ЗАСАДА
драма в три действия
Действащи лица:
Кожухът
Шинелът
Шубата
Балтонът
Шлиферът
Мантото
Фоайе на театър. Приглушените стъпки и приглушеният говор стихват, отечал е третият звънец. Тихо е и в гардероба, напуснат дори от разпоредителките, очевидно премиерата е интересна. Тук, на три от закачалките висят Кожухът и Шубата, Шинелът и Балтонът, Шлиферът и Мантото. Неловка, но напълно естествена пауза, тъй като те изобщо не се познават.
КОЖУХЪТ: Уф!
Никаква реакция у останалите.
КОЖУХЪТ: УФ!
Сега вече това прави впечатление.
ШЛИФЕРЪТ: Извинете за нахалството, но ми се стори, че въздишате. Зле ли ви е?
КОЖУХЪТ: Мерси. Много сте внимателен. Ще си позволя обаче да ви запитам - вие добре ли се чувствате тук?
ШЛИФЕРЪТ: Нормално. Защо?
КОЖУХЪТ: Нормално?! И вие наричате това нормално?! Висете си тогава като обесен и не ми пречете да мисля. Впрочем, между другото, тук виждам някои напълно достойни за подобна нерадостна участ.
БАЛТОНЪТ: Хм. Любопитно ми е за кого намеква госпожичката?
ШЛИФЕРЪТ: В такъв случай бихте ли ни доставили удоволствието да съобщите какви мисли ви тревожат в момента?
ШУБАТА: Ама кой говори сега така като теб, бе?
КОЖУХЪТ: Чухте ли? О-о, не се опитвайте да ги оправдавате… А щом настоявате ще ви кажа: болно ми е, гадно ми е, страшно ми е, че ме замениха с някакъв си номер. Знаете ли колко струвам аз? Понастоящем - един номер. Ще се пръсна по шевовете си от яд.
ШИНЕЛЪТ /повече на себе си/: О-ха! Кеф! Умирвам за таквази гледка. Да можех и аз да те порна ей тъй, отдолу… Ех!
ШУБАТА: Всичко в живота е номер.
КОЖУХЪТ /към Шлиферът, с възмущение/: Разбрахте ли? И още нещо: колкото по-висока е цената, толкова по-тежки са мислите. Вашето е друго, вие сте, личи си от пръв поглед, интелигент. Пък тези наоколо…
МАНТОТО: Вие, вие… Би трябвало да се извините.
КОЖУХЪТ: Аз ли? /загръща се в себе си/ Не намирам причина.
БАЛТОНЪТ: Я-я оставете тая - ще ми писне, ще се ядосам. /вади от джоба си колода карти/ Една игричка? Тъкмо сме четирима, идеал-но каренце ще стане. А?
ШУБАТА: Съгласен. Всичко в живота е игра.
БАЛТОНЪТ: Браво! Харесваш ми. /извръща се към Мантото/ А ти, младо, младо и зелено, ще пишеш. Понеже ей там, над дясното ти джобче има една тънка-тънка шевичка от химикалка.
МАНТОТО: Но аз?…
БАЛТОНЪТ: А-а-а - без „но”! От мен да знаеш - игрите се учат най-добре като се пише. И като се гледат всички карти ед-но-временно. Тъй усещаш без грешка къде греши всеки от играчите.
МАНТОТО: Ако някой от тях греши, разбира се.
БАЛТОНЪТ: Няма начин. Без грешка няма победител.
КОЖУХЪТ: Боже! Те започнаха да си говорят с афоризми.
БАЛТОНЪТ: Целувам ви ръка! Я вървете с вашите афоризми на…
ШЛИФЕРЪТ: Не е ли възможно малко… малко по-нежно?
БАЛТОНЪТ: Малко - да. Но ако продължи да ни отвлича - не гарантирам. /към Мантото/ Е? Ще пишеш ли?
МАНТОТО: Става.
ШИНЕЛЪТ: Обаче аз съм пас. Ох, как ми се играе, ама ме въздържа едно съображение. Важно. Ами ако някой вземе да подшушне за карето там, където трябва - този някой винаги знае къде трябва. Голям сакатлък ще се получи. Срам за униформата, нали? А сред нас има /кима към Кожуха/ и нездрави елементи. Дострашава ме, което също е срам за униформата, но той не се брои, щото си е в мен: да не би да тръгна да дрънкам за него? Предатели такива!
КОЖУХЪТ: За кого говори този… този?…
БАЛТОНЪТ/към Шинела/: Е - е-е, не се притеснявай за това. Ще измислим нещо: днес лъжата с по-голяма лъжа се поправя. Значи, всичко е наред.
ШУБАТА: Не е.
БАЛТОНЪТ: Защо?
ШУБАТА: Защото всичко в живота е стимулът.
БАЛТОНЪТ: Правилно. И така, на колко ще играем?
ШЛИФЕРЪТ: Вижте, не зная как да ви го кажа. Извинявайте, но аз съм абсолютен невежа по отношение на картите. Тъй че нищо не мога да направя за вас.
БАЛТОНЪТ: Ха сега де! И това доживях да чуя. Истина ли е, даскале? Че си даскал е ясно като бял ден!… А-а-а, разбрах. Липсват ти знаци.
ШЛИФЕРЪТ: Какви знаци?
БАЛТОНЪТ: Такива. Сини и червени. Пътни - хи-хи-хи! - и те са сини и червени - хи-хи-хи! - само че при паричните няма указателни и забранителни. Имаш ли ги, посоката е ясна и всичко ти е разрешено.
ЩУБАТА /с възхищение/: Бог си!
БАЛТОНЪТ: Никакъв бог не съм, братле. Защото не се досетих навреме. Даскал и пари - кога е било? Обяснението е просто - как ще учиш децата на принципи, ако джобът ти е пълен?… Даскале, даскале, аз само трябва да мина през портала на завода рано сутринта - после цели осем часа каквото и да правя, в портфейла ми културно, скромно, без блъскане се диплят знак подир знак. А на теб затова, че се тормозиш непрекъснато, че на трийсет си неврастеник, че инфарктът те дебне отвсякъде, дори орден не ще ти закачат. Въпреки, че нашият монетен двор редовно преизпълнява насрещните си планове за тези - хи-хи-хи! - отличителни знаци. Запомни: ордените са за нас, бачкаторите. И, да знаеш, не бачкаш ли както трябва, повече те уважават. Една сюрия другари - профорганизация, комсомол, партия, офе, червен кръст, гражданска отбрана, администрация и прочие - треперят над тебе и искат да те вкарат в правия път. Ти обаче цепиш през лука и - ни лук ял, ни лук мирисал: мръднеш ли към подобрение, лошо ти се пише. Щото онези, другарите, си казват: тоя, щом работи добре, що да не работи по-добре, както е тръгнало, може и герой да го направим. Да, но да си герой е неудобно: хем се трепеш като диване за тоя, дето клати клоните, хем колегите те намразват - нормите им вдигаш, крадеш от хляба на децата им. Тъй, без даже да искаш, налучкващ основния закон на обществото: дават ли ти, вземай, не бягай, защото никой не те гони… Майката му е да си вечен пас. Пасуването е висша дипломация. Все пак - язък за играта.
МАНТОТО: Не бързайте да съжалявате.
БАЛТОНЪТ: Как не. Само като си представя колко време още ще дремем тук.
МАНТОТО: Мисля, че играя сносно. Особено когато партнирам на по-възрастен мъж: от него - опита, от мене - интуицията. Приемам предложения.
ШУБАТА: Ти… сериозно ли?
ШИНЕЛЪТ: Премяташ ни, нали? Че ние да не сме ти връстници?
ШУБАТА: Какво поколение се навъди, брей?!
БАЛТОНЪТ: Чакайте, чакайте. Защо се нахвърлихте срещу момичето, нещо лошо ли ви каза? Щом може и щом иска, нека да играе. Загуби ли, ще си плати - пред играта всички са равни. И срещу поколението му криви думи чух. Какво знаете вие за него, та го съдите? Да не мислите, че е кьораво. Ами! Следи ни то от своя си ъгъл, подхилва се, като вижда колко пари струваме и се готви. А за какво, ако смея да ви запитам? Да ни замести, разбира се. Достойно! И на по-високо равнище. Та то още от сега се е качило на главите ни, пък ние му се радваме - оттам се съзират по-добре сияйните висини.
МАНТОТО: Много приказки - на пазара. Ще играем ли?
Останалите се споглеждат смаяно.
ШУБАТА: Ти за пазара недей така. Всичко в живота е пазар.
МАНТОТО /нетърпеливо/: Почваме ли?
КОЖУХЪТ: Няма. Понеже аз съм категорично против.
БАЛТОНЪТ: Теб да те е питал някой?
КОЖУХЪТ: Не, но ей тоя /кима към Шинелът/ ще го издам. Що не раздавате вече картите?
ШУБАТА: Че как тъй избра тъкмо него?
КОЖУХЪТ: Той ми е най-удобен за целта.
БАЛТОНЪТ: Яснооо.
ШИНЕЛЪТ: Тогава - без мен.
БАЛТОНЪТ: Предаваш фронта, а? Без бой, а? Пред празни женски брътвежи сви знамена - недай боже утре враг да ни нападне! Не виждаш ли, че тя само се прави на интересна - защо трябва да й обръщаме внимание?
ШИНЕЛЪТ: Силни думи. Чак потрепервам от тях. Но ако го стори? Предателството е страшно нещо, ей, цели армии е затривало то - аз ли да му се опра?
КОЖУХЪТ: Хич не се и съмнявай - смятай, че съм го извършила. Ама как иначе: вие си гледате кефа, пък аз да скучая покрай вас и да съпреживявам. А и тази, младата другарка /кима към Мантото/ да е в центъра на събитието: умее го, вече ме убеди, но да не се перчи толкова, защото и най-последната жена го може. Че къде дават така? Е, няма го майстора. Всеки брани интереса си, това е.
ШУБАТА: Всичко в живота е интересът.
БАЛТОНЪТ: Стига бе! Достатъчно! Спри най-накрая с тия сравнения - смущаваш ме! Най-напред животът е едно, после - друго, след това - трето, четвърто. Изобщо-миш-маш. Компот. Туршия. С ей такива големи и шарени етикети на бурканите. Не сварвам да ти следвам мисълта, ако, разбира се, мислиш, когато говориш. Защото на този свят единствено животът няма подобия. Той не възразява да го преиначават на думи. Но започнеш ли да го живееш по едно от своите сравнения, ти си загубен: ще те отрече, ще те напъди, ще те убие…
ШУБАТА: Та аз съм жив, човече божи! Пипни ме, ако искаш!
БАЛТОНЪТ: А аз пък съм повече от сигурен, че всички твои думи за живота са верни. Което означава, че той се е побъркал - и се лута между нас с надеждата да се намери.
ШУБАТА: Няма да може. Макар да го тъпчат с лекарства и стимулатори. Късно е. Въртиш глава, понеже не си чул главния ми извод за него. Ето го: животът - това съм аз. И всеки си е живот поотделно. Дотам сме я докарали. Не се иска много акъл, за да се разбере.
МАНТОТО: Другарят е прав.
БАЛТОНЪТ: Хм. Не е ли много сложен този урок за тебе?
МАНТОТО: Никак даже. Не от учебник съм го учила, а от вас. Ще благоволите ли да го чуете? Добре?… И така, преди години вие, като ви праснат един лозунг отпред, се юрвате като стадо и маате от тъмно до тъмно като луди, за да стигнете всичко в него, чак до удивителната. Стигнете ли го, спирате за миг, колкото да си поемете дъх, е, и да се порадвате на себе си, ако някой вестник е увековечил за пример на идващите поколения идиотски ухилените ви физиомутри. После вдигате очи, за да се насладите на произведеното от този славен факт впечатление и виждате - какво виждате? Нов лозунг, разбира се, но по-голям, по-красноречив, по-фундаменталноепохален. И пак се юрвате нататък… Това се повтаря многократно или както се пее в песента: ех, раз, еще раз, ещо много, много раз. До прекрасния ден, когато изведнъж усещате, че тези, които пишат лозунгите и тези, които ги носят над себе си, все под тях стоят, на завет и сушинка и, ей това е страшно весело, не мърдат нито крачка напред, а все са на върха, към който вие се стремите безумно и с безпределната вяра на обречения.
Второто усещане, което нахлува във вас напълно закономерно е със силата на стихия и, макар да е наглед безопасно, вещае бедствие - вие разбирате, че душите ви са изхабени, ограбени, опустошени, докато са скандирали лозунгите: те ужасно държат да бъдат скандирани. С други думи казано, душите ви напомнят грижливо, старателно разорани ниви, в които е хвърлено семе - и над тях като сняг се сипе пепелта на изгорялата вяра. А бе, ние ли сме само ахмаците? - отронвате с горчива усмивка вие и в това твърдение има повече закана, отколкото ирония: българинът не обича да се иронизира, той направо действа. И оставате под лозунга, поредния, цял легион живее и твори в момента под крилото на думите - крило яко, сигурно, изпитано в дни на радост и разочарования, крило, което има само един незначителен недостатък - не може да лети. Там сме родени и ние и нямаме никакво намерение да отстъпваме от постигнатото.
ШУБАТА: Къде там?
МАНТОТО: Под лозунга.
БАЛТОНЪТ: Браво. Падам в нозете на този твой урок.
ШЛИФЕРЪТ: Но това… това е най-долнопробен цинизъм?!
БАЛТОНЪТ: А-а-а! Гласът на защитника! Интелигент! Ето в какви ръци сме поверили децата си. Питам: може ли истината да прозвучи като откровена псувня? Отговарям: Може. Ако е истинска истина. Ако не е зависима от някого. Ако не тя, а ние сверяваме себе си с нея. Няма участ по-достойна за завиждане от участта на човека, който показва точно време, както няма и по-тежка съдба от неговата… За съжаление случва се и обратното: все се намира някой мръсник, който напъхва истината в леглото си и преспива с нея. Не ми възразявайте: тя е доверчива и наивна по природа - и е беззащитна, защото е добра. От това неестествено, грозно, безподобно съчетаване се ражда отрок. Сега внимавайте: чии гени ще вземе той според вас?…
Объркване сред останалите.
БАЛТОНЪТ: Да, да. Гените на мръсника. Защото е безочлив и груб, в него са и хляба, и ножа. А новото създание ще е един жалък хермафродит - полуистина, полулъжа. Въпреки, че майка му ще се опита да го превъзпита… /към Мантото/ Извинявай, че продължих „урока” ти. Но мен ме боли, защото хем съм класа, хем не съм. Какво излиза? Когато съм най-добре, съм най-зле. Така е. Не се боя да кажа: плюнка съм. Плюнка, с която залепват пликовете с тържествените отчети за неизпълнените преизпълнени планове. А с плюнка се зачева плюнка. Гени - отърваване от тях няма. Нали така, даскале?
ШЛИФЕРЪТ: Аз… аз не зная вече какво да мисля.
БАЛТОНЪТ: Някой да те е карал да мислиш? Тук не се мисли - чувства се. Само чувството не лъже. Чувството, което е начало на всичко. На жи-во-та. Иначе бягай за здраве - за да прогониш последствията от стола.
ШУБАТА: Ти май се увлече. И се оля. Какъв е пък сега този стол?
БАЛТОНЪТ: Ей такъв - най-обикновен, прост, дървен, с четири крака, седало и облегало. Гори изсякоха, за да се снабдят с него комитети, съвети, организации, администрации, учреждения и безброй други заведения. Дори поетите го възпяха: как се казваха онези стихове, срещат се във всички кръстословици, понеже наименованието им е прекомерно удобно за хората, дето ги съставят?
ШЛИФЕРЪТ: Оди.
БАЛТОНЪТ: Знаех аз кой ще ми отговори!… Та: ако ме питате, поетите, които са нашата съвест, постъпват правилно. Защото столовете разрешават и забраняват, дават и вземат, съдят и поощряват, ругаят и ласкаят, парафират, прономероват, закламеряват, прошнуроват, ре-гу-ли-рат- те са регулировчиците на обществото. Без тях ние сме за никъде. Без тях ние сме нищо - сбирщина, паплач, орда. Без тях нямаше да бъдем даже аз, ти, той…
КОЖУХЪТ /уплашено/: Аз съм си аз, нали виждам, кой друг може да съм?
БАЛТОНЪТ: Да де, но не съм свършил. Интересното предстои: не се иска кой знае какво въображение, за да си го представите… На всяка манифестация, която, предполага се, е извор на радост и признателност, най-трогателни са пионерите. Не бързайте обаче със сълзите на умиление пред спонтанно избликналия възторг на непокварения стрък бъдеще. Защото цял месец преди шествието най-младите ни наследници са репетирали поклоните си пред героизма на тези, които са загинали и на тези, които са ги заместили на трибуната. Тъй че официалните лица приемат официални фанфари, официални думи и официални цветя. Но най-ужасяващи са официалните усмивки и официалните целувки, официално заблуждаващи официалното вече бъдеще. Личности и лица - бездната е страховита: орли чертаят кръгове над нея, влечуги пълзят на дъното й.
ШИНЕЛЪТ: Ама това е опасно.
МАНТОТО: Нека. Не намирате ли, че от много стискане целият български народ скоро ще носи едно име - Трайко.
ШУБАТА: Че ти не си ли още малка да говориш за народа, а?
МАНТОТО: Не съм. На моите години някога са шиели знамена и са вдигали революции. А сега сме съсипани и скапани от грижите ви, от ласките ви, от обичта ви. Ние тая обич я мразим, защото ни връзва ръцете за големите неща в света. Но най-страшно е това, че с нея се свиква.
ШУБАТА: Храни куче да те лае.
МАНТОТО: А! Ето този ваш аргумент е непоклатим. Именно той тържествува в края на всичките ни неантагонистични спорове: ние се борим да осигурим хляба, а вие?… Ако човек се вгледа, макар и бегло в това, което става наоколо не може да не забележи каква неуморна, гигантска, епична борба кипи навсякъде. Борба за преизпълнение на плановете. Борба за прибиране на реколтата срочно и без загуби. Борба за образцови селища. Борба против антиобществените прояви. Борба за движение по пътищата без произшествия… Боже господи, питали ли сте ни поне веднъж възможно ли е да съществува движение без произшествия?… В края на краищата от толкова борба на изтощения, зашеметен и изпразнен от съдържание човек от нов тип му писва и той влиза свободно и охотно в… непукизма.
КОЖУХЪТ: Това някакъв нов строй ли е?
БАЛТОНЪТ: Крехко, тънко, слабовато, а акъла му - бръснач!
ШУБАТА: Пусто дърво недодялано!…
БАЛТОНЪТ: Е-е-е, ама вие какво? Току виж сте се сборили, пък не сте от една категория - я се дръжте като спортсмени!
КОЖУХЪТ: Защо? Да не би те да са стока?… Имам един племенник аз, добро момче, гимназия с отличие завърши, не че е с много багаж тук /сочи главата си/, но в комсомола се вреше, затова. Срещам го оня ден на улицата и от дума на дума, какво работиш, леля, го питам. Усмихва ми се едно вакло, едно хубавко: на отговорен пост съм, вика, лельо, караула пред Братската могила поставям. И такава ли служба има?, питам пак, а то: не е служба това, лельо, а дълг, голям дълг. Мисля си: щом е дълг, лелин, защо ти плащат и кой в случая е длъжникът, но се правя на ударена - и пак: кажи къде се помещаваш, на гости да ти дойда, да видя как си се наредил. Хили се: вътре в Могилата ми е кабинета, заповядай, драго ще ми е да те посрещна, няма да се посрамя…
МАНТОТО: Такива като племенника ти са единици.
ШУБАТА: Оправдаваш ли се?
МАНТОТО: Не. Само уточнявам.
БАЛТОНЪТ: А кой е измислил тази…служба? Дайте да не си кривим душите, ние сме си виновни. Точно тук се сетих отново за столовете и манифестацията, не вярвам да е случайно. Докъде бях стигнал? А, да. Минат ли пионерите, започва всенародното шествие. И тогава забелязваш, понеже си се откачил с триста зора от ангарията и си публика, че пред теб дефилира цяла армия от столове: стол до стола, юнак до юнака. И - добре въоръжени.
ШИНЕЛЪТ: Айде бе!
БАЛТОНЪТ: Ъ-хъ! Сабите на усмивките им бляскат като слънце, маждраците на виковете им се поклащат като честа гора.
ШУБАТА: То аслъ друга гора вече няма. И ти го каза одеве.
БАЛТОНЪТ: Да не би да имам привидения? - сепваш се изведнъж. И примижваш също като късоглед, наумил си да съзре по-ясно нещо, което му е направило впечатление. Грешката обаче не е твоя: столовете продължават да крачат стройно и бодро, с вдъхновение, а събратята им, застанали по-нависочко приемат нехайно, добродушно и гордо техните акламации.
ШЛИФЕРЪТ: Но това… това е гавра! Гавра с идеята! И ние всички го слушаме?
БАЛТОНЪТ: Ще слушаш, даскале, къде ще идеш. Та не повтаряш ли и ти всеки ден от катедрата си: Внимавайте! Слушайте!… Слушайте! Внимавайте!… Повтаряш го, за да издекламираш урока си, както трябва. Но я ми кажи с ръка на сърцето колко от твоите послушници са станали хора на място? Не се насилвай, ще ти подскажа отговора. Истински хора стават размирните, недоволните, ръбатите, чепатите - тези, които не се съгласяват с удивително простото и безкрайно тъпо твърдение, че две и две е равно на четири.
ШЛИФЕРЪТ: А на колко е равно според вас? Любопитен съм да узная вашите контрааргументи.
ШИНЕЛЪТ: Ех, че хубава дума!
БАЛТОНЪТ: На три. И на пет. Едновременно. Не успееш ли да го докажеш, свършен си. До сетния си дъх ще бъдеш един обикновен парцал, с който се трие дъската в клас.
ШЛИФЕРЪТ: Не ви позволявам!…
МАНТОТО: Оставете го. Нима не виждате, че е безнадеждно болен?
ШЛИФЕРЪТ: Аз?!
КОЖУХЪТ: И на мен не ми стана много ясно. Че две и две понякога е три, горе-долу приемам, попадала съм и на такива случаи: че може да бъде и пет, почти съм сигурна - нали всеки ден пазарувам за вкъщи. Но как така „едновременно”, не разбирам.
МАНТОТО: Естествено. По дрехите само посрещат.
КОЖУХЪТ: Вие като че ли ме обидихте?
МАНТОТО: О-о! Не бих си го разрешила. Все пак сте по-възрастна от мен.
КОЖУХЪТ: Личи ли?
МАНТОТО: Не бих казала. Но с поведението си тук всявате респект, а това говори за натрупан опит.
КОЖУХЪТ: Така е. Забелязвам, че можете да бъдете и мила. Знаете ли, тази рязкост, която демонстрирате постоянно не ви отива. Не искам да ви засегна, но тя дори ви загрозява. Едва-едва, разбира се. Е, ще мине време, ще улегнете. Като мен. Младостта обаче никой не е в състояние да ви върне… Мога ли да ви дам и един съвет от по-интимен характер? Полагайте повече грижи за прическата си, скъпа. Всичко, всичко в главата на жената е прическата. Запомнете го и няма да съжалявате.
МАНТОТО: Ужасно съм ви признателна.
Пауза.
ШУБАТА: Аз съм съгласен. Но само за пет.
БАЛТОНЪТ: За кое пет?
ШУБАТА: Кеф ми е две и две да е пет.
БАЛТОНЪТ: Защо?
ШУБАТА: Не загряваш ли? Учудваш ме. Че нали така ще имам повече - хи-хи-хи! - пътни знаци. И всичко ще е законно, без лъжа и без измама. Стоя си зад сергията, продавам си витамините във вид на домати, краставици и лук - и изпълнявам собствения си петилетен план за четири години. Красота!
ШЛИФЕРЪТ: Докъде я докарахме!
ШУБАТА: Ти - до кривата круша. Понеже живееш като човек само на петнайсто число… Ама, да ви кажа правичката, най-голямото ми удоволствие иде от факта, че нито един селянин на пазара освен мен няма да знае нищичко за нашата… рационализация. Прост народ! Хитър, а прост!
Останалите се споглеждат смаяно.
ШУБАТА /към Балтонът/: Обаче минатият ще съм и аз. Защото откъде-накъде ти ще работиш пет за четири, пък ще получаваш пет, а? Че на всичкото отгоре и премия ще ти дадат. Тези, твоите пари от мен са изчукани, мой човек: друга производителна сила наоколо няма. Не така, социализъм сме, благата трябва да се разпределят справедливо… А-а, сетих се как да стане! Защо не рационализираме рационализацията - две и две да е равно на шест. Ама само за мен. Като компенсация за загубите. У-ха! Ти - баща, ти - майка, направи го бе! Хайде, думай по-бърже!
БАЛТОНЪТ: Вместо премия?
ШУБАТА: Вместо премия!
БАЛТОНЪТ: Не може.
ШУБАТА: Тъй си и знаех. А уж сме съюз. Но аз своето пак от вас ще си го изкарам… Ами ако ония, на пазара, дето ни обикалят като таксидиоти с лакоми тефтери и насърдени физиономии не повярват, че две и две е пет? Вярата сега е най-дефицитната стока - къде отивам в такъв случай?… /към Балтонът/ Добре де, кандисвам и на пет. Но за да ми се оправи разваленото настроение вземи, та ми издай едно документче, че е истина. На мое име. С подпис и печат. В три екземпляра.
БАЛТОНЪТ: Че аз да не съм канцелария.
ШУБАТА: Не бързай да ми отказваш, приятел. Помисли си. Защото твоето не се губи. Ти само го издай - и ще видиш. Знам, и ти връзваш гащи. Ние може да сме прости, но не и изостанали. Както се казва, в крак сме с времето.
ШЛИФЕРЪТ: Ужас!
ШИНЕЛЪТ: Аз пък, вари ме, печи ме, не мога да мръдна по-далеч от три. Не че съм неграмотен, даже книги чета, но такава ми е орисията. Ала и на това съм доволен.
БАЛТОНЪТ: Скромен си, значи.
ШИНЕЛЪТ: Ами да, защо да го крия. Въпреки, че колкото и да получаваш, все не стигат. Но понявгаш, когато ми се случи да се замисля, въздъхна веднъж-дваж, па си рек: Ти, братле, добре се нареди в живота. Това „раз-два-три”, „раз-два-три”, дето умееш да го извикваш като никой друг - и за него се иска майсторлък, ей! - хем те храни, хем те крепи, а и до пенсия ще те откара. Затуй заявявам най-отговорно: на мен си ми стига и три-то, другари!
ШУБАТА /към Балтонът/: Документчето, приятел!
БАЛТОНЪТ: Само минутка потрай! /към Шинелът/ - Иванчо ле се именуваш, драги?
ШИНЕЛЪТ: Ти откъде знаеш?
БАЛТОНЪТ: И си трети син на бедни селски родители, нали?
ШИНЕЛЪТ: Ама ти и това ли знаеш?
БАЛТОНЪТ: И големият ти брат остана на село, а средният работи на смени в завода, тук, в града.
ШИНЕЛЪТ: Той всичко знае, бе!
БАЛТОНЪТ: Пък ти, като най-гламав, защото не те биваше нито крава да издоиш, нито бушон да завиеш, запаса поясока и сложи желязото на хъблока си.
ШИНЕЛЪТ: Бива те да се заяждаш. Може и истина да е, но не всяка истина се говори. Трябва да се уважаваме. Иначе като ми дойдеш запас, ще те накарам да си направиш уборка на мислите. Усещам, че доста са плевясали.
БАЛТОНЪТ: Иванчо, Иванчо! Много ме изплаши ти, Иванчо! Колко ти остава до пенсията?
ШИНЕЛЪТ: Три години.
БАЛТОНЪТ: Пак три ли? Теб май тази цифра те преследва. И си я обичаш, нали?
ШИНЕЛЪТ: Ъ-хъ.
БАЛТОНЪТ: Ами какво ще правиш след това? Я се виж какъв мъж си - балкан: камък да стиснеш, вода ще пусне. Не ми се вярва да скръстиш ръце и да чакаш само на една пенсия.
ШИНЕЛЪТ: Ще ти кажа, но ей тук, между нас да си остане… Още отсега ми се пази щат в едно предприятеи, ще завеждам „Личен състав”. Аз не знам в какво се състои работата, но знам, че човек се учи цял живот.
МАНТОТО: Тежко и горко! Сигурна съм, че там тройката веднага ще се видоизмени - и ще възприеме формата на параграф.
ШИНЕЛЪТ: Това пък какво е?
БАЛТОНЪТ: Хм. Прекалено сложно за обяснение е, драги. И вместо да се бъхтаме нахалос около него, я ми кажи, ако ей сега те уволнят, да речем, по целесъобразност, какво ще правиш?
ШИНЕЛЪТ: Пепел ти на езика! Аз изобщо не мога да си представя друго бъдеще. Защото…
ШУБАТА: Ха! Да се блъскам аз толкова време да го открия - а той да ми дойде изневиделица, случайно и наготово.
БАЛТОНЪТ: Кой той?
ШУБАТА: Изводът, кой. Лозунгът, кой. Ето го - спретнат, точен и пълен: Всичко в живота е бъдеще!
МАНТОТО: Ама на мен това страшно ми харесва!
ШЛИФЕРЪТ: Божичко!…
Дочува се ехтежа на аплодисменти, които стават все по-настоятелни и по-бурни. Приглушени стъпки и приглушен говор подсказват, че първото действие в театъра е свършило. Което означава една голяма пауза за гардероба му.
ВТОРО ДЕЙСТВИЕ
Отново фоайето, отново гардероба. Но сега дрехите по закачалките са разменили мистата си, редът е следният: Кожухът и Шлиферът, Балтонът и Мантото, Шинелът и Шубата.
КОЖУХЪТ: Уф!
Никаква реакция у останалите.
КОЖУХЪТ: Уф!
И това вече прави впечатление.
ШЛИФЕРЪТ: Кажете ми, моля, какво има пак?
КОЖУХЪТ: Мирише ми.
ШЛИФЕРЪТ: На какво, ако смея да запитам?
КОЖУХЪТ: На… на село. Отвратително. Гадно. Тъпо.
БАЛТОНЪТ: Много ти е чувствително нослето, другарко!
ШИНЕЛЪТ: Кокона!
ШУБАТА: Не, това вече не се търпи. Не разбирате ли, че тези камъни са хвърлени в моята градина? И как така изведнъж сега й завоня, след като одеве бях при нея?!
МАНТОТО: Понякога трябва да се отдалечим от някого, за да видим колко струва наистина.
ШУБАТА: И да замижим, нали? Нали? Да, ама аз не съм късоглед. Не съм бил и няма да бъда. Пък вие сте слепци. Щото я ме колчав съм и на бой, и на гърди, и на ръце. Но що ли си давам зор да ви обяснявам: та мен никой никога не ме е забелязвал.
ШЛИФЕРЪТ: Извинете, но… в този миг и аз усетих миризмата. Извинете.
ШУБАТА: Тоя тук ме хвърля в недоумение и завист: все по ръбчето, по ръбчето върви, а във водата не нагазва. Ей такива са ми безкрайно симпатични. Пей давам да ги предизвикам, а след това да им разфасовам физиономиите. То добре, но те и физиономии си нямат… Слушай, знаеш ли на какво ти замириса преди малко? На агнешка кожа. Обработена.
КОЖУХЪТ: Грубиян!
ШУБАТА: Ш-ш-т! Не съм двършил. Не е учтиво да ме прекъсваш насред… Е, добре, съгласен съм, мириша. Ала хлябът, дето всеки божи ден е на трапезата ви не мирише ли? Особено ако е топъл, току що от пещта изваден, препечен, с хрускава коричка и със срединка като душица? Ами месото? Не дъхти ли то на ливадка и поленце, на слънчице и кръвчица? А зарзавата, който като животни, пардон, го пасете? Казах „пардон” заради животните, те да ме простят. Е? Как сте? Нямате думи, а? Знам, знам какво си мислите. Скришом, така сте свикнали. „Парите не миришат”… Миришат! На пот! Защото само и единствено с пот ги изкарваме. И ви хрантутим.
БАЛТОНЪТ: Изсилваш се.
ШЛИФЕРЪТ: Аз съм на същото мнение, извинете.
МАНТОТО: Какъв мъж само!
ШИНЕЛЪТ /повече на себе си/: Защо ли да не взема някое декарче частничко, ако ме уволнят ненавреме… А, не! Опазил ме бог!
КОЖУХЪТ: Вижте, не исках да ви обидя, но…
ШУБАТА: Бъди спокойна, не си. Моята кожа е дабела като самун. Защото живея природно. И ти, само месец време да те пусна на нивата, ще слънчасаш, гарантирам ти, на спечен цървул ще замязаш. Модерен. Кожен. Мокасина. Хи-хи-хи… Но мен ме занимава и ме тревожи отколе един въпрос: защо вие, гражданите, повече на сълзата вярвате, нежели на потта? До днес отговорът ми е, а и вие го подчертахте дебело: защото потта е кисела, лютива и стипчива - ми-ри-ше! Меки сте вие, халтави, създадени, но недоизкусурени, затова. Не проумявате, че ако не сълза, ако пот ви дразни очите, ще виждате както трябва.
ШЛИФЕРЪТ: Какво? Какво ще виждаме, простете.
ШУБАТА: Всичко. И всички. Тези, които са над нас, и ни тъпчат. Тези, които са под нас и ги тъпчем. Ти, учен човек, непроверен от практиката, такива са на мода сега, можеш ли да ми кажеш колко класи имаме днес? Мълчиш, понеже ти е извън теорията. А аз на свой гръб съм го изпитал - колкото хора, толкова класи.
ШЛИФЕРЪТ: Но той отрича класиците?
ШУБАТА: Та кой слуша сега класическа музика? Абдалите. Тия, дето не са и сънували как се пее плач и как се плаче песен за дъжд и за сняг, за градушка и за слана, по оран и по жетва. Молитва и клетва ми разравят на мене гърдите и се сеят в тях, без молитва и клетва песен няма, а богородицата ми е една - земята. Вие знаете ли колко поклони й правя аз всеки ден, от месечина до месечина, та ми говорите само за пари?
МАНТОТО: Какъв мъж!
БАЛТОНЪТ: Чакай, чакай, байо, спри се. Защо не казваш нищо за торовете, пестицидите, хербицидите? Не тровиш ли ти земята си?
ШУБАТА: Верно е, тровя я. Но не както синът трови майката. Погубвам я по принуда аз, защото тя едва ви насмогва. Като зайци се плодят тези, които разнасят по тържища, по стъгди и по мегдани чанти като тумбаци и тумбаци като чанти. А тумбак се не лъже, пък чантата ядене дава само в приказките. Нали виждам, всяка чанта е пълна догоре с проблеми, които сама си създава, за да отчита дейност. Но дейността не е работа, братле, ами си е чисто и просто една красива дреха - събличаш я, а човекът, дето трябва да е под нея, изчезнал! Напоследък все повече такива дейности срещам навсякъде… Така, ща не ща, посягам към химията. И земята умира. У-ми-ра - с ей тези две ръце я душа и рева над това, което върша.
ШИНЕЛЪТ: Тя твоята била страшна, бе!
ШУБАТА: От страшна - по-страшна! Понеже знам, че няма спасение ни за нея, ни за мен. Но и за вас! Затуй понякога нощем, когато по небето затрепкат звездици, когато от Млечния път шурне светлина, когато затрополи Колата, и за сламката се ловя. Дано, моля се, тези, дето са хукнали нагоре, към Космоса, открият по-бърже нова земя - черна, плодна, чиста. Знам,първо мен ще извикат при нея - ще приема да отида, защото земята повече от всяко друго живо нещо стопанина си иска. Но да не се помайват - много малко мъже в сила останахме, виж, баберек колко щеш, пък той ни да лети може, ни вяра хваща на дебели лафове, доста е лъган през годините… Като Ной ще хвръкна занатам и по чифт от всяка стока ще взема със себе си, от всяко сечиво - също. А стъпя ли в първата бразда, ще се прекръстя - все в нещо трябва да вярва човекът.
Останалите се споглеждат многозначително.
МАНТОТО: И аз искам.
ШУБАТА: Какво?
МАНТОТО: Да дойда с теб там, горе. И на мен ми е дотегнало от красиви думи.
БАЛТОНЪТ: По-кротко, малката! Пререждаш. Без да е нужно. Дай да бъдем реалисти: каква полза ще има той от теб? Най-много да му родиш едно дете, защото на вас не ви се иска и да раждате. По цял ден ще се мотаеш в краката му с разни прищевки и капризи, ентусиазма му ще спъваш. А я си представи, че счупи някой инструмент - досещаш ли се кой ще го поправи? Е, наистина, работата ми ще е малко, но аз съм свикнал.
КОЖУХЪТ: Не съм съгласна.Той без жена няма да може да издържи: като го гледам, дострашава ме и съм склонна извънредно. Обещавам му най-малко две деца. И с къщата криво-ляво ще се справя.
ШЛИФЕРЪТ: Извинете, но тези деца трябва да се възпитават и вън от семейството. Готов съм - само бумагите да си взема.
ШУБАТА: Ама недейте така, хора! Аз жена си имам и не искам да я подменям. Питайте, преди да решавате вместо мен.
КОЖУХЪТ: Та тя не се ли е спекла вече като цървул?
МАНТОТО: И не е ли отдавна баберек?
ШИНЕЛЪТ: Я оставете човека на мира, че ако се развъртя!… Само от мен има нужда той там: местността не е разузнавана, обстановката - сложна, условията - близки до бойните. Ами ако се отвори някоя междузвездна война в тая взривоопасна зона - врагът не спи, врагът дебне, врагът е коварен. Кой ще го отбранява тогава, кажете де? Аз, разбира се. Поради липса на други сили ще му бъда и тил, и фланг, и фронт! Ясно?… А в свободното му от селскостопански мероприятия време ще го обучавам. Раз-два, раз-два - еех! Речено е - пази мира, готви се за война! Правилно! Да знаете колко сладко е да се командва - сладко и отговорно! Затуй, още като пристигнем, ще взема да се разжалвам - и ще бамна по няколко звезди върху пагоните си, там поне ги има в изобилие. Все пак врагът е опитен и трябва да му се внуши респект.
Пауза, в която личи разочарованието на останалите.
ШЛИФЕРЪТ: Извинете, у мен назря едно, както ми се струва полезно предложение. Какво ни пречи да отидем всички? По този начин бихме представлявали едно дружно семейство, едно общество, макар и малко.
ШУБАТА: Ама вие какво? И там ли искате да ви храня?
БАЛТОНЪТ: Ясно. Командировката се отлага. Жалко. Тъкмо бях решил да ти стана номенклатурен кадър.
ШУБАТА: Това пък какво е?
БАЛТОНЪТ: Най-ефективното изобретение в областта на кадровата стратегия: известно е, че кадрите решават всичко. Ей тоя приятел /кима към Шинелът/, като си заеме стола в „Личен състав”, ако не я прилага гъвкаво и с размах, спукана му е: ще падне от стола. Работата се състои в следното: да речем там, горе, ти се износи физически и морално техниката за първоначалното дълбочинно обработване на почвата, тоест, лопатата, което от своя страна води до трудновъзстановими загуби на народното стопанство. Ти си смазан от бездействие и отчаяние, тъй като нямаш материал с подходящи параметри за срочна подмяна на носещата му осева конструкция, с други думи, на сапа: а прекомерната ескплоатация без спазване на сроковете за капитален ремонт е довела до разхлабване на връзката в основата на лопатата и до катастрофално увеличаване на коефициента на триене.
ШУБАТА: Майкооо!
БАЛТОНЪТ: И така, ти обикаляш ден-два около безмълвната и бездиханна техника, тюхкаш се и се вайкаш, проклинаш несъвършенствата на ръчния труд, помайваш се и се почесваш - и най-накрая решаваш да ме извикаш на помощ.
ШУБАТА: Теб?
БАЛТОНЪТ: Да, разбира се. Виждаш ли някой по-достоен от мен за това дело, което, в така сложилите се условия, придобива космически размери?… Та: след кратко, градивно съвещание помежду ни, ти без колебание ми възлагаш поръчението да оглавя разрешаването на този важен, отговорен и сложен проблем. Аз, естествено, го оглавявам - приятел в нужда се познава. И започвам да действам: сядам в кабинета си, който мигновено превръщам в боен щаб и в жилище, приемам и отпращам посетители, усмихвам се, смръщвам се, задъхвам се от ярост, разтапям се от задоволство, крещя, викам, шептя, пресипвам, говоря без думи, обяснявам се в любов и в омраза, любя и мразя едновременно, заплашвам и ме заплашват, унижавам се, унижаван съм и сам унижавам, сгъвам гръбнак в поклон и тряскам с юмрук по бюрото, ръкомахам, попълвам стихийно колекцията си от ругатни и любезности, размахвам показалец и клатя глава в израз на всички познати и непознати, възможни и невъзможни чувства, получавам тикове, но успявам - успявам да организирам планомерното изсичане на някои непланомерно, безразборно залесени и естествено загрозяващи ландшафта близкостоящи гори, да осигуря ритмичността на кооперираните доставки на клинците, да договорирам известни количества от изключително дефицитната едра шкурка, да се справя с текучеството, да укрепя и сплотя колектива около себе си и, най-накрая, но не на последно място, да му вдъхна вяра в светлото бъдеще на предприятието. Едва тогава мога да си разреша да повикам секретарката си за собствено удоволствие.
КОЖУХЪТ: Какво ще наредите, моля?
БАЛТОНЪТ: Една таблетка валидол. И профсъюзна карта за почивка някъде на юг. Без каквито и да е предимства. Защото искам да поживея нормално.
ШУБАТА: Къде си, мила моя майчице - да ме видиш и жив да ме оплачеш…
БАЛТОНЪТ: То не се знае кой е за оплакване, защото… Но слушай по-нататък. Започвам аз да си стягам с радост куфарчето…
КОЖУХЪТ: И аз ли?
БАЛТОНЪТ: Ако се позовем на теорията за вероятностите - да… И тъкмо в разгара на радостта и щастието ми - телефонен звън! На другия край на проклетата жица си ти, а гласът ти - несвой, унил, дори нещастен: някакъв чарк от личния ти ракетоплан изгорял, аварията мълниеносно блокирала някаква верига, от това избил някакъв блок, в резултат на което някаква система е вън от строя. Съобщаваш ми още, а аз ценя твоята блестяща икономическа подготовка, че е далеч по-изгодно да построим завод за производството на този чарк, отколкото да чакаме незнам колко си светлинни години да ни го транспортират от майката Земя под отдавна известната ни усмихната накриво, унизителна форма на подаяние.
ШУБАТА: И всичко това го казвам аз?
БАЛТОНЪТ: Разбира се. Защо се подценяваш?
ШЛИФЕРЪТ: Извинете, но от тази история може да се получи прекрасно научно-фантастично четиво.
БАЛТОНЪТ: Каква фантастика ти се привижда, даскале, когато то си е най-жива реалност?
ШИНЕЛЪТ: А, такова, този завод въоръжена охрана ще има ли? Защото нито на този, нито на онзи свят не може без въоръжена охрана.
БАЛТОНЪТ: Ще има.
ШИНЕЛЪТ: Е-ха!
МАНТОТО: Би трябвало да издигате на ръководни длъжности и млади кадри, нали?
БАЛТОНЪТ: Не ще и питане. Проблемът за приемствеността е от жизнено важно значение в наше време. Да се надяваме, че докато се строи заводът, младите няма да остареят… Но, на думата: преди да затвориш телефона /към Шубата/, ти, малко невинно и много твърдо обявяваш решението си - за директор на строителството и на производството си назначил с днешна дата моята собствена персона.
Неловка пауза.
ШУБАТА: Чакай, чакай. Това мое решение е прибързано и погрешно. То трябва да се отмени не-за-бав-но. Защото какво разбираш ти от ракетоплани?
БАЛТОНЪТ: Браво! Ненапразно ми се изприщи езика от толкова лаф, заради тоя твой въпрос бе, той, да не мислиш, че е удоволствие… Номенклатурният кадър, брат ми, като такъв е длъжен да знае всичко - днес е директор на хлебозавод, утре - на печатница, вдругиден - на металургичен комбинат и най-сетне - на сладкарска те пе ка. Никой не пита дали той разбира от производството, което ръководи - важното е да умее да ръководи. Никак не е лесно. Нужно е да притежаваш талант най-малко на народен артист, за да заблуждаваш подчинените си, че можеш да замениш всекиго на работното му място - от портиера до баш майстора: това според бачкаторите е идеалът за истински началник. Народен артист от цирка трябва да си и по друга причина. Трудно ще я разбереш, затуй ще си послужа с пример, за улеснение, пак космически… Представи си сега, доколкото ти позволява фантазията, едно слънце, а около него - движещи се по орбити планети. Слънцето е неподвижно, защото, за тежест е добре окръглено. При хубаво време се смее, а при лошо се мръщи - и пръска или топли, или студени лъчи. Планетите пък се шматкат нагоре-надолу, напред-назад, насам-натам и гледат да са хем близо, хем далече от слънцето: опасно е и едното, и другото. А сега чуй главното, определящото ги: те се пазят извънредно съвестно да не паднат от орбита. Затова са и въжеиграчи, и балансьори, и шутове, но при всички случаи са най-вече дресьори - дресират подчинените си… Ти ми прости, че смесвам космоса с цирка. Правя го за по-голяма прегледност.
ШУБАТА: Та то било цяла наука! Занимателна. Поучителна. И е от точните, както усещам.
ШЛИФЕРЪТ: Така е, когато теорията и практиката вървят, хванати за ръка. Извинете.
КОЖУХЪТ: Аз пък си мечтая вече да съм номенклатурша!
МАНТОТО: Всяка планета си има спътници. Понякога те са изкуствени. Както е при нашата, нали?
ШИНЕЛЪТ: Да, ама врагът като нищо може да ги използва. За бази. Военни. Тогава - лошо. Мамка му и верица!
БАЛТОНЪТ: Този обмен на мисли е безусловно полезен, допада ми. Но нека си продължа примера… За планетите обаче съществува още един начин за падане: когато слънцето навлезе трайно в някой буреносен облак. Тогава на небето се възкачва друго слънце, а то си идва със свои, верни му до смърт планети. Подмяната се извършва постепенно, за да не прави впечатление и да не предизвиква локални природни бедствия: при невнимание те са неизбежни, но, макар и безопасни, са нежелателни - будят подозрение. После новото слънце, понеже слънце без петна няма, прибягва до един стар, изпитан трик: оставя свалените от орбита на собствено разположение. Печалбата от това е двойна, защото се гаси започващото да дими огнище на недоволството и се изостря до патологични размери неистовия глад за власт. Така свалените се превръщат в най-невинни слънчогледчета…
Пауза, в която останалите са сякаш паднали от небето.
ШУБАТА: То всичко харно, ама аз не ща.
БАЛТОНЪТ: Какво?
ШУБАТА: Да съм Ивайло, макар от нов тип. И разни засукани царици да се пъхат съзнателно в леглото ми. И съвсем да си забравя корена. И даскалите да ме дават, додето свят светува, за отрицателен пример на подрастващите поколения.
БАЛТОНЪТ: Какъв Ивайло бълнува той?… А-а-а, май разбрах. Ти да не ни насочваш към приказката за ахмака, дето го вкарали с измама в един чувал и тръгнали да го давят, пък той току повтарял: „Не искам да ставам цар! Не искам да ставам цар!”
ШУБАТА: Ъ-хъ. Видя ли как се досети? А щом се досети, значи е истина. Пфу! Пък аз да ви имам за другари.
МАНТОТО: Защо разваляш всичко, чиче! Пейзан такъв!
БАЛТОНЪТ: Хич бива ли така? Да си помислиш, че сме едни никакви мошеници и измамници, дори убийци, когато ти даваме рая, и то ей тъй, без нищо!
ШУБАТА: На вересия, нали? Без лихви, нали? Рай няма. АД - също. Знам ви аз намеренията.
ШЛИФЕРЪТ: Правилно. Ад и рай няма. Има само чистилище, и то е тук, на земята. Извинете.
ШУБАТА: На мен си ми стегат и трите дакара частно. В тях съм си и цар, и пъдар.
МАНТОТО: Капиталист такъв. Експлоататор с ново мислене.
ШИНЕЛЪТ: Пъдарите са трето качество личности. Даже шкарто. Понеже не работят с хора.
КОЖУХЪТ: Ама защо се нахвърляте по този груб, недостоен начин срещу другаря? Не е красиво! Аз и така си го приемам. Без остатък.
ШУБАТА: Че нали ти миришех, ма?
МАНТОТО /отпява/: Мъни, мъни, мъни.
ШЛИФЕРЪТ: Извинете, според мен реакцията на част от колектива спрямо най-здравия може би негов член е закономерна. Другарката може да си го приема без остатък, колкото си иска - това също е закономерно, защото тя го прави под напора на своите чувства…
МАНТОТО: Тоя говори като член-кореспондент!
ШЛИФЕРЪТ: Но, извинете, ние не бива да бъдем спокойни, когато някой слага прът в колелото на научно-техническата революция. Да му помогнем да се осъзнае, другари! - това е лозунгът, под който трябва да застанем всички в този решаващ момент…
ШУБАТА: Да бе, вие - под него, а аз - подир Миаля. Виждаш ли го? /показва му среден пръст/ И той е член-кореспондент!
ШЛИФЕРЪТ: Нужни са съвсем малко усилия от наша страна. Основания за подобно изявление имам. Не забелязахте ли как хубаво осъвремени той един от бисерите на народното ни творчество? Новаторът спи в него, другари - и ние сме длъжни да го събудим. Иначе ще бъдем едно общество от най-обикновени потребители. Извинете.
ШУБАТА: Ти, мой човек, да не би да си бил вече в Космоса?
ШЛИФЕРЪТ: Защо?
ШУБАТА: Защото май падаш от небето.
БАЛТОНЪТ: Точка. Край на космическата експедиция. Предлагам да не се връщаме повече на този въпрос.
КОЖУХЪТ: Жалко. Въпреки, че на мен и така ми е добре.
ШИНЕЛЪТ: Пък аз изгорях тотално. Щото се виждах със звезди на пагоните. Тяхната загуба обаче е по-голяма. Понеже щяха да служат, а не да се лутат без ориентация и да премигват от страх. Какво са сега те? Залъгалка за дечурлигите, за тези, които се мляскат неорганизирано и нехигиенично по пейките и за шантавите, дето съчиняват песнички за любов.
КОЖУХЪТ: Вие някога обичал ли сте?
ШИНЕЛЪТ: Да. Но организирано.
КОЖУХЪТ: Страшно интересно. Бихте ли ни разказали нещо за тази ваша организация?
ШИНЕЛЪТ: Отказвам. Категорично. И недвусмислено. По това не се говори, по това се действа.
МАНТОТО: С раз-два-три ли?
ШИНЕЛЪТ: Ъ-хъ. Раз - семейство, два - деца, три -…
МАНТОТО: Три - пенсия.
ШИНЕЛЪТ: А-а, не съм за изхвърляне още. Ако ти се иска и ако ти стиска, можем да опитаме.
МАНТОТО: Защо не?
ШИНЕЛЪТ: Ама ти сериозно ли?
МАНТОТО: Напълно.
ШИНЕЛЪТ: Не ме ли будалкаш?
МАНТОТО: Не.
ШИНЕЛЪТ: Ха сега де! Да бях цивилен - бухвам се без размисъл, но тъй… Защо ли не послушах моята, харно ми думаше тя на изпроводяк: „На театър отиваш, облечи се като хората!” Отгде да знам, че ще ми се случи случка, та й отговорих: „Аз тъй съм повече човек от тях, жено, щото страх и други смесени чувства предизвиквам”. Дали да не отскоча до вкъщи?…
МАНТОТО: Какво, уплаши ли се?
ШИНЕЛЪТ: Кой, аз ли? Ами!… Но лоши работи си мисля за теб. Що за поколение сте вие? Ние на вашите години…
МАНТОТО: Стига! Стига! Я по-добре ни разкажи за кравата.
ШИНЕЛЪТ: Коя крава?
МАНТОТО: Оная, с напращялото виме, дето я остави седмица време неиздоена. Оная, дето събра цяло село пред вази - да се чуди и мае мало и голямо на сръчните ти ръце. Защото вашите бяха на бани, а не те бяха научили да доиш.
ШИНЕЛЪТ: Ти… ти откъде знаеш?
БАЛТОНЪТ: Хи-хи-хи!
МАНТОТО: Сетне и за бушона си кажи. Бушонът, дето гръмна и те потопи в скръб и мрак. И в недоумение, защото колкото пъти се опитваше да го оправиш, все не успяваше - завиваше го все наляво. Не щеш ли, за това научиха съседите ти - подозрително е да се пали газена лампа в зората на социализма. И всяка нощ нататък селото се люлееше от смях. Толкова яко се смееха селяните, че и досега устните им се цепнати като на зайци.
ШИНЕЛЪТ: Ама ти и това ли знаеш?
БАЛТОНЪТ: Ха-ха-ха!
МАНТОТО: После от срам и мъка се домъкна в града. Митка месец-два немил-недраг, че и гладен, защото всичко, за което се захващаше, го намираше развалата - и те гонеха. Най-накрая ти излезе късмета и ти преуспя, тъй като хората са издръжлив материал, а и от теб не се искаше нищо друго, освен „раз-два-три”, „раз-два-три”…
ШИНЕЛЪТ: Тая всичко знае, бе!
БАЛТОНЪТ: Го-ляма врачка съм бил, ей! Преди час го казах напосоки и, виж ти, улучил съм!
МАНТОТО: Учудваш ли се? Аз - никак. Без лица сте вие, в това е магията. Унификация - така се нарича тази болест, а нейни вируси са споменатите вече лозунги. Профилактика не е нужна, лечение - също: от обезличаването нито се страда, нито се умира. Прогнозата е благоприятна, но трудоспособността е силно засегната, сведена почти до нулата. По-тежките случаи получават социални помощи под формата на заплати, защото нашето общество е хуманно и не може да ги лиши от удоволствието да посещават работните си места: така то ги приобщава към себе си. Напоследък епидемиите вземат все по-масов характер и обхващат всички слоеве на населението. Изобщо, навсякъде се живурка ден за ден.
БАЛТОНЪТ: Ти, младо, трябва да запишеш медицина. В диагнозите си без грешка… Тук в добре възпитаните общества се пие. Но къде в тази пустиня свястен оазис?
ШЛИФЕРЪТ: За съжаление, няма. А така ми се иска, извинете за израза, да му цапна едно на крак.
БАЛТОНЪТ: Ти какво току се вреш помежду ни? Ух, че си лепка!
МАНТОТО: Остави го, той си е такъв - формула. Като всички нас. Завършени, съвършени, идеални формули сме всички ние. Две и две е равно на четири, нали?
ШУБАТА: Е-е-е! Пък аз мислех, че сме се разбрали. Не е хубаво да се отмятате. Свои хора сме.
БАЛТОНЪТ: Ти бъди спокоен. Само ти можеш да бъдеш спокоен.
ШУБАТА: Не мога. Защото знам: народът около мен ще започне да се съмнява. А съмнението мирно не стои, рови. И като рови, намира. И като намира, съди. Как тогава без черно на бяло ще докажа, че две и две е равно на пет?
БАЛТОНЪТ: Едва ли някой ще е дорасъл до твоя резултат. Кой в такъв случай ще те съди?
ШУБАТА: Ето! Ти го каза! Каза го - и ме запокити насред голямата паника. Ти с прости хора да си имал работа? Не си. Като е тъй, заявявам: без документ няма да ви защитавам практически идеите, колкото и полезни да са те. Съзнанието ми е високо - не ми се пада толкова ниско. В райе не ми се ходи.
БАЛТОНЪТ: Имаш го.
ШУБАТА: Кое, райето ли?
БАЛТОНЪТ: Документът.
ШУБАТА: Ти наистина ли? С подпис и печат? В три екземпляра? У-ра! Викайте бе, защо мълчите? У-ра!
Пауза - останалите са безмълвни.
ШИНЕЛЪТ /към Шубата/: Е-ех! Харесваш ми, човече! Дай да те целуна!
ШУБАТА: Айде-е. Дотам ли я докарахме?
ШИНЕЛЪТ: Ъ-хъ. Да можеше само да се чуеш как викаше нашето славно „У-ра!”, „У-ра!” Чудно. Сладко. Възвишено. И честно. Но от опит го знам, този, който вика, не се чува какво вика… Да ти кажа ли кое ми достави неподражаем кеф? Това, че „ууу”, „ууу” е едва загатнато, а „ра”, „ра”, „ра” излиза мощно, величествено, е-пично. Мен ако ме питат, „ууу”-то трябва да бъде ликвидирано. Тутакси! Решително! Без-церемонно!
ШУБАТА: Ами, колко му е?
ШИНЕЛЪТ: Ъ-хъ. Колко му е. Но е нужно постановление. Решение. Заповед. Отгоре.С преамбюл. Без преамбюл не става.
ШУБАТА: Карай нататък. И ти ми харесваш.
ШИНЕЛЪТ: А, не. Вие одеве ми отнехте думата, пък сега - давай нататък.
ШУБАТА: Коя дума?
ШИНЕЛЪТ: За звездите, коя. Но не съм докачлив, да ми благодарите, ще си я продължа… И аз като тебе понявгаш нощем, случва се, излизам пред къщи да погледам звездите: селски съм, от това не можеш се скри. Понявгаш, обаче, да се отбележи! Та веднъж тъй, както и друг път, ала по-така: тялото ми тръпне, сърцето - и то. Сърце, сърце, ех, сърце, предателски орган си ти! Но мисълта ми - будна, ясна, бди: и като бургия се забива в нея дългоочакван, спешноактуален, коварно наш въпрос. А той е следният: не са ли звездите шпионки, през които ни наблюдават шпиони, обучени по най-последните взисквания на обучението?
ШЛИФЕРЪТ: Оригинално!
МАНТОТО: Непостижимо!
ШУБАТА: Брей!
ШИНЕЛЪТ: Брей, я! Изпотих се. Разшавах се. Но - ядец. Мръдна наляво -въпросът там. Мръдна надясно - и той. Глава разтърся - не ще да падне. Маршировката, най-сигурният опитвам - стои си. Упорит. Неподкупен. Наш. Е, щом е тъй, прежалих се.
ШУБАТА: И?
ШИНЕЛЪТ: Реших се - и се сложих върху амбразурата. Върху звездата, де. Като Матросов. Откъде-накъде те, империалистите му ниедни, бедни духом - богати тялом, ще знаят всичко за нас? Айде де!
ШЛИФЕРЪТ: Колко ефектно! Той - върху амбразурата!
ШИНЕЛЪТ: Понеже доброто разузнаване е повече от половин победа. И така, от звезда на звезда, тоест - от амбразура на амбразура. Да!
ШУБАТА: Ама ти не загина ли още при първата?
ШИНЕЛЪТ: Не, как можа да си го помислиш? След нея аз се обезсмъртих. И продължих да громя врага!
Дочува се ехтежа на аплодисменти, които стават все по-настоятелни и по-бурни. Приглушени стъпки и приглушен говор подсказват, че второто действие в театъра е свършило. Което означава една голяма пауза за гардероба му.
ТРЕТО ДЕЙСТВИЕ
Отново фоайето, отново гардеробът. Но сега дрехите по закачалките се разменили местата си, редът е следният: Кожухът и Балтонът, Шинелът и Шлиферът, Шубата и Мантото.
КОЖУХЪТ: Уф!
Никаква реакция у останалите
КОЖУХЪТ: Уф!
И това вече прави впечатление.
ШЛИФЕРЪТ: Извинете, но вие наистина прекалявате. И ме принуждавате да си послужа с непривичен за мене тон. Фактът, че сте дама, предполага наличието на изострени сетива, но усещанията са нещо първично и да занимавате с тях едно общество е, меко казано, нетактично, дори нахално.
ШУБАТА: Започна се. С водата. Която нито напоява, нито воденица движи - и зеленясва, понеже не бачка… Какво има пак, другарко, хм?!
КОЖУХЪТ: Неспокойно ми е.
БАЛТОНЪТ: Защо, ако смеем да запитаме?
ШУБАТА /слисано/: И ти ли захвана да четкаш с думи?
КОЖУХЪТ: Внезапно ме осени безпокойство. Ами ако моят номер се загуби?
Леко объркване сред останалите.
МАНТОТО: Напразно се тревожите. Вие сте скъпа.
ШУБАТА: Понеже агнета - хи-хи-хи! - няма. А вълци - хи-хи-хи! - все повече и повече.
КОЖУХЪТ: Моля да не намеквате за произхода ми.
ШУБАТА: Пардон. Но мисля, че имам право. С ей тези ръчички съм разраждал майка ти, с биберон съм те хранил, денем и нощем съм треперил над тебе…
БАЛТОНЪТ: И аз!
ШУБАТА: А ти от агне - хоооп! - вълчица!
КОЖУХЪТ: Да, ама ме продаде. Изгодно. И надипли душата ми в портфейла си. Лъжа ли е?
ШЛИФЕРЪТ: Много грубо се изразявате, другари!
МАНТОТО: Но нали в противен случай щеше да бъдеш една - ме-е-е! - овца? Противна. Преживяща и раждаща.Ужас!
ШЛИФЕРЪТ: Ужас!
БАЛТОНЪТ: Ти да не би да си вегетарианец?
ШЛИФЕРЪТ: Не съм. И на мен ми се похапва, с извинение, агнешко. Но няма.
КОЖУХЪТ: Я па тоя! Приискало му се!… За това обаче са необходими специални условия, уважаеми.
ШЛИФЕРЪТ: Извинете, не разбирам. Моля ви, обяснете ми какви?
ШУБАТА: Хи-хи-хи! Мини го метър, не го ли виждаш каква е конфекция. Цял живот е преработвал само целулоза. Ти мене гледай. /вади портфейла си, разтваря го/ Виж, пълен е със специални условия. Какво ще кажеш, а?
КОЖУХЪТ: Че ти нали ми беше… баща?
БАЛТОНЪТ: И аз!
ШЛИФЕРЪТ: Работническо-селски произход! Бо-жее!
КОЖУХЪТ: Не става. Много ми е висока цената за вас. Ами… ами ако моят номер се загуби?
ШУБАТА: А-а-а! Досещам се. Тая сигурно работи изключително по второ направление.
ШИНЕЛЪТ: Ама вие мене съвсем ме отписахте, значи. Пък и двамата с другарката сме си, както го е изпял народът, лика-прилика. Соя ни е един и същ…
ШЛИФЕРЪТ /недочул/: Каква соя?
ШИНЕЛЪТ: Това не те засяга, щом си вегетарианец. И защо ме прекъсваш винаги, когато мисля? Вместо да си мълчи умно, той вземе, та ми резне нишката, сетне оплете кълбото, па се дръпне настрани и ми гледа оттам сеира. Ей затуй ви мразим ние вас - и ще ви гоним, додето ви оправим. Понеже във всеки човек трябва да има ред, така и държавата ще е силна.
БАЛТОНЪТ: Пак се отплесна. Давай по-късо.
ШИНЕЛЪТ: Не си прав. Провокацията е лошо нещо. Подкопава. Устоите. Особено тая, дето влиза с меки, мъхнати лапички в теб и хем те гъделичка, хем те разбърниква тъй, че, щеш не щеш, започваш да разсъждаваш. Току виж си стигнал и до зловредния, опасен и винаги ненавременен въпрос: Ами сега накъде?… Ще му дам аз на него една соя!
ШУБАТА: Ти до мен беше стигнал одеве.
ШИНЕЛЪТ: А, да. Мерси. Мерси за нишката. Та: лика-прилика сме си двамата, защото на това общество служиме и духом, и тялом, всичко, което е поискало то от нас - младост, сили, ум, мечти, здраве, щастие сме му отдавали и ще му отдаваме безрезервно, изобщо, без да се впущам в подробности, защо да не вземем да се съчетаем?
МАНТОТО: Прекрасно!
ШИНЕЛЪТ: Нали?
МАНТОТО: А грозотията?
ШИНЕЛЪТ: Коя грозотия?
МАНТОТО: Която те чака вкъщи. И не е сложила масата, за да ти е топла вечерята. И, защото не е свикнала да стои ей така, ти пере кирливите ризи. И защото тая работа я върши пералнята, плете и шие, мете и подрежда, а в свободното си от тези занятия време наглежда децата:, поучава ги, кара им се, напътства ги - лошото е винаги по-лесно, добрият винаги живее трудно.
Неловка пауза.
ШИНЕЛЪТ: Браво. Ученото си е учено. Бях забравил за нея, мерси, че ми напомни. Оттеглям се. Организирано. Категорично. И фатално. Беше само разузнаване, макар и с бой. Учебна тревога - нищо повече. Без загуби от двете страни.
МАНТОТО: Тук вече се лъжеш жестоко.
ШИНЕЛЪТ: Защо?
МАНТОТО: Защото загубата съм аз.
ШИНЕЛЪТ: Хм. Бъркаш и то генерално. Във всяка война има само две армии, а след патакламата - само по един победител и по един победен. Средно положение не е предвидено: щом не е предвидено, значи не съществува. В мирно време е пак така, но по-иначе: обстановката ни налага да се бием с учебна цел.
МАНТОТО: И падат хора.
ШИНЕЛЪТ: Е, предвиден е един незначителен процент жертви. Който никога не се преизпълнява.
МАНТОТО/плачливо-иронично/: Вижте го! Защитникът! Силен. Храбър. Красив. Горд. Достоен. Лъв.
ШИНЕЛЪТ: Верно е. Но не е всичко. Продължавай, не е хубаво да спираш насред. Е-ха!
БАЛТОНЪТ: Достатъчно. Наслушахме се на епитети. Сякаш сме на събрание. Профсъюзно. Истината там - гола и боса, мършава, зъзне от студ, бере душа от глад върху масата на президиума: защо, питам се, тези маси са постлани всякога с червен плат, та нали от него се шият знамена?… А президиумът - изтупан, сит, доволен, пращящ от здраве и енергия, става час по час, заема законното си място на трибуната, вдига нагоре показалец, за да види откъде духа вятъра и тъпче истината с вкусни, сладки, празни думи. Досега обаче не съм чул и видял дума да нахрани някого.
ШЛИФЕРЪТ: Не съм съвсем съгласен. Храни, и още как. Живият пример е пред вас.
БАЛТОНЪТ: Знам, и ти си от тях. Но си по-лош.
ШЛИФЕРЪТ: Извинете, бихте ли ми казали защо? Започвате, а не довършвате.
БАЛТОНЪТ: Та ти си отговори сам: ти започваш - те довършват. Резултатът е красноречиво плачевен - пълна загуба на хора. Преди малко ти го съобщиха високо, но ти не го разбра.
ШУБАТА: Мен, такова, оттогава ме дращи, като да е осил в гърлото ми, ей тази дума - загуба. И нито да я отмахна, нито да я преглътна.
БАЛТОНЪТ: Растеш в очите ми, приятел!
ШУБАТА: Добре де, ама не може ли по-просто, без гатанки.
МАНТОТО: Може. Но предупреждавам - горчи… Ето, след месец ще ми бъде връчено тържествено свидетелство за зрелост. Ще ме обявят за зряла при всички случаи - никой не го интересува дали действително съм или не.
ШЛИФЕРЪТ: Си, си!
МАНТОТО: Хм. И понеже дотук съм възпитавана строго и неотклонно от цялото ни общество в мързел, ще ми изберат едно висще училище, за да са сигурни, че няма да си цапам ръцете с труд.
ШУБАТА: Грешка! Трудът чисти. По-бистър, светъл и добър те прави той, отнема всичко излишно от тебе, със свобода те дарява, нищо в замяна не иска.
МАНТОТО: Иди им го кажи. Разбереш ли се с тях, обади ми се. За да видя на живо тъй привлекателното кукуво лято. Тогава цъфтят налъмите, нали?
ШИНЕЛЪТ: Ти си била мно-го съзнателна.
МАНТОТО: Във висшето училище няма да вляза. Нито с подводници разполагам, нито със самолети, от които да ме спуснат с парашут в лелеяния квадрант с размити от усилията на мъчениците като мен координати.
ШИНЕЛЪТ: Брей! Атака по вода и въздух! Суперсъвременна работа! После?
МАНТОТО: Тъй че в уречения ден и час тоя дето носи и тая, дето меси ме хващат под мишниците, отлепят се от земята, поставят ме в хоризонтално положение, засилват се - и се затичват към вратата на заветната крепост Алма матер. Таран! Ти чувал ли си, байо Йованчо, за такъв вид атака?
ШИНЕЛЪТ: Имаше май такова нещо, ама ще да е било доста отдавна. Няма начин, щом ми се губи от кръгозора… Слушай, ти откъде ми знаеш името?
КОЖУХЪТ: Кръгозор! Кръг - да, но зор - не, не е за мене. Предпочитам обратното.
МАНТОТО: А моята глава трещи по вратата, ушите ми пищят, от очите ми хвърчат звезди, а пребледнелите ми устни нашепват умолително: Може би това е животът, истинският, може би?… Така година, две, пет, седем…
ШУБАТА: Че ти тъй и до пенсия като едното нищо ще я откараш!
МАНТОТО: Няма. Обещавам. Все някога, зная, пред изтощения ми от еднообразните пейзажи поглед ще се ширнат два спасителни пътя - единият ще отвежда до завода или до кухнята, другият - при нея /кима към Кожухът/.
Пауза, в която останалите се споглеждат.
ШЛИФЕРЪТ: И ти… ти кой път ще избереш?
КОЖУХЪТ: Ясно е кой. Нали, скъпа? Аз от конкуренция не се страхувам. А само като чуя думата „завод”, настръхвам - и външно, и вътрешно.
БАЛТОНЪТ: Ако добавиш още нещичко - за яката и вън! На мен ми е разрешено да говоря, защото аз съм прокъсаният каиш на трансмисията, брак такъв!
КОЖУХЪТ: О-о-у! Брак! Не мога да търпя Менделсон. Но името му е хубаво: добре скроено, красиво, замечтано - Бартолди!
ШУБАТА: И сега ли не ви стана ясно, че тая работи изключително по второ направление, а?
ШЛИФЕРЪТ: Извинете, каква е вашата…гражданска професия?
КОЖУХЪТ: Важно ли е?
МАНТОТО /повече на себе си/: Мен пак ме забравиха. За тях е важен единствено резултатът. Едва тогава ще почнат да ме разискват.
КОЖУХЪТ: Аз се трудя в областта на духовната сфера.
ШУБАТА: Хи-хи-хи! Разбира се от само себе си. Обаче: въпреки полаганите усилия особено по отношение на професионалното ориентиране, тези услуги на населението са на ниско качествено ниво. Ха-ха-ха!
ШЛИФЕРЪТ: По-точно?
КОЖУХЪТ: Надомничка съм.
ШУБАТА: Ама как иначе? Има си хас… на полето. Или пък…в завода. И това се среща, но при липса на друг подходящ терен. То пък е само за началници. Аграрни и индустриални.
КОЖУХЪТ: Рисувам кукли. Пластмасови. В национални носии. Производство сложно и отговорно, почти конвейерно.
ШЛИФЕРЪТ: Интересно. Бихте ли ни въвели, ако не е държавна тайна, в неговата кухня?
КОЖУХЪТ: Щом настоявате… Най-напред на машини се извайват телата, главите и крайниците на куклите. С цел икономия на материали първите два детайла са кухи. При крайниците обаче икономиите са недопустими. Може да се имат предвид други съображения, с техническата страна на въпроса не съм запозната, но си мисля: прави се, защото ръцете и нозете са най-чувствителните части на човека, те най-добре го изразяват, нали?
ШЛИФЕРЪТ: Съгласен съм. Продължете, моля ви.
КОЖУХЪТ: След това куклите се сглобяват и идват при мен. Аз се занимавам с лицата им. Лицето е прозорец на душата.
ШЛИФЕРЪТ: Трудно ли е?
КОЖУХЪТ: Никак. Защото притежавам мащабно уголемен и подробно разработен модел-шаблон, дело на редица наши научни и културни институти. Е, понякога, особено в началото на творческата си биография и, забележете, когато се замислях за нещо свое, добавях или отнемах по някоя несъществуваща или дразнеща ме в него чертица. Шефовете се мръщеха и провеждаха с мен конструктивни диалози, понеже така се похабяваше ценен материал - а директорът по пласмента направо беснееше. Сега изобщо не им доставям подобни грижи. Квалификацията ми е перфектна: месечния си план изпълнявам за десетина дни.
ШЛИФЕРЪТ: Боже господи, та аз съм като нея!
КОЖУХЪТ: Знаете ли, веднъж, с кукла в ръката и с четка в другата, открих нещо безкрайно любопитно: без да го искам, бавно и постепенно, но сигурно започвам да приличам на… модела. В първия миг изтръпнах от това откритие, сетне се успокоих, рекох си: щом става, значи е нужно. И е полезно, защото човек, за да си гледа както трябва раяботата, в края на краищата се слива с нея. Ако истински милее за нея. Не е тъпо, понеже е верно, нали?
ШЛИФЕРЪТ: Да, за съжаление.
КОЖУХЪТ: Какво казахте? Не чух добре.
БАЛТОНЪТ: Тогава аз приличам на мой детайл. Лъскав отвън, кух отвътре. Кого ще подведе шуплата? Свой, разбира се. Човек от класата. Пфу!
ШУБАТА: А аз на какво? На домат? На краставица? Или на диня, инжектирана от мен с химия. Която убива. Помогни ми, братле! Раздвоен съм. По-точно, разстроен!
ШЛИФЕРЪТ: Извинете, не схващайте, моля ви се така опростителски проблема - той е от жизнено важно значение.
КОЖУХЪТ: Ами да! Аз даже се гримирам по същия начин, както рисувам куклите.
МАНТОТО: А ако го сменят?
КОЖУХЪТ: Кого?
МАНТОТО: Модела.
КОЖУХЪТ: О-о, скъпа! Вие наистина нямате жизнен опит. Уверявам ви, такава опасност не съществува, защото нито държавата, нито отделната личност ще се решат на такъв необоснован научно риск. Всяка промяна е загуба, запомнете това.
МАНТОТО: Но ако все пак промяната е наложителна? Ако мълчанието на всички наоколо крещи за нея?
КОЖУХЪТ: Щом трябва да си играем на предположения?… Най-напред, струва ми се, биха посегнали на бижутата: ефектни са, забелязват се. Нанизите и пафтите няма да пипат, по-скъпи са. Ще се заемат с обеците - прости, но трайно влезли във фолклора, съгласна ли сте? Ще променят формата им тъй, че да изглеждат по-тежки - и народът ще се радва… След това, по всяка вероятност ще пострадат дрехите. Тъй като сега те са удобни, макар и малко теснички, ще променят цветовата им гама - евтино, но пак ефектно, пак се забелязва отдалече…
БАЛТОНЪТ: Облякъл се Илия - пак в тия!
ШУБАТА: Кой Илия? Да не би оня, който веднъж на пазара ме взе за гражданин и искаше да ми профука две кила гнили краставици в корекомска найлонова торбичка, а?
БАЛТОНЪТ: То аслъ може ли те разбра човек какъв си - гражданин от селски тип или селянин от градски такъв.
ШУБАТА: Разобличих го - и голям смях падна. На краставичар краставици ще продава той!
МАНТОТО: А лицето?
БАЛТОНЪТ: Кое лице?
МАНТОТО: На модела.
КОЖУХЪТ: Лицето ще си остане същото. Всичко друго може да се промени - лицето не. Трябва да си го пазим непокътнато, чисто, бодро, усмихнато, незасегнато от годините, с очи, вперени във всеки един от нас - именно по него съдят за благосъстоянието на нацията и свои, и чужди. Защото то е…
МАНТОТО: Прозорец на душата.
БАЛТОНЪТ: А бе, един камък изневиделица - и гласът му ще се чуе из цялата наша земя. Тогава ще зейне една душа - не ти е работа!
МАНТОТО: Но това е анархизъм. /към Шлиферът/ Ами нали нас ни учат: формата и съдържанието трябва да бъдат в диалектическо единство?
ШЛИФЕРЪТ: Така е. И не е съвсем така. Защото теорията си я пишем ние. В зависимост от условията.
БАЛТОНЪТ: Тоя пак се измъква по капли.
МАНТОТО: Не се измъква - натапя се. /към Шлиферът/ И я пишем както ни изнася, нали? Не за да поправим, а да прикрием, да замажем, да разкрасим. После - „юруууш” към следващата грашка.
ШИНЕЛЪТ: Атака? Викнете само „у-ра-ра-ра” - и аз съм насреща. Винаги съм готов.
БАЛТОНЪТ: Ха! Ти да не си пионерче?… Това обаче, за поправката не ми харесва. Кърпеното личи от километър. И връща назад. Нужно е да се почне отначало.
ШЛИФЕРЪТ: Извинете, но се усещам въвлечен в престъпен заговор. Не мога да остана равнодушен спрямо този акт. Вече ви виждам в заведение с неособено добро име.
ШИНЕЛЪТ: Ама…ти да не си??? Оле-ле, чак сега се разкри! И то полу… Понеже къде ти да тръгнеш в униформа - ей туй ме заблуди. Преди се движехте с каскети, но набърже ги свалихте, понеже си беше жива простащина, да знаеш, вземат те за селянин или нещо подобно, пък и онова, хм, желязото де, да не би да го бучнеш като дюлгерски молив зад ухото, а то да изревавва на свяка крачка: Вижте ме - аз съм! Вижте ме - аз съм!… Тай-на! Тайна! Тайна му е майката - шу-шу-мушу да няма, шушу-мушу къща разваля!
ШУБАТА: Шушумига от шушу-мушу ли идва?
МАНТОТО: Да. Шушумига е този, който прави шушу-мушу, а после мига. Грижи се за своята безопасност. Защото така доказва почуда, наивност и невинност.
ШУБАТА: Шушумига! Шумоли ми. Богат език е нашият, няма що.
ШИНЕЛЪТ /повече на себе си/: А бе, има си хас да съм изпуснал някоя крива дума, от недоглеждане, разбира се, и от глупост… /към Шлиферът/ Чуй, братле, с ей тези тук, от кол и от въже събрани аз нямам нищо общо. Да го знаеш за сведение и при всякаква евентуалност. А че ще ти бъда дясната ръка след като ги отведеш там, ти се досещаш къде, не ще и питане. Здраве желая!
ШЛИФЕРЪТ: Ти ме срази, човече!
МАНТОТО: Към вас аз имам едно въпросче. Може ли?
ШЛИФЕРЪТ: Слушам ви.
МАНТОТО: Спомняте ли си, преди малко вие се опитахте да оправдаете не само себе си с наличието на определени исторически условия?
ШЛИФЕРЪТ: Да. Но ще си разреша да направя една незначителна поправка: не оправдавах - констатирах.
МАНТОТО: Напълно във вашия стил. Пък и ролята на наблюдател ви отива. Удобна е. Не ви засяга нищо, защото стоите отстрани. Получавате заплата за съвестно положен труд, домът ви е крепост, не изневерявате на жена си, децата ви са сравнително добри. Борчески сте настроен само на стадиона, само там се усещате приобщен към нещо по-голямо, само там имате чувството, че сте над всичко - а всъщност сте вън от играта, на футболен език се наричаше май засада…
ШИНЕЛЪТ: А-а-а, туй е хубав прийом. Военен. Спотайваш се в храстите, дебнеш като някое хищно животно, изчакваш, стиснал зъби върховния момент - после скок и удар в гърба на врага. Чиста работа!
МАНТОТО: Боже мой, как необичайно и грозно променят значението си някои думи. Тази например е подгизнала от свята кръв, а сега предизвиква тъпото разочарование или неистовата радост на коментаторите. Но - да му мисли съдията, който, както казват, винаги има право… Вие обаче не ми се сърдете. Можете да бъдете спокоен - доста отдавна виждам около себе си единствено наблюдатели.
ШЛИФЕРЪТ: Не, не ви се сърдя. Защото отново опираме до условията. Именно те създават човека.
МАНТОТО: Така ли? А кой създава условията?
Пауза, в която останалите се споглеждат гузно.
ШЛИФЕРЪТ: Извинете, вие ме удивявате както с оригиналното си мислене, така и с отлично овладяната, необичайна за поколението ви терминология.
БАЛТОНЪТ: Айде пак! Ама защо тоя все върти, суче - и все иска да се измъкне невредим.
МАНТОТО: В това няма нищо странно. Подготвям политическия си изпит за университета.
ШЛИФЕРЪТ: А какво ще кандидатствате, ако не е тайна?
МАНТОТО: Още не знам. Но вие не ми отговорихте?
ШЛИФЕРЪТ: За-а.Сложно е. Значително по-леко е на този, който задава въпросите, не намирате ли? Разбира се, до тях се стига също така трудно. Но аз си мисля, не са ли днешните наблюдатели утрешни свидетели?
МАНТОТО: И какво от това? Нали вече казахме, че съдията винаги има право?
ШЛИФЕРЪТ: Тогава? Тогава изход няма. В такива случаи изрядните критици пишат - авторът поставя важен социален проблем, но не ни предлага пътя за разрешаването му, защото е идейно ограничен и не достига до мисълта за революция. Не ви ли е ясно, че се въртим в един омагьосан кръг?
КОЖУХЪТ: Ох! Свят ми се зави от толкова думи, думи, думи…
ШУБАТА: Ще позволиш ли да те подкрепя? Понеже ако паднеш, ще трябва да те вдигам.
БАЛТОНЪТ: Та тя отдавна е паднала, бе! Какво й се церемониш - вдигай я и…
ШИНЕЛЪТ: И? Хи-хи-хи! И? Хи-хи-хи!
ШУБАТА/объркано/: Ама нали виждам, че е права?! Как така се вдига прав човек?!
ШЛИФЕРЪТ / към Мантото/: Чухте ли? Тъкмо когато сме най-безсилни пред въпросите, живият живот се намесва категорично и ни дава отговорите наготово.
МАНТОТО /след кратък размисъл/: Добре. Съгласна съм. Но не и примирена. Мен ме отвращава моето старателно и абсолютно точно програмирано бъдеще - бъдещето на засадата. Гадно е това спотайване, дебнене, слухтене, шушукане, сподавено от нечист смях, подмятане на многозначни думички, изобщо изчакването на мига за скок. Съпроводено от самодоволното потупване по издутия джоб, по издадените напред за учебна атака гърди, по напомпаните до пръсване с мръсен въздух принципи, по кльощавите, щръкнали нагоре сякаш за оправдание рамене на мечтите. Наистина гениален е този, който се е сетил да съедини недоволството със задоволството - по-здрав, неразлъчен съюз не познавам… А ако някога се примиря, ще започна да рисувам кукли. Без никакво отклонение от модела…/към Кожуха/ Впрочем, скъпа, какъв е месечният ви производствен план?
КОЖУХЪТ: Триста екземпляра. Радвам се, няма да сгрешите, живот ще си живеете, ако ме последвате.
МАНТОТО: Това много ли е или малко?
КОЖУХЪТ: Малко е, разбира се. Търсенето е огромно, пазарите - неограничени, е, и печалбата не е от скромните. Най-важното обаче е, че ще имате вечна професия.
МАНТОТО: Става! Винаги съм харесвала постоянството. То дава сила, прогонва съмненията, вдъхва вяра. Когато то е с теб, можеш и със затворени очи да вървиш напред, към набелязаната цел.
ШЛИФЕРЪТ: Вие сериозно ли?
МАНТОТО: Напълно. Камъкът тежи на мястото си.
ШЛИФЕРЪТ: Рискувате да променя мнението си за вас.
МАНТОТО: И аз… /към Кожухът/ Колежке, можете ли да ми кажете какъв е годишният план на предприятието. Все пак трябва да знам с какво ще се гордея и към какво ще се стремя като член на колектива.
КОЖУХЪТ: Между сто и петдесет и двеста хиляди. Екземпляра.
ШУБАТА: Че то много мадама, много нещо!
ШИНЕЛЪТ: Защо? Лошо ли е? Нека се намират - нито ядат, нито пият, в употреба всякога могат да влязат.
КОЖУХЪТ: Но куклите са от мъжки пол, другари!
Пауза.Смущение сред останалите.
БАЛТОНЪТ: А пафтите? А нанизите? А обеците?
ШУБАТА: Защо ни заблуждаваше досега, а?
ШИНЕЛЪТ: Айде де!
КОЖУХЪТ: Обиждате ме - аз никога не лъжа. Понеже и на мен в началото ми изглеждаше странно, позволих си да потърся отговор в администрацията. Там ми казаха: така е, защото моделът страш-но много обича бижутата. Проста, но лъскава тенекия, нищо не струва, пък народът й се радва.
Нова неловка пауза.
БАЛТОНЪТ: А-а-а?
ШУБАТА: Не помня някога да са ме радвали дрънкулки.
ШИНЕЛЪТ: Той бил повече мой човек, отколкото си мислех. Браво! Ех, да можеше да ми се отпусне и на мене едно… бижу!
МАНТОТО /тихо/: Студено ми е.
ШЛИФЕРЪТ: Намирам, че температурата тук е нормална. Все пак, за да не простинете, загърнете се по-добре със себе си.
МАНТОТО: Двеста хиляди годишно! За пет години - милион! За десет… Това означава кукла във всяка стая на всяко учреждение. Във всеки цех на всеки завод, комбинат, фабрика, предприятие. В детски градини, училища, институти, академии. Във ферми, оранжерии, строителни обекти, супермаркети. В болници, аптеки, почивни станции, хижи, хотели. В читалища, кина, галерии, щколи, редакции. В участъци, съдилища, музеи, гари, тотопунктове, бани, бръснаро-фризьорски салони. И във всеки дом. Във всеки дом!
ШИНЕЛЪТ: А тояга де!
БАЛТОНЪТ: Защо? С този ум и с това чене далече ще стигне тя: утре може и професор да я направят. На такива като нея така им запушват устите - я с титла, я със звание, я с някое и друго… бижу. И тогава ще има да се разхожда из мислите си като тигрица в клетка. Пък тоя наш приятел /кима към Шлифера/ ще си тепа на едно място, макар да усеща накъде отиваме: страхлив е, от него ни полза, ни вреда, все по средата я кара.
ШУБАТА: А ние?
БАЛТОНЪТ: Ние сме лесни. Накъдето ни водят - натам ще вървим. Да му мислят те!
Разнасят се аплодисменти, които стават все по-настоятелни и бурни. Сред тях се долавят отначало плахи, след това по-високи викове: „Авторът!”, „Авторът!”
ШУБАТА: Какво ли им се случи на онези, нашите, вътре? Защо ли кряскат така?
БАЛТОНЪТ: Тълпа. Задоволява се само с хляб и зрелища. В момента търсят настойчиво измамника, който ги е нахранил с поредната красива лъжа.
ШЛИФЕРЪТ: Извинете, но те викат… мен.
Пауза. Останалите са смаяни.
МАНТОТО: Вие ли написахте пиесата?
ШЛИФЕРЪТ: Аз.
МАНТОТО: И сега се отказвате от лаврите? Защо?
ШЛИФЕРЪТ: Не знам. Предпочитам да остана с вас. Добре ми е тук. Може би защото за пръв път видях себе си с други очи.
МАНТОТО: Но нали и вие, доколкото разбрах, бяхте против… засадата?
ШЛИФЕРЪТ: Против? Да. Но само спрямо спортното значение на тази, както казахте преди малко, оплискана с кръв дума. Защото никой от нас /кима към останалите/ не е вън от играта. Не е и не може да бъде, повярвайте ми.
Аплодисментите започват да стихват, последните от тях прозвучават почти страхливо. Дочуват се приглушени стъпки и приглушен говор. Кожухът, Шинелът, Шубата, Балтонът, Шлиферът и Мантото „излизат” от себе си, оглеждат се един друг така, сякаш се виждат едва сега и запяват своята безхитростна песничка:
Дрехи за празник, дрехи за делник,
дрехи за сватба и гроб.
Даже човекът да е отшелник,
има си свой гардероб.
Стари и нови, вехти, блестящи,
с кръпки или пък без -
ах, не мислете, че са незрящи
дрехите, вашите, днес.
Те ви повтарят с мъничко злоба,
с малко тъга и инат.
Ах, не мислете, че гардероба
склад е на кожи и плат.
С толкова обич, с толкова воля
те ви приличат - или
вещо играят някаква роля
и от това ги боли.
После увисват на закачалки,
сякаш забити на кол,
за да извикат, прелестно малки:
- Царят, човече е гол!
Царят, човече, е гол!…
ЗАВЕСА
Забележка: Само в началото на всяко действие „дрехите” са на закачалките. След това те слизат от тях и започват да играят.
1984-1985 г.
Пловдив
