Красимира Василева

Португалският писател Фернанду Песоа пише своя шедьовър „Книга на безпокойството” цели 20 години /до смъртта си през 1935 г./, но тя е издадена едва през 1982 г. Така авторът, отдал целия си живот на литературата, получава полагащата му се световна слава, когато отдавна не е между живите.

„Книга на безпокойството” е написана във формата на дневник и е голям сборник от импресии, размисли и прозрения, лирични описания, всъщност роман изповед, като първата част е приписана на хетеронима Бернарду Суареш, а втората е подписана от самия автор. Критиците го определят като декадент и предшественик на екзистенциализма, но някои от тях отбелязват, че той не пишел за нищо, или пишел за безсмислието да се пише. А всъщност той пише за най-важните неща - за Бог, за любовта и смъртта, за творчеството. Но този странен и загадъчен автор е заложил едно предизвикателство към бъдещите си читатели, като е разхвърлял размислите си по тези теми като игли в купи сено. И само този, който има търпението да прочете и  препрочете внимателно книгата от над 500 страници, ще може да разбере посланията на големия философ.

ЗА МЪКАТА ДА СЪЩЕСТВУВАШ В СВЯТ БЕЗ БОГ

За времето, в което живее, Песоа пише с голяма болка. От 18 век цивилизацията постепенно е обхваната от ужасната болест на неверието в Бога. Разрушено е точно това, което е споявало обществото, затова съвременният му свят е лишен от религиозни, нравствени и политически устои. Идеалите и висшата дейност на душата залиняват, а нисшата дейност, която е по-жизнеспособна, поема управлението на света. Без вяра няма надежда, казва авторът, а без надежда няма бъдеще. Затова хората, надарени с ум, но и със сърце, се чувстват чужди в този опустошен свят. И той възкликва отчаяно: „Пълно отсъствие на истински Бог - това е кухият труп на високия небосвод и на заключената душа. Безграничен затвор - щом си безграничен, от теб не може да се избяга!” В този затвор животът на човешката душа е движение в полумрак, в някакъв сумрак на съзнанието, в който има вечна несигурност в това, което сме или което предполагаме, че сме. Една средна величина между непостигнатото величие и непостижимото щастие… Затова този свят принадлежи на безчувствените, а тези,които могат да чувстват, често имат желание да го напуснат…

Констатирал тази тъжна истина, Песоа, подобно на романтиците, които чувства много близки, влиза в конфронтация със света, но не толкова със силата на чувството, колкото със силата на разума: „Никога не съм разбирал как може човек, оценил тая велика даденост - всемирния часовников механизъм, да отрече часовникаря, в когото самият Волтер не се е усъмнил… Разбирам също предвид съществуващото зло в света да не може да се приеме безкрайната благост на този всетворящ разум. Това го разбирам, макар също да не го приемам. Но да се отрича съществуването на този разум, тоест на Бог, според мен напомня глупостта, засягаща тъй често в някое отношение разума на хора, които във всяко друго отношение може да бъдат съвършени…” Той не приема нито съждението за несъвършения часовникар, нито това за недоброжелателния часовникар, защото ние не познаваме неговия замисъл за Разумния край. А не познаваме този замисъл, защото сме несъвършени… Така писателят дава отговор на най-болезнения въпрос - за Доброто и за Злото, което Бог допуска в света: „Едно е съществуването на злото, друго е причината за това съществуване. Разликата може би е толкова тънка, че изглежда софистична, но всъщност е точна. Съществуването на злото не може да се отрече, но злонамереното съществуване на злото може и да не се приеме”. Защото, обобщава авторът, „Бог е душата на всичко”. Според него всеки нормален дух си дава сметка, че Бог, който е в друга плоскост, извън логиката и пространствено-времевата реалност, е наш начин на съществуване в друго измерение на битието, че самият „Аз” у всеки един от нас е божествено измерение. Затова той гледа на живота като на пътуване, в което има висока ведра синева и в което човек стига /или не/ до Бога: „И винаги в крайна сметка на прозореца на света се явява с тъгата или надеждата си и с вълшебна усмивка това, което искаме, когато чукаме на вратата на своето аз като просители, въплътили Христос”. До там, казва писателят, не може да стигне само недъгавият дух, защото само той не вярва в Бога.

Тази негова вяра го води до християнското смирение: /„И в гордостта не намирам утеха. С какво да се гордея, като не аз съм се създал”/, но и пак тя ражда неговата голяма критичност към човечеството: „Почти несъзнателно сме в плен на изконно влечение към черната магия, към забранените форми на трансценденталната наука, към Господарите на Силата, продали се на Проклятието и на изроденото Превъплъщение… Без да искаме, сатаната ни въздейства както самец на самка. Всичко това не се дължи на злонравие, а просто на слабост. Насаме се прекланяме пред злото, но не защото е зло, а защото е по-силно и напористо от доброто и всичко силно и напористо въздейства на нервите ни…” Това е постоянният извор на безпокойството на Фернанду Песоа. Това, а също и тайнството на живота, непосветеността ни в плана на Бога за Разумния край… Оттук се ражда и неговото чувство за неприютеност, което избликва на няколко места в книгата: „Кой съм аз всъщност, когато не играя? Едно бедно сираче, изоставено на улицата на усещанията, зъзнещо от студа по кюшетата на Реалността, принудено да спи по стъпалата на Тъгата и да яде подхвърления къшей на Фантазията… Ако някога Бог дойде да ме потърси и ме отведе в своя дом, за да ми даде топлота и обич… Понякога си го мисля и плача с радост при мисълта, че мога да си го помисля… Но вятърът брули улицата и листата падат на тротоара…” В изповеди като тази взема връх поетът Фернанду Песоа и читателят не може да остане равнодушен към силата на отчаянието и болката.

На едно място писателят говори за достойнството на светците и отшелниците. Но и той, без да е светец или отшелник, не може да се утеши с живота и избира аскетичното съществуване, в което основна цел стават наблюдението и анализът на света и самонаблюдението.

„НЕ ИСКАМ НИЩО ОТ СЕБЕ СИ, ОСВЕН ДА НАБЛЮДАВАМ ЖИВОТА” - такъв е неговият избор, по този начин осмисля своето съществуване. Той гледа на човечеството като на разгърнат декоративен мотив, който оживява чрез зрението, слуха и душевното вълнение. А себе си възприема като същество от друго битие, което минава без определен интерес към тукашното, което чувства чуждо. Но желанието му е стъклото, което го разделя от него, да бъде винаги бистро, за да наблюдава битието без изкривяване от междинната стена… Един голям самотник, останал до край на поста си в служба на човечеството и не допуснал „материалната притурка на нещата” да го смали духовно… Неговото бдение води до натрупване на  откровения като: „Да не познаваш себе си, значи да живееш. Да познаеш зле себе си, значи да мислиш. Да познаеш себе си внезапно както в този пречистващ момент, значи да постигнеш мигновено съкровената монада, магическата дума на душата”. И продължава: „Затова се познавам напълно, а чрез пълното себепознаване познавам напълно цялото човечество”. И така тази на пръв поглед безсюжетна история се превръща в една огромна картина на човешкото „аз”… Напълно убеден, че в живота не можеш да притежаваш всячески всичко, както това желае всяка достойна за себе си душа, той избира пътя на пълния отказ, на абсолютното въздържание от действие и прехвърля цялата си енергия върху наблюдението. Със силата на своя анализиращ поглед той, по негово признание, осъществява максималното - да бъде там, където не е, и обхожда не само всички части на земното кълбо, но и всички епохи, постигайки притежание на целия свят. В него се налага убеждението, че по този начин живее по-интензивно от други, живели външно: „Съзерцателният ум, който никога не е напускал своето тяло, все пак има на разположение цялата вселена. Безкрайността присъства и в килия, и в пустиня. Върху камък се спи вселенно”. Този сън, който Ф. Песоа преживява наяве, е съпроводен и с мечти, това е начинът, по който успява да продължи да живее. Затова на мечтите са посветени много от неговите разсъждения. Според него „МЕЧТАТЕЛЯТ Е ИСТИНСКИ ДЕЙНИЯТ ЧОВЕК.”

Нещата в реалността са само тъкан за мечтите му: „Мечтателят не превъзхожда дейния човек, защото мечтата превъзхожда действителността. Превъзходството на мечтателя се дължи на това, че да мечтаеш е много по-практично, отколкото да живееш, и че мечтателят извлича от живота много по-обхватно и разнообразно удоволствие от дейния човек.Казано ясно и направо - мечтателят е истински дейният човек”. И тържествуващо заключава: „В мечтите си постигнах всичко!” И не само това, той е убеден, че образите от мечтите му, които са успоредни на образите от реалността, са му по-близки, защото там всичко е съвършено и никой никого не разочарова… Вероятно много читатели ще оценят подобни признания не само като декадентски, но и като налудничави. Някои критици пишат, че Песоа бил толкова отчужден от живота, че даже и любовта не го вълнувала, но това не е точно. Във втората част на книгата, подписана от самия автор, той обяснява своите разбирания за любовта между мъжа и жената и описва много поетично представата си за нея. За него тя е блян по Рая. Влюбените се разхождат в прекрасна градина, намираща се извън времето и пространството. Там плътта е само мъгла, а истината е в любовта между душите, за които не съществува смъртта. Неговата любима е жената отпреди Грехопадението, Девата, непознала страст и грях. Тази жена е нереална и невъзможна, но именно тя ражда у него ужаса от реалните жени. Точно тя, която нарича Богородица на тишината, живее в мечтите му. Той желае да остане завинаги като мъжка фигура от стъкло срещу женската фигура от друг стъклопис - до времето, когато ще я срещне в един друг свят… Копнежът му по тази любима  ражда неговата голяма болка: „Жестокостта на болката - насладата от страданието поради наслада от собствената личност, единосъщна с болката. Последното искрено убежище на жаждата за живот и на стремежа към наслада.” Че истинската любов не бива да съдържа плътски елемент, за това Песоа пише неколкократно. Според него любовта, така, както се разбира от масите, е илюзия на притежанието. Илюзия е притежанието на чуждо тяло и на чужда душа, след като нашите собствени тяло и душа не ни принадлежат. И все пак, ние сме в плътски тела, затова авторът казва: „Всеки ден материята ме тормози. Чувствителността ми е пламък, изложен на вятъра…” Като спасение от този тормоз във втората половина на книгата се явява образът на смъртта, представена като съблазнителка, която изкушава с обещание за освобождение от земните мъки и вечно блаженство. Тя обаче също не е изход за твореца, за него

ЕДИНСТВЕНОТО СПАСЕНИЕ Е В ИЗКУСТВОТО.

И той обяснява защо: „Изкуството е бягство от действието или от живота. Изкуството е духовният образ на вълнението, различно от живота, а самият той е волевият израз на вълнението. Това, което нямаме или не дръзваме, или не постигаме, можем да го притежаваме насън и с този сън творим изкуство. Друг път вълнението е толкова силно, че макар и претворено в действие, остава неудовлетворено от претворяването си в действие; с излишъка от вълнение, недоизказано в живота, се създава художествената творба. И тъй, има два вида творци: единият изразява онова, което няма, а другият изразява излишъка от онова, което е имал”. Но за него изкуството е и форма на бягство от света, той казва, че то е ценно, защото ни измъква оттук: „Щом животът ни е дал затворническа килия, нека се опитаме да я украсим ако не с друго, поне със сенки от мечтите си, рисунки и пъстри багри”. Литературата е най-приятният начин да загърбиш живота и да получиш простор във времето и в пространството. Тя е живот във въображението и мечтите, който, за разлика от реалния живот, не може да те нарани или ограби, напротив. Затова героят му казва: „Да пиша е по-добре, отколкото да дръзвам да живея.” Но има и друга причина за бягството в литературата. И продължава: „Да не мислите, че пиша, за да публикувам или за да пиша, или дори да творя изкуство. Пиша, защото това е целта, най-висшата изтънченост, нелогичната за нрава ми изтънченост на изкуството да отглеждам душевни състояния”. На пръв поглед това звучи самоцелно и напомня за девиза „Изкуство за изкуството”, но не е точно така. Чрез творчеството той получава възможност да даде на другите най-доброто от себе си: „Задълбочавам се в самото битие само в ширина, а когато жадувам дълбочина, то я търся в себе си и в представата си за нещата.” Така той достига до опиянението от творчеството и придобива увереност, че гласът му въплъщава хиляди гласове и жаждата да се изкажат хиляди съществования. Тогава, споделя авторът, чувствам, че живея по-пълно и съм по-велик. Затова и писането е смисълът на живота му: „А кой знае дали аз, като говоря и пиша тези редове със смътното чувство, че могат да пребъдат, не смятам също, че споменът за тях е това, което „ми остава от тоя живот.” За бъдещото си величие той говори и на друго място чрез Бернарду Суареш: „Аз в предходния живот съм нищо, обаче мога да предвкуся бъдното при прочита на тази страница, понеже действително я пиша; мога да се гордея, сякаш ми е дете, със славата, която ще постигна, защото имам поне с какво да я постигна. И докато мисля това, надигайки се от масата, с душевно величие се възправя невидимата ми снага над Детройт, Мичиган и над целия площад в Лисабон”. Тези думи звучат доста самонадеяно, но се оказват пророчески точно така, както редица големи автори са се оказали пророци по отношение на стойността на своето творчество. И накрая си позволявам да цитирам Епилога на неговата книга, който всъщност казва всичко за жертвата, която един автор прави, за да обогати духовната съкровищница на човечеството: „Понякога си мисля с нежна нега, че ако някога, когато вече няма да ме има, писаните ми страници получат похвала, най-сетне ще намеря хора „да ме разберат”, мои близки, истинско семейство, където да се родя и да бъда обичан. Но далеч преди да се родя тогава, отдавна вече ще съм умрял. Ще бъда разбран само задочно, когато обичта не компенсира вече едничкото равнодушие, което покойникът е срещал приживе. Може един ден да разберат, че съм изпълнил като никой друг естествения си дълг да бъда изразител на част от нашия век; а щом го разберат, сигурно ще напишат, че в моето време съм останал неразбран, че за нещастие съм живял сред студенина и равнодушие и колко е жалко, че съм имал такава съдба. А който го напише, ще проявява в своето време същото неразбиране към моя събрат от онова бъдеще, каквото моето обкръжение проявява към мен. Защото хората извличат поуки само за прадедите си, отдавна умрели вече. Единствено на мъртъвците умеем да предаваме истинските правила за това как да се живее.”