ИЗ „ЗЛАК” – ІІІ
ГАТАНКИ
ГАТАНКА, ПОЕЗИЯ, СТИХОТВОРЕНИЕ
Предназначението на гатанката, очебийно, не е да бъде стихотворение. Това не пречи тя да съдържа поезия. (Не всяка, естествено. Ала мигар всеки стих излъхва поезия?) Нещо повече - и да звучи понякога като най-кратко стихотворение. Ето няколко гатанки, съдържащи поезия и притежаващи, струва ми се, необходимото да бъдат самостоятелни стихотворения в най-къс размер.
Из полето свещи горят.
Що е то?
Минзухар.
Лекокрила самовила
със опашка като свила.
Лястовица.
Бяла нива, черно семе.
Книга.
Сив сокол под земя върви.
Палешник.
Смок свири по могили,
лист го чува и играй.
Вятър.
Църни агънца в злата кошара.
Слънчоглед.
Една капка мед по всичкио свет.
Слънце.
Синя риза,
две дюли миризливи
и ръж, и пшеница.
Небе, слънце, месец и светли и тъмни звезди.
Търколи се черно кълбо,
та измори целио свет.
Нощен мрак.
Златна царица със вилена косица,
у шума облечена, от поле довлечна.
Царевица.
Черна чума на гроб плаче.
Кукумявка.
Няма нищо учудващо в присъствието на поезия в гатанките. Тя по начало присъства много по-начесто и единствено предразсъдъците ни да я усещаме само (или обикновено) в предварително условени места пречат да я откриваме и другаде. Стихотворенията сами по себе си поставят своя възприемател нащрек и той очаква да види в тях именно поезия, още пространствеността им (подредбата на думите) предупреждава за предполагаемото й наличие. Без тая нарочна пространственост, без нашата преднамерена нагласа по-лесно бихме подминавали поезията, както я подминаваме в ежедневието. Относно гатанките има още две причини за тяхната поетическа подцененост. Вниманието ни към поезията в народотворчеството е погълнато от други негови дялове, главно песните. И гатанките остават в сянка, подобно баянията, врачуванията, наричанията и т.н. Друга причина за въпросната несправедливост е, че не сме привикнали да търсим и намираме поезия в няколко думи. Личното творчество е показателно за истинността на предходното твърдение. Обичайното е да не се стига до толкова къса поетическа изява, колкото е по обем гатанката. Дори едно хайку, поне в преводния си облик, бива по-дълго от някои най-кратки гатанки. Има още една причина, твърде важна, която пречи да съзираме поезията в гатанките и да й се наслаждаваме. Тя е заложена в самото им название - необходимостта да отгатнем скритото зад стиска думи ни заставя да съсредоточим мисълта си изключително в разгадаванетето и всичко останало, включително поезия, бива прескачано.
“Из полето свещи горят”. Взета дотук, гатанката пак е стихотворение. Заради краткостта, простотата, свежестта на изказа, заради необичайността на случващото се, заради тържествеността му. Достатъчно е да си представим поле, осеяно с пламтящи свещи, ако тая картина бъде ни поднесена от киноекран, ще почувстваме нейната хубост. Всичко това придава глъб на четирите думи. С тях безименният българин е сътворил поезия, която никак не отстъпва на истинско хайку. Но гатанката не е хайку. Тя задължително има отговор. А той задължително има важен влог в опоетизирването на гатанката и в нейното остихотворване. “Из полето свещи горят. Минзухари”. Ключовото участие на гатанковия отговор се състои в иносказателността, която непременно придава на предшествуващия го израз. Видяхме, че и без отговора има поезия, но изреченото може да бъде взето и в своя най-пряк смисъл и той пак да носи поезия. Но без задължителното иносказание. Притурим ли обаче отговора, вече непременно имаме иносказание. И то подсилва залегналата в гатанката поезия, повдига я на степен. С това остепеняване на поезията отговорът става нещо повече от прикрепено към гатанката слово, става неразлъчна нейна част, става поанта. Дори бих каза, че той е втора поанта на гатанковото стихотворение. Защото и без него гатанката вмества естетически издържан завършек: “Из полето свещи горят”.
В суров вид гатанката може да съдържа въпроса “Що е то?”. Отсъствието му (излишен в дадена речево обстоятелство или нарочно пропуснат, за да бъде постигната още по-голяма сбитост) е от особено значение и за опоетизирване на гатанката, и за нейното остихотворяване.
Отгатването на гатанковата направа позволява да създаваме нейни превъплъщения не само в пределно стегнат, но и в съзнателно разтегнат вид. Нямам друг избор и ще приведа едно скромнейшо собствено изделие:
С всички сили пате дърпа
стръкченце трева.
Откъсва я и се катурва.
Капка злато в езеро от изумруд.
ПРОЛЕТ
Да, по същество това е гатанка, в която бе премълчано “Що е то?”, а отговорът бе заменен със заглавие, сложено в непривично място, отдолу. Ето горното гатанково стихотворение в кратка разновидност:
Капка злато
в езеро от изумруд.
Пате и поляна.
И така, може ли гатанката да бъде използувана за стихотворство, и то днес? Според мен - да, мисля дори, че от тях може да тръгне нов поетически вид. Право на това мнение ми дават не моите несръчни дирения, а заложените в гатанката възможности. Да ги изредим. Неизползуваността им с оглед на поставения тук въпрос, и то в две посоки.
А/ На гатанката като народотворчество (цял един пласт стои почти девствен пред нашите копнеещи обнова поетически сетива).
Б/ На гатанката като съвременен поетически вид.. Той би позволил едно благородно съревнование с хайкуто при изгледи, в отделни слуачаи, за още по-гояма краткост, отколкото в азиатския образец. Предимствата на гатанката са в нейната национална приземеност - една страна и да няма собствено хайку, непременно има собствени гатанки. От последното произтича добра възможност за приемственост спрямо националната традиция и нейното развитие, нещо, което в тези времена с небивало и безразборно общуване между всякави култури, е от особена важност за съхраняване и обогатяване на националната самоличност и националното самоутвърждаване. А и за целокупното човечество, което се нуждае от различности като единствена и животоспасяваща го противоотрова срещу обезличаващото и обезсмислящо ни уеднаквяване.
Преди да ахкаме, охкаме и маймунясваме по инородно и чуждоземно, нека видим в шир и глъб сътвореното от дедите наши.
Тъй зелена е зеленината,
че ставам безпаметен.
Май.
Ромон на поток заглушава мислите ми.
Щастие
Дали босилек, дали благост?
Септември
Светът е безплътен.
Омара.
Стинат тиквите.
Ноември.
Върху челото му
синее зелената гора.
Хълм.
Трислънчева и в мрачините.
България.
Ален гроздоберач
обира небесната лозница.
Изгрев.
Безименни твари
пълзукат по божите си работи.
Драгост.
Трикорабна черква
плава в бурното зелено.
Юни.
По къщята кацат
черни пеперуди.
Българи умират.
С дъха си изписвам
бели звуци.
Зима.
Светът ухае на зюмбюл и козунак.
Велик (…)
Из въздуха плава
една паяжина.
Волност.
Тишината е светлина.
…
От чернозема блика зелена светлина.
Април.
Тъй злачно злак злачи,
та стрък да настъпиш е кощунство.
Пролет.
Гръб на гърба.
Гръд.
Цялото злато на света
в една топола.
Есен.
Най ми било древна младост.
България.
Тъй свежо е, сякаш са срязали огромна диня.
В червено жълтееше зеленото.
Октомври.
Повяхнала вода.
Блато.
От небе преде, на земя наприда.
Дъжд.
Листовина сипе благоуханно злато.
Прецъфтяваща липа
Студенее светът.
Старост.
Зелена листовина
е изрусяла.
Цъфнала липа.
Пръхне угар, глъхне злак,
стинат нощи, а след тях и дни.
Септември
Неудържимо мирише на ягоди.
Юли.
Рижавеят, ръждавеят
неръкотворни листовини.
29 октомври
Капка злато
в езеро от изумруд.
Пате и поляна.
Да се потопиш в морето
далеч от морето.
Поезия
Обтича ме ласкава и бавна светлина
и още по-бавна и по-нежна тишина.
Блаженство
