Красин Химирски

НАСТРОЕНИЕ

От багрите есенни грабнати,
в гората дотичаха
немирни дечица.
И хукнаха едри листа да събират
за пъстри букети.

И ние в гората лудувахме
по-бързи, по-леки от вятъра.
Подслушали нашата тайна,
листата край нас се целуваха.
И ние сияйно ги следвахме.

А старците тихо въздишаха
и търсеха в шумата нещо отминало.
И мъдро, и някак смирено
се губеха в златната есен.
И тихо, и тихо в листа се превръщаха.

ПЪРВИ СТИХОВЕ

На кюмбе ръждиво в пепелта
моят син открива
юношеските ми стихове.
Прашните листа одухва.
И обистрят строфите несподелени
първата ми обич.
Дръпвам ги припряно от ръцете му.
И понеже е зиморничаво,
ги подпалвам.
Двамата стъписани отскачаме
от разлудувания пламък.
И ме парва откровение -
трябва още огън да таят
неумелите момчешки стихове,
щом така
             неистово горят.

ХЛЯБ НАШ

Подранило утро ни замесва
на нощта във хладните нощви.

В бистрата роса оронва
закъсняла ласка самодивска
и разсънен детски вик.

Вплита мускулите ни могъщи
и прозренията на светкавици.

С тъничко перо орлово
витото тесто приглажда.
В подницата го замята.

И нашепва му магически слова,
светли песни му напява.

И се вдига дъхавата пита
до сапфирения връшник на небето -

колкото земята ни голяма
и като душа гореща.

***
Луна
и слънце,
и звезди
децата нарисуваха.
И с лекота на космонавти
скачаха по тях.
И на земята с лекота се връщаха.

И аз звезда си нарисувах -
на моите мечти звездата.
Но колкото и да летя към нея -
от мене се отдалечава тя
в мъглявини измамни.
Ала не мога аз -
назад не мога да се върна.

***
На вековете във безпътията
мечтите ни - свръхмощни лазери -
сред тъмнината път прорязаха.
По него хора се упътиха,
но стигнали до острието му,
съзряха костите ни бели,
останали като фенери
на идващите в мрак
                          да светят.