ПОДРЕЖДАНЕ НА ДУШАТА ЗА МЕЖДУЗВЕЗДНИТЕ ВЕЧНОСТИ

Мина Карагьозова

И ето, появи се, излезе от сянката, още един воин на светлината. Не че го е нямало и преди, но със своята книга „Уловена светлина” Латун Консулов смело заявява своята истинска същност. „Аз пътувам. // Пее Хулио Иглесиас. // Цялото прибягващо пространство е послушно.” Е, как да не обявим поетите за пророци? Може би, самият автор не подозира, че преоткрива истинската физическа реалност, недостъпна за ежедневните ни сетива. Защото мисълта и концентрираната мисъл, каквато е песента, не само подчинява, но и трансформира пространството. (Справка – съвременната физика – торсионните полета и пр.) Е, може на някого да не му хареса, че това, което изглежда като метафора, всъщност, е буквално и точно уловена характеристика на реалността. Но, това е положението. Изострените сетива на твореца улавят една широка и необикновена действителност. И тази особеност на възприятието е характерна за цялото творчество на този автор. Не само за разглежданата книга.
И споделям, и разбирам болката и съмнението на твореца, дали е съхранил божията искра в себе си, или я е превърнал в „пестеливо блещукане”. Разбирам призива му към един друг творец – Атанас Капралов – „Ти си уловил дълбоката светлина. / О, не я разпилявай!” Не от суета, а от съпричастие ще си позволя цитат от свое стихотворение: „И, когато – един Икар позакъсал – към звездите протегнеш замръзнали пръсти, // ти им дай свойто пламъче неразпиляно // което, всъщност, от тях си взел, // назаем!” И ще кажа, че дълбоката светлина, искрата, запалена от Бога, светлината, която сме взели назаем от звездите, е в стиховете и в душата на този поет. Както и на всеки друг творец. И от нас зависи, дадена ни е свободна воля да разменим тази светлина за пари, власт, слава, и други съмнителни и нетрайни ценности. Но нямаме право да затулваме светлината на другите. Не можем да я угасим – „Не се гаси туй, що не гасне!” – предупреждава дядо Вазов. Тогава защо да изливаме върху друг завистта, омразата, страховете си – въобще мрака на своята душа?! Не съществува възможност мракът да победи светлината – това е дори физически невъзможно – мракът изчезва дори при появата на едно блещукащо пламъче…(!)
„Мракът стели непрогледността си // в живота кратък // и недосегаемостта на нещата. И тъжно гледам, как светът // през звездното решето и тази нощ // изтича, // а аз, прашинката, утихвам и този път, // незабелязан от ефирното // величие.” Дори и такова тъжно и примирено настроение, дори и такова усещане за ефимерност на собственото съществуване, дори и то съдържа в себе си знание, древно, забравено знание за това, че си частица, па макар и прашинка от Всемира. И точно тази памет, пронизва цялата книга на Латун Консулов. Тази тиха памет се проявява и в стихотворението за апартамента, който е част от булеварда и от целият негов свят – крясъците, бензиновия грохот, човешкият мравуняк. (ст. „Скици от днес”) Тя е тук, в една особена съпричастност, един особен „съ-живот” в стихотворението „Към седем-осем”. Защото и токчетата на момичето от кварталната баничарница, и непохватните стъпки на старците, и „заситената невидима диря” на гладните – всичко това е Животът, от който живот са частица и поетът, и неговият лирически герой.
Воин на светлината го нарекох аз и това не са празни думи. Не само и не просто заглавието на тази книга е „Уловена светлина”. Светлината присъства в почти всяко стихотворение като лъч, като луна, като фар, като звезда, като Халеевата комета, като светещи пъстроцветни миражи, като пламък в печката, като блещукане на светулка, присъства дори чрез своята противоположност – мрака – просто защото ако мракът не съществуваше, откъде щяхме да знаем за съществуването на светлината? Нали щяхме да я приемем като нещо, разбиращо се от само себе си, нямаше да има с какво да я съпоставим. И звучи наистина парадоксално, но светлината присъства в тази книга дори чрез своето отсъствие, каквото е мракът.
Но Латун Консулов знае, че светлината се нуждае от защита, от носители, от воини, ако щете. „Знам ли, все мълчаливи остават звездите… // Можем ли просто да кажем: // „Тъй върви светът…” // и всеки сам, по своя // навързан на възели път, // в пещерен мрак да ги разплита?”, Разбира се, че не! Не случайно в същото стихотворение, поетът предлага, ако човекът е загубил човешкото в себе си, да се върне при Бога, който да го извае и пресъздаде отново… И тук ще цитирам думите на Станка Пенчева от предговора към книгата: “Колко нужни са ни днес хора, които да вървят в тъмното и да ни светят, колко нужни са ни думите, откъртени с болка в сърцето!”
Друга важна тема занимава твореца. Каква е ролята на поета, който с поглед на крадец на огън търси началото на световете? Може би, да е рицар в с натежало перо в днешните нерицарски времена? Може би, да „остави сърцето си мъртво // и думите живи”? Или: „душата си дори ограбваш, // да месиш на стиха си хляба”? Или: „Сред мъртвия мрак на Всемира // в следата от лунни корали- // аз вземам перото и звънвам // във думи отчаяно – тъмни.”? Или всичко това заедно и още нещо? Авторът знае, че задача на изкуството е да задава въпроси. Отговорите остават задача на читателя, или, може би, на науката…
В редица носталгични стихотворения се долавя тъга за неосъществените желания, за пропуснатите възможности. Звучи болка за миналото „нанизало на острието си съдбата”, за „непотеглилите ешелони, за „недоносените чувства, оставени из тъмните пътища”, за правдата, изтляла бавно под ореховата сянка на годините. И веднага следва антитезата – веднага още в същото стихотворение – шават на дъното оглозганите до кости истини… „Има още звучащи, живи корени, // които, като ветровете, не изтляват.” И наистина накрая едва ли ще има точка.
Какъв е критерият дали се срещаме с истински творец? Може би, разгърнатите метафори, като тези за асфалта, който ни се нахвърля с мрачни пестници, за звездния часовник, който привежда в движение „кипналия свят”, за сляпата совалка на времето и пр., които увличат в един свят, който си е лично на Латун Консулов, просто защото е създаден от него? Може би стиховете, които ни дават достъп до този свят?
Ако трябва да потърся музикален аналог на тези стихове, това е не само и не точно Хулио Иглесиас, с когото започва тази книга, а по-скоро е пламъкът на испанското фламенко, с китарата на Пако де Лусия, с дрезгавия, привидно груб, пълен с болка и любов глас на певеца… В словото и песента, изтръгнати от душата, оставили бавно зарастващи рани…
За да не остави съмнение защо е написана тази книга, авторът е оставил на корицата паратекстов ключ, в който открито заявява, че подрежда в стихове душата си за вечността. А не правим ли всички ние точно това? И за какво е животът, ако не запазим уловената светлина чиста и непокътната за вечността?
Латун Консулов има своя отговор. Дали ще се съгласите с него, или ще предложите вашата изстрадана мъдрост зависи от всички вас.


Латун Консулов, „Уловена светлина”, стихотворения, Хасково, 2008