиза да установи, че си психопат - и ти ще излезеш от залата на Темида чист като ангел. Луд ангел - звучи чудесно, нали? Ах, но няма ли да се усъмнят хората в констатацията на лекарската комисия? Не се безпокой, няма. Тя ще бъде съставена от безукорно чисти личности. И безукорно честният съд ще въздъхне с облекчение. Справедливо ще постъпи той и спрямо Ива. Защото фактите са срещу нея, а те са неподкупни. Пред тях и боговете мълчат. Дори Терпсихора не ще посмее да се намеси. Защо да си навлича гнева на Зевс?
ПЛАМЕН: А ако аз не съм съгласен?
ПЕТРОВ: С кое, момчето ми?
ПЛАМЕН: Да ме изкарат луд. Та нали виждате, че съм напълно нормален.
.ПЕТРОВ: Тебе никой няма да те пита. И никой няма да се интересува от истинското ти духовно здраве. Ще се има предвид най-вече случилото се край езерото, то ще натежи на везните. Към него ще се добави и твоето предстоящо поведение пред съда - от километър се усеща, че си сангвиник. Така че от тази диагноза няма да можеш да се отървеш.
ПЛАМЕН: Но какво ще мислят за мен приятелите ми, класът, училището след тъжния карнавал, в който аз ще бъда най-глупавата и най-смешна марионетка?
ПЕТРОВ: А-а, общественото мнение? Ще те приеме, къде ще отиде, та нали ти си негов член. И то е отдавна изкривено, деформирано, смачкано от съображения. Отвратително е, че в стремежа си да бъде услужливо, то посяга понякога с нечисти ръце към велики принципи, най-вече към най-великия - „Един за всички, всички за един”. А кой е този един и кои са тези всички - хич не го е еня. Изобщо, аз съм на мнение, че общественото мнение у нас е мнение без общество… Е, ако дочуеш подозрително шептене около себе си или зърнеш нечия иронична усмивка с точно съдържание и точен адрес, смени училището си, класа си, приятелите си - колко му е.
ПЛАМЕН: Вие… Вие…
ПЕТРОВ: Аз прекалявам. И едва се побирам в кожата си. Защото се убеждавам, че ти си егоист, Пламенов: мислиш само как да се измъкнеш от ситуацията. Тук моят собствен опит ми подсказва настойчиво - от егоизма до предателството няма дори и една крачка. А Ива? Забрави ли Ива?
ПЛАМЕН: Зная, че съм жалък. Зная, че съм дребен. Зная, че не съм аз. Но не зная какво да правя. Но не зная каква тактика да избера. Но най-главното, което не зная е това: какво отношение има Ива към попарата, която надробих и защо тъкмо тя трябва да я сърба. Вие бяхте убедителен когато разигравахте очакващата ме трагикомедия, защото бяхте навлекли съдийската тога. А ако ви помоля да седнете на моето място? Преди малко ми предложихте помощта си, не съм забравил вашите думи. Но мога ли да разчитам на нея? Нали и вие сте в играта?
ПЕТРОВ: Обаче не съм играч. Макар че и аз нанасям и понасям удари. Когато ми пееше своята ода за играча, ти беше трогателно искрен и в същото време лъжеше. Спестяваше огромна част от истината за героя си, може би защото искаше той да бъде само герой. Щях да ти повярвам, ако беше направил и най-лекия намек за някоя негова грешка, слабост или порок. Но ти предпочете чистотата на формата - и ми подари един образ на човек, който умее единствено да се бори и да се бие. Такива хора няма. Статуите се създават от лакеи, които сетне стават техни пиедестали. За да бъдат макар и със стъпчица само над тълпата… Не беше съвсем искрен ти и когато величаеше Ива. Ти постави на главата й ореол, а там вече има трънен венец, далеч по-красив, защото няма по-красива светлина от светлината, излъчена от кръвта.
ПЛАМЕН: Прощавайте, но вие май се отклонихте от темата.
ПЕТРОВ: Нетърпелив си, нетърпението е привилегия на младостта и… неин лош съветник. Сега - накъсо: вън от играта съм, Пламене, тъй като от мен се изискват само фактите. Други играят с тях, и то така, както им свирят отгоре. Особено важно е обаче какви факти ще им доставя аз, в каква опаковка и с какъв етикет: етикетът - това е моето кратко, ясно и бюрократично мнение по случая. И така, за да спасим Ива, трябва изобщо да я изключим от следствието.
ПЛАМЕН: Но тогава постъпката ми губи всякакъв смисъл.
ПЕТРОВ: Предпочиташ да загубиш Ива? Заради някакъв си смисъл? Не забравяй, че си луд, Пламене!
ПЛАМЕН: На тази цена ще спасите мене, нали?
ПЕТРОВ: Да предположим. Имаш ли нещо против?
ПЛАМЕН: И да, и не. Вие знаете защо мога да се съглася. А обратното ще ме преследва цял живот като проклятие. Убил лебед заради едното нищо. В момент на афект, резултат от маниакално изстъпление, израз на отчаяние от съществуващата действителност.
ПЕТРОВ: А ако лебедът е жив?
ПЛАМЕН: Вие шегувате ли се?
ПЕТРОВ: Не, разбира се. Не обичам черния хумор. Но това не ми пречи да твърдя, че понастоящем той е по-жив, отколкото когато плуваше в езерото. Защото сега хората са го забелязали като никога. И той ще плува завинаги в паметта им - малко ли е това? Извънредното е белязано със знака на красотата, колкото и грозно да е то - помниш ли тези свои думи? То и само то прави живота - забравил ли си ги?
ПЛАМЕН: Не. И не се отказвам от тях. Просто съм разколебан. И ми е нужно време, за да се опомня.
ПЕТРОВ: Нямаш го. Съжалявам. След миг ще прозвучи гонгът - и жребият трябва да бъде хвърлен.
ПЛАМЕН: Съгласен съм. Да става каквото ще. Все пак той беше опитомен. Беше подготвен за смъртта си.
ПЕТРОВ: Радвам се за тебе, Пламене. Запомни този ден. От него нататък ти си вече мъж.
ПЛАМЕН: Не усещам някаква промяна в себе си. Уморен съм, а трудното е пред мен. Спечелих битка, но ми предстои война.
ПЕТРОВ: С кого възнамеряваш да воюваш?
ПЛАМЕН: С фамилията Пламенови. Армията й, макар и малобройна, е страшно сплотена. Притежава стари, изпитани оръжия - от мълчаливия укор до откритата заплаха. Преследва до пълна и окончателна капитулация. В края на краищата, омаломощеният, съсипан, обезверен противник вдига ръце и се предава. А над полесражението, покрито с трупове на надежди, мечти, стремежи и въжделения се носи непрестанно, на вълни, на вълни един вик: Бъдеще… Бъдеще… Бъдеще…
ПЕТРОВ: Щом познаваш врага си така добре, струва ми се, че ще го победиш.
ПЛАМЕН: Лесно е да се каже. Фамилията Пламенови умее да постига целите си, като формира необходими на всеки човек, но изострени до болезненост качества: гордост, честолюбие, независимост. И непрекъснато програмира, програмира, без да забравя да напомни, че винаги и във всичко трябва да си пръв, защото си внук и син. Пръв ученик. Пръв пионер. Пръв комсомолец. Пръв отряден председател. Пръв комсомолски секретар. Пръв бригадир. Пръв патриот. Пръв интернационалист. Пръв изобретател. Пръв млад регулировчик. Пръв млад огнеборец. Пръв спортист. И - пръв в акциите за събиране на вторични суровини. Така бавно, но методично гордостта се превръща в горделивост, честолюбието - в самолюбие, независимостта - в егоизъм. После идва чувството, че си над всичко и над всички - но нищо и никой не може да се осъществи без твоето участие. Нещо повече - ти вече си пример за останалите, които се стремят да те догонят и поне да се изравнят с теб. Усилията им обаче са напразни. Защото ти си достоен Пламенов - и като такъв си превърнат в единица мярка, един плам, да речем. Нищо чудно, ако след време в анкетите, които хората попълват по различни поводи се открие специална графа „степен на надеждност в обществото” - и в нея се нанася старателно точната стойност на човека: три плама, пет плама, седем плама…
ПЕТРОВ: Поразително! Но защо си търпял досега? Не вярвам да ти е харесвало това въздигане в ранг „млад бог”. Или се лъжа?
ПЛАМЕН: За съжаление боговете нямат възраст. Ако не беше така и аз щях да имам пример за подражание… Шегувам се, разбира се, макар че съвсем не ми е до шеги. Защото мене ме мразят. Мразят ме всички, които са задължени да ме следват. Мразят ме открито, честно, със страст. Неведнъж съм се опитвал да се приобщя към някоя група връстници, за да заживея нормално, интересно - и веднага съм бивал изхвърлян като чуждо тяло от нея, сякаш съм агент-провокатор, внедрен в редовете й. Докато в един прекрасен ден разбрах защо постъпват така с мен. За тях аз просто съм роден, за да стана голям човек. Затова не умея да правя нищо полезно, макар да съм пръв във всяко начинание. Оттогава съществувам между чука и наковалнята: в училище и на улицата съм мразен, у дома - обичан. Не крия, озлобен съм и не разрешавам на никого да ме докосва: стори ли го, от мен хвърчат искри.
ПЕТРОВ: Хм! Излиза, че извършеното от теб край езерото не е само заради Ива, че причината е много по-дълбока.
ПЛАМЕН: Така е. Неправдата с Ива беше последната капка, от която чашата на търпението ми преля. Трябва да ти призная обаче, че решението си да убия взех като Пламенов-внук и като Пламенов-син: мислех си, че мога да се възползвам от библейското „смертию смерть поправ”, без да бъда наказан. Но в това се състоеше и моето отмъщение към създателите ми: виждах ги как подтичват от инстанция на инстанция, как се молят на постове, звания и пагони и как се покланят - поклонът изобщо отсъства от стила им, а човекът - това е неговият стил, нали? - и крещях в себе си от злорадо удоволствие. Защото щяха да бъдат отмъстени всичките ми надежди и илюзии да бъда обикновен.
ПЕТРОВ: Не се безпокой, те вече го правят.
ПЛАМЕН: Радвам се.
ПЕТРОВ: Но в тази твоя радост няма ли мъничко безпокойство?
ПЛАМЕН: Какво имаш предвид?
ПЕТРОВ: Промяната. Твърде вероятно е от днес твоите връстници да те приемат като равен. Още по-вероятно е вкъщи да те обградят с повече обич. А най-вероятно е класът ти да те посрещне като герой.
ПЛАМЕН: Е, и?
ПЕТРОВ: Боя се, че ще ти липсва съпротивата. Голямата съпротива, която те е държала нащрек до тук и е диктувала, според мен правилно, поведението ти спрямо твоя свят.
ПЛАМЕН: Това лошо ли е?
ПЕТРОВ: Естествено. Съществува реална опасност да узакониш сам онзи шеметен кадрил - „пръв тук, пръв там, пръв навсякъде, пръв никъде, но пръв горе” - срещу който се горещеше преди малко.
ПЛАМЕН: Звучи ми като ария от опера.
ПЕТРОВ: От комична опера.
ПЛАМЕН: Така ли?
ПЕТРОВ: Точно така. Ще се превърнеш във всеобщ любимец, което ще те издигне в очите ти - и ще пропаднеш.
ПЛАМЕН: Защо?
ПЕТРОВ: Защото ще станеш най-рафинирания Пламенов. Знаеш какво те чака по-нататък, веднъж вече го коментирахме - не е нужно да се повтаряме.
ПЛАМЕН: Сигурен ли си в това, което казваш?
ПЕТРОВ: Напълно. Няма по-заклет враг на една идея от този, който е бил неин защитник - и се е отказал от нея.
ПЛАМЕН: Понеже познава силните и слабите й страни ли?
ПЕТРОВ: Не. Понеже не може да й прости собственото си предателство.
Пауза.
ПЛАМЕН: И какво ще ме посъветваш?
ПЕТРОВ: Да бъдеш такъв, какъвто си сега: горд, честолюбив, независим. И луд. Но малко. И когато трябва.
ПЛАМЕН: Последните съставки на последното лекарство от рецептата не се намират лесно.
ПЕТРОВ: Но именно с тях то е ефикасно.
ПЛАМЕН: Проповядваш умереност? Не мога да те позная.
ПЕТРОВ: Към рецидивистите законът е далеч по-строг.
ПЛАМЕН: А-ха! Разбирам те. Страхуваш се да не се повтори събитието край езерото.
ПЕТРОВ: Напротив. Това е най-съкровеното ми желание.
ПЛАМЕН: Ти чуваш ли се какво говориш?
ПЕТРОВ: Да, Пламене. А сега ме изслушай без да ме прекъсваш, моля те. След време ти, щеш не щеш, ще Бъдеш Пламенов, от името си никой не е успял да избяга, братле. Ще заемеш място сред себеподобните си, ще ръководиш и ще наблюдаваш, ще направляваш и ще контролираш, ще дърпаш конците, ще ги заплиташ и разплиташ. И непрекъснато ще ставаш свидетел на големи игри, играни от големи играчи, които рано или късно ще поискат да те приобщят към делата си. След кратко, мъчително колебание, което напомня боледуване, ти ще влезеш в играта.
ПЛАМЕН: Но…
ПЕТРОВ: Никакво „но”. Ще го направиш и… тогава вече е нужно да бъдеш днешния Пламен. Все едно, че си внедрен - нали така се изрази по друг повод преди малко.
ПЛАМЕН: Няма ли да е подло?
ПЕТРОВ: Не е циничен девизът „Целта оправдава средствата”, когато служи на истината.
ПЛАМЕН: После?
ПЕТРОВ: После ще ти се наложи да плуваш, и то неведнъж, в едно езеро, което е по-гадно блато от нашето. И всеки път да измъкваш на брега по един лебед с коронка на главата. Не е необходимо да го убиваш. Достатъчно е да оскубеш перата му. За назидание.
ПЛАМЕН: А публиката?
ПЕТРОВ: Коя публика? А, да. Струва ми се, че тя ще си остане същата: трудно се превъзпитава тълпа. Но в нея все ще се намери едно дете, което да изкрещи: „Царят е гол,бе! Не виждате ли? Царят е гол”! И това е нещо, нали?
ПЛАМЕН: Страшен си!
ПЕТРОВ: Вместо да се възхищаваш, чуй и запомни: за да си защитен от неизбежните неприятности, които те очакват, трябва да си Пламен, но с маската на Пламенов. Никога не сваляй тази маска, защото онези, играчите, са способни на всичко. Дори сицилианската мафия бледнее пред тях и пред техните изтънчени методи. Откриеш ли истинското си лице, никой не ще може да ти помогне.
ПЛАМЕН: Хм. Ще те обидя ли, ако те запитам нещо неудобно?
ПЕТРОВ: Питай, Пламене.
ПЛАМЕН: Такъв човек си, а работиш тук. Не влизат ли в разрез твоите възгледи с тази… професия?
ПЕТРОВ: Защо? И между нас има честни хора.
ПЛАМЕН: И смели.
ПЕТРОВ: Това трябва да се докаже.
Дочува се щракане: магнетофонът спира да се върти.
ПЛАМЕН: Папагалът не иска да ни слуша повече. Умори се. Какво ще правите с ролката?
ПЕТРОВ: Нищо. Ще чака следващия ми…пациент.
ПЛАМЕН: Аз мислех, че тя ще бъде приложена към делото.
ПЕТРОВ: Няма. Защото е празна.
ПЛАМЕН: Как така?
ПЕТРОВ: Магнетофонът просто изтриваше записа от първия ни разговор. Вторият се оказа май по-дълъг.
Пауза.
ПЕТРОВ: Мнението ти за мен е вече друго, нали? Жалко. Щом може да му повлияе един бездушен и безстрастен посредник… Но аз съм доволен. Ти беше приятен събеседник. Благодаря ти, Пламене. И довиждане.
ПЛАМЕН: Довиждане.
ПЕТРОВ: Не забравяй да предадеш моите поздрави на Ива, приятелю. До нови срещи. Разбира се, не тук.
ПЛАМЕН: А защо не?
КРАЙ
1986 г.
Пловдив
