Паруш Парушев

1.

Може би това е песен, за която
думите ще съчинят вълните или прегракналите гларуси,
а може би пък вятърът, дъждът - сърдечният му ритъм
по водата, или пък зимата -
лириката тиха на снежинките
върху оловното пространство на забравата -
морето…

А може би е плач -
жалба, споделена със звездите,
речитатив на моето безсилие да бъда
(бях - съм - оставам)
край този залив, напомнящ ми на великанска стъпка -
крачнал тук и кой го знае
в какви селения изтърсва звезден прах
от дивите къдрици.

В Бургас, покрай казиното
върху високия пиедестал на този бряг -
градът, морето, сушата - пронизват
с тайни знаци мисълта ми, застиналото ми сърце,
очите, пред които се разстилат
безметежно разположени пейзажи,
така измамни в свойто откровение,
и утрини - мъгливи или слънчеви превъплъщения
на капризно нечие въображение.

Кога? Къде? Защо съм тука и защо
ги съзерцавам? Защо опитвам да ги подредя
като в класьор за спомени… И гласове,
и гласове - възкачват се по този стръмен бряг;
далечни звуци, гласове, езици,
идващи от други светове и времена
във моя слух - невинен полиглот
на вечността.
              Античен бряг, край който
хора и делфини разговарят на един език.

2.

Живях на този бряг,
в кварталчето до морската градина,
където човешки гласове и стъпки
се смесваха с прибоя на вълните -
оркестрацията вечна на сушата и на водата,
хор на ангели небесни и нимфите върху скалите.
Извеждаше ме уличката къса покрай смокинови дървета,
лози във малки дворчета и покриви, протрити
от ниските дъждовни облаци, припадащи в морето.
И сиви гларуси по тях на изток вгледани -
непогрешими лоцмани на идващия ден.
Нощем само призрачните стъпки на мъглата
пълнеха притихналата уличка - до мойте стъпки,
в себе си заслушани край гаснещи прозорчета,
отдето (в една такава нощ) ненадейно прозвуча
Прелюд и фуга в ре минор от Йохан Бах
и повя с крилата си спокойни Вечността,
дъхът на Мирозданието слезе на земята
и се пробуди сърцето ми за този свят,
за надеждата и любовта.

                (В една такава нощ прошумоля край
мене като ангелска душа момичето Мария с къса рокличка на
точки, с бързи стъпки по алеята на морската градина -
катедралата на бъдещата ни любов, и омагьоса въздуха с
усмивката си лятна, с нетърпеливите си устни и ръце. Гърмеше
в малкото кварталче северната готика на тази ненадейна
музика и вече знаех, че още преди да се е появила в мъничкия
ми живот Мария с Любовта, всичко ме заклина в нея: Аве,
Мария, грация плена, доминус текун…)
                                      Бях преди живота си,
на миг преди самото бъдеще, преди самия себе си да бъда,
пред други нощи, други палещи слънца;
преди на устните си да усетя
горчиво-тръпния привкус на неузрелия живот -
подобно сок на пролетна лоза
или пък млякото на младата смокиня -
млечен път, по който ще преминат
всички мои бъдни дни - едва проходили
секундите, минутите и часовете,
като деца от детската градина -
от ден във ден, като от стая в стая,
като от град във град,
като от възраст в нова възраст
и от живот във…

3.

Колко отдавна морето ни говори.От векове
нашепват нежните му устни неразбрани за слуха ни думи.
От епохи цели, чак от бездната на времето
запенено крещи, гърми гласът му
в нощите беззвездни - прости думи,
но неразбрани за слуха ни думи…

Какви ли тайни има да ни каже,
щом не престава да се труди, да говори?

Изправен на високия му бряг
до бялото казино на Бургас, попивах
ветровете му вечерни, свистенето на толкова крила,
плющене на платна без памет, проскърцване
на мачти - вечни скитници, напуснали
далечния си корен сред горите. И острови,
пламтящи фарове, маяци, потопени сред нощта.

Пробуждаха се в мен далечни думи,
непонятни думи - като мъртви раковини,
изхвърлени от паметта ми на брега.
Но как ли можех аз да назова морето,
възможно ли е то да бъде преродено в думи?

Морето - намекът за свобода.

И то обричаше живота ми на свободата,
защото и насън дочувах биещото му сърце.
Полека се изкачвах все по-нагоре по солената му мисъл
и растеше самотата ми край този бряг,
и се издигаше сърцето ми като звезда, нетърпеливо,
върху вечерното небе над залива
и чувах как вълните му трошат
оковите на хоризонта - свобода!
Между началото и край - свобода!
Свистяха вече във платната ветрове попътни,
изтръгвах се от корен аз и като мачта
ме люшваха дълбоките талази, пътят
беше моята съдба, а аз - един бездомник във нощта,
нощта - родината на мрака.

Морето ме обричаше на път. Но и на памет.
Между началото и края - памет.

През толкова усилия, солени ветрове,
сълзи солени, безплодни дни и нощи…
Между началото и край - път.
За мене - пленникът на този град,
             каторжникът на свободата.

4.

В Бургас, където и да тръгнеш,
          неусетно стигаш до морето.
Прелива бистра светлина и в синьо, розово
             и златно
приижда музиката на деня.
Спрял пред същата вода,
пак виждаш своите следи
пред теб как ровят рохкавия пясък.
Накъде са устремени?
След миг водата ги изтрива.
Подухва вятърът към хоризонта,
но привечер ще се завърне усмирен.
Защото тука е началото и тук е краят
на сушата и на водата.
Така е всеки път.
         И сякаш от столетия си в този град.
И все в един и същи ден - несвършващ.
Край масите, сред тази неподвижна есен
едни и същи хора с поглед те сподирят.

Едни и същи, думите им пълнят въздуха.
Телата им увяхват и умират,
          но свикнали да бъдат тук,
те ги заменят с нови
и пак едни и същи са пред масите.
А чашите им - все изпити до средата.
Щом е тъй, къде животът ти се е забързал,
надул до скъсване платната?

Утрото какво донася?
Отдръпващата се вълна какво отнася?
… тук каквото и да дойде -
като река се влива във морето…

1982

5.

Ето го бургаското пристанище -
закотвено отдавна в спомена,
който от години го извайва в образ, но напразно.
Изглежда е безплодна изменчивата същност,
над чийто небеса не спира да се носи разтревожен
духът на безродното пространство.
Пристанището - хрумване на битието,
което напразно търси своята метафора;
край или начало,
завръщане или отплаване,
добър ден или довиждане -
възел от пулсиращи посоки, твърд,
в която се разбива
безчисленото войнство на морето.
Как отекваше в акустиката на мечтата
гръмотевицата на политналата котва
или пък тътенът дълбок на корабните трюмове
и подлудяваха кръвта мистично-ритуалните поклони
на пристанищните кранове.

Бургаското пристанище -
неистово желание за бягство.
Да напуснеш тези брегове,
заключили бунтуващата се вода на залива.
Как викаха в далечните години
миражите на юношеските видения!
Зелени тропици превръщаха
душата ми в платно, опънато от вятър.
(О, има някъде щастливи брегове,
където други хора произнасят
скъпите понятия на друг език.)

Но ето го бургаското пристанище -
закотвено отдавна в спомена.
То не запомня образите - посреща и изпраща.
Тук няма време. Има
заминаване-пристигане до безконечност.

Вече знам:
пристанището просто е една възможност,
измамата (а може би пък мъдростта),
че светът е друго място, че пътят носи свобода,
че онова, което тук ти липсва,
не съществува само
в пространството на твоите илюзии.

Пристанище е още мястото,
където се завръщаш винаги различен
и те пронизва с внезапна мисъл възрастта.

6.

Този дълъг, дълъг булевард
             от Часовника до Морската градина.
Соленият следобед се изнизва
сънливо покрай лъскави бутици, чейндж бюра,
скучаещи бирарии. В края на сезона
булевардът сменя пъстрата си риза,
като змия от нея се изхлузва, потръпва,
предусетил есента. Скоро
по голите му рамене ще заплющи дъждът
като разплетен бич - разплата
за безразсъдно пропилените минути.
Така животът ни несетно се изплъзва, уж нехаен,
а застинал в предчувствие за неуютни дни.

Все още тук ухае на кафе и алкохол,
все още замайващи момичета дъхът ми спират,
докато от витрина на витрина
булевардът ги препраща по-нататък.
Към края на следобеда денят напомня
покрит със стари рани ветеран - напразно брани
до сетен дъх последната минута. Слава!

Но между сезоните в кои години и в кои пространства
отзвучават стъпките ми в късния следобед?
Неволно очите ми разбъркват образите …
             Ето
Часовника (но стария), будката за вестници,
старата бръснарница отсреща, олющени дюкянчета
за лимонада и бонбони.
            И шумният хотел, възправен
като бял надгробен паметник на миналите дни.
И котвата в самия край на булеварда -
така неистово е впита в този миг,
в този все още летен въздух и в това небе.
Но корабът на времето отдавна е отплавал,
скъсана е тежката верига - сбогом, сбогом.
На времето не му е нужна старата прогнила котва
в самия край на булеварда.

Как ме измами този булевард,
как ме излъга, че животът е безкраен,
че мечтите са действителен живот.
Нагарча като гола истина следобедният морски въздух.
Загубил битката, денят разплисква по паважа
кръвта си алена, но кой се трогва? След час
нощта ще е простряла вече прокъсаната своя мрежа
и в нея като златни рибки ще проблясват
есенни звезди. Къде са мойте три желания?

Аз съм силуетът,който изтънява
в самия край на булеварда.
Този дълъг, дълъг булевард
            от Часовника до Морската градина.

7.

Аве, Мария, грация плена…
Аве, Мария…
Мария…
Мария!

Бях преди живота си,преди самия себе си да бъда,
в часа на прилива, в самото му начало.
Така щастливо прероден в любов
и в думи, които пак изричаха любов -
невинни, опасно-неграмотни думи.
Защото е опасно да си влюбен край морето,
в Бургас - този слънчев възел от безброй посоки,
мамещи сирени, видения, които
коварно хоризонтът крие.

А накъде през този свят с любов в сърцето?

          (С Мария се срещахме край цветното фонтанче, до
гъбката-павилион, до стареца с кантарчето… все символи със
тайна сила в Бермудския триъгълник на любовта ни.
Притихнал в тъмното, докато я чаках, все виждах в сенките на
близките алеи бързащ профил (сърцето ми ли биеше така или
наистина дочувах стъпките й в мрака?). Тръгвахме по нашата
алея, сред колонадата на старите дървета, под арка от небесни
клони - от Пушкин до Мицкевич и обратно. Останалото, както
ни нашепва класиката, е мълчание…)

Ще мога ли да се завръщам винаги
при същата любов, при тази
невинна, опасно-неграмотна моя същност?
Дали си има любовта рождено място
или се ражда само в скитащи сърца?

Тук в крайморската градина, по-точно до фонтана
с разноцветни светлини, до гъбката-павилион
и стареца с кантарчето (какво ли има тежест
в ефира на мечтата?). Тук някъде
завинаги остана бермудската ми обич. Тук
ще блуждае влюбената ми душа, защото, струва ми се,
бъдните години ще имат нужда от любов,
от много повече любов…

Но, не! Останки от любов не съществуват. Няма
и гробище за любовта. Тъй както няма
и музей на любовта, запазил като експонати:
погледи, усмивки плахи, любовни сълзи
и устните, които възхитително целуват.
Любовта е винаги сегашно време!

Но тъй като съм тук и тъй като си спомням -
в часа на отлива, в самото му начало -
на устните ми пак е името с красив и остър ръб - Мария.
Стъпки ли дочувам? Мракът ли измамно
откроява бързащ профил?
Сърцето ми било. Задъхано,
сърцето ми нанякъде пътува.

8.

Боже на водата, на пясъците злачни край брега,
на всичките ми изгреви и залези. Господи
на рибите и раците уплашени. Господи
на моето мълчание. Родителю на думите оскъдни,
които изговарям, които дръзвам да изпиша.
Господи на всичките неща, които ме напускат,
за да станат вечност. Господи на грешните ми мисли,
на разколебаните ми стъпки, на нощния ми плач.
Ти ли пращаш този студ, сърцето ми пронизал…
Ти ли пращаш тази самота, глада за обич,
скършени приятелства…и самота, и студ…
И самота. И студ.

Не позволявай, моля те, докрай да се притегне
примката на залива, която
прииждащата вечер стяга
около шията на острова отсреща.

9.

Но винаги сред залива го има островът “Света Анастасия”.
С църквата, пресъхналия кладенец, смокинята…
И кулата на фара - удивителна
след кратките кресливи междуметия на чайките.
Оскъдица,
отвъд която всяко нещо е избистрено до символ,
за да напомня онова, което си изгубил.
Но и какво ли би могъл за задържиш за себе си.
щом даже споменът изчезва с тебе и остава
само раковината на твойте мисли -
череп -
като скалист, излъскан от дъжда и вятъра
самотен остров. -
                   Удавник,
подал за сетен път глава да призове за помощ.
Но кой гласа му да дочуе,
когато непрестанно вълните го заливат?
Тъй всякое усилие се обезсмисля, освен това,
което те задържа над водата.
Пък и всичките въпроси са зададени отдавна:
Къде отиват тези кораби, надули гърлени сигнали,
защо ли разорават пак бразди до хоризонта,
когато и сеячът преди време е заминал
и в браздите не пониква нищо?

И… защо са тези пориви за път,
щом навсякъде е краткият живот,
а отвсякъде смъртта
е разпростряла ситните си мрежи?

Кой ли господ движи още вятърната мелница на дните
и нейните крила не спират да довяват
несвършващи сезони, прелитащи ята,
луна и слънце като големи златни ябълки,
с които гладният всемир се храни?

Островът отдавна знае,
че да останеш там, където си,
е също участ, която има своя смисъл.
Но какво е да си остров,
да се учиш да живееш
с това, което имаш -
с църквица прихлупена, с кладенец, макар пресъхнал…
И с кулата на фара - удивителна
след кратките кресливи междуметия на чайките.

10.

Не знам какво да правя със душата си.
Току напусне грешното ми тяло
и без да се обръща чезне хей зад онзи облак,
зад онзи хълм далечен, зад този кръгозор,
в който съм осъден да бъда жив, свободен, тленен.

Не знам какво да правя с нея…
До днес така и не разбра живота ми
сред грижите насъщни. Толкова усилия употребих -
не мога да я примиря със хляба, с мисълта за утре.
Душата ми все тъй е миг в мига, аромат във цветето,
звезда в катрана на нощта, безумен катерач
по тънък слънчев лъч, преминава като дъждеца летен
боса през морето… Още: танцува с рибите, беседва
с гларусите по соления бургаски бряг. И още:
свири на листо, прегръща с грейнала ръка небето,
роши рижата коса на слънцето - ще пламне!…

Оттук, отдето я следя, висините са безкрайни -
чудя се, след като не чува слабия ми глас,
оттам, където е, дали ме вижда?

11.

              “Черен влак се композира”
                         (Популярна градска песен)

Измамното пространство е разполовено
на вода и суша,
на пристанище и гара,
на възможност да избираш.
Смесват се локомотивни свирки с корабни сирени.
Кой ли композира тази музика?
Кой разполовява живота ми на две -
ези-тура, какво съм всъщност?
До тука влюбено момче. Нататък?

На моята бургаска гара черен влак се композира…
И докато мъчително преглъщам азбуката на прощаването
в сумрака на гаснещия ден, прелитащите гларуси напомнят
на размахани прощални кърпички.

Защо напускам този град,
подир какви илюзии - миражи на душата
потегля юношата по света?
Черен влак се композира…

Къде ме носиш, черен влак?
Ти - черен кон с очи червени,
ти - полунощен грамофон, засвирил
мелодията на желязно време?
        (Довчера влюбено момче, сега съм пътник,
пътник само. Профучават тъмни сенки на дървета като
души на грешници. Къде отивам, Господи, къде отивам?
Какво ме чака там, отвъд нощта? И ще разсъмне ли?
Единствено заради думите приех това пътуване, но не
сгреших ли, щом напразно предизвиквам светлата им
сила?)
        Все този влак. Тази нощ - тази
черна грамада над мене, в която изчезва,
мре синевата на мойто море.
Черна нощ, като дим задушлив, който изгаря
нежните мои хриле, в който се дави
самотното мое сърце, и напразно повтаря
наизустения пулс на вълните -

островното ми сърце.

12.

И ще се върне блудният син някой ден
с помрачени очи,
с черна горест под ноктите,
с които напразно
в неуловимата своя мечта
се е вкопчвал.

И
ще слезе от влака
на същата гара,
ще потъне
в познатия шум на града -
музика за душата му изтерзана.

И
както в дълбока вода
ще нагази
в многолюдните улици -
грешник,
избягал от рая си,
побелял от скитосване.

И
напразно
ще дири с очи,
напразно
в лица ще се взира…

Блудният син се завърна.

Кой още си спомня за него?
Кой
ще го разпознае в тълпата?

1997-1998