ПРИПИСКА КЪМ РОДОВАТА БИБЛИЯ
ПРИПИСКА КЪМ РОДОВАТА БИБЛИЯ
„Бащите ядоха зелено грозде,
синовете им още изпитват скомина.”
Библейска метафора
Дедите ни строшиха робския ярем.
С надежда заораха по-дълбока оран.
Под царска воля не прокопсаха съвсем,
но синове отгледаха по-горди.
Бащите с вяра тръгнаха напред,
но врани посева им изкълваха.
И неведнъж градушка би… Във гнет
те пак невинна кръв във бран проляха.
С идеи нови техните деца
поехме с песен, (пеейки през зъби)
и вярвахме в измислени слънца,
и вярвахме, че злото ще загърбим.
Пиянството ни стигна своя край,
но виното сменихме с наркотици;
брат срещу брата озверено лай,
прокле народът свойте политици.
Отчаяни поеха на гурбет
децата ни към мамещи чужбини.
Тъй свободата се превърна в гнет,
а ний - прокълнати сред райската родина.
юли 2013
ДЪБОВЕ В ГРАДА
Стари дъбове спрели са властно
сред асфалтната черга на парка.
С мъртъв камък градът ги опасва,
но в съня им Балканът се мярка.
Пролет земната кръв непокорна
по снагите им яки възлиза
и разкъсват железните корени
на асфалта безплодната риза…
. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .
Ех, ний - селяни в град присадени,
Сто условности мълком приели!
В ресторантските ритми, смутени
все жадуваме злачни предели.
Ала щом ръченица засвирят,
нещо трепва под градското лустро,
пак по селски кръвта ще възвира
и отприщя прикритите чувства.
В миг, отхвърлили всяка превзетост,
се понасяме в звуците прости…
И тогава признава сърцето:
във града си оставаме гости.
Този ритъм в нас пее и плаче,
за дедите ни селски говори.
По асфалта в града ние крачим,
но в браздите е нашият корен.
РОДОПСКИ ГАЙДИ
Сто каба гайди на Рожен ручат,
песни до слънцето плискат!
Като невести дo мъжова гръд
галено те се притискат.
Скършени вежди, накрехнат калпак,
черно очи пламенеят.
Изпод юнашки засукан мустак
пъргави звуци се леят.
- Мъжки надувай, че знае се как
с песен тоз край е орисан!
„Пейни ми, пейни, Петкано… По мрак
Петко е Рожен заптисал…”
- Ситната скършвай, не зяпай, младок,
в чуждите булки отсреща!
Песен е туй, не момчешки облог
После за друго се сещай…
Тръпнат елите-невести отвред
тръпне зеленият Рожен.
Кой тази волна душа на поет
в пустите гайди заложи!
Спряло в зенита, разплискало жар,
а че е пътник - не чува! -
Слънцето, златен небесен гайдар,
бузи горещи надува…
Сто каба - гайди на Рожен ручат,
чак и гората разлюшкат!
С песни пропъждат печали и смърт,
както във песен хайдушка!
***
Сенокосното време настана;
някой в утрото клепе коса;
звън със звън се догонват припряно
и отпява им ехо в леса.
Не мисли да доглеждаш съня си!
Грабвай вила, коса и гребло!
Даже юлските дни ще са къси
да обършеш за отдих чело.
Как упойно миришат тревите!
Гледай облака - носи ли дъжд?
Настървено скрибуцат щурците -
току виж, завали изведнъж.
За почивка косата говори,
но размахвай, наваляй със стръв -
проверява земята с умора
твоя корен и селската кръв…
Детелинов прибой укротено
отбелязва след теб своя ход. -
Стих след стих на поема в зелено,
пъстра както самия живот.
ПРИ ЧЕРНОЗЕМА
За тебе, плодна нива, аз песни сто изпях
и клех ти се във обич, и страдах във разлъка.
А днес, като ме викаш, към теб пристъпвам плах
със възел във душата от срам, вина и мъка.
Със тръпна всеотдайност съзираш в мен жених
и чакаш да посегна със страст в ръката яка.
Но билката за обич, що тъй отдавна пих,
загуби свойта сила, любов недей очаква.
Далечен спомен само със глас на пъдпъдък
обажда се изрядко и в детството ме вика.
В хербария на дните изронен житен стрък
стои като осъден. - От него хляб не никне.
Едно брутално време орача в мен задраска
и битието градско превзе ме със съблазни.
Сега загара селски стои ми като маска
и жътвата е тема, а не очакван празник.
Мълча пред теб виновно, с една нелепа жал.
По волята сурова на сметка и принуда,
за трийсет сребърника продал те и предал,
дано да не потърся бесилката на Юда.
***
Поседни на тревата под стария кестен,
но внимавай - ще стъпчеш там мравчица слаба.
Нещо важно сродява ви в ранната есен -
като тебе и тя се напъва за хляб.
Позагледай се в шумата, във короната взри се -
колко божии твари нанякъде щъкат!
Всичко труди се, бори се, люби, плоди се,
но навързано в пъзел от радост и мъка.
И дори да се срещнат в двубой без компромис,
има някаква мъдра хармония, строга.
А човекът - венец в този космос огромен -
сее смърт и руши от душевност убога.
Доброволно затворен във клетки панелни,
настървява душата с омраза и завист
и кога свободата получи в неделя,
вече своя природен закон е забравил.
Поседни на тревата под стария кестен,
слей се с тази вселена, простряна наоколо.
Отвори си душата за пъстрата есен
и от земните твари учи си урока!
СЕМЕЙСТВО
- Добър вечер, жена съкровена!
Със ръката си нежна и слаба,
ти умората снемаш от мене
и полагаш на масата хляба.
С блага дума - вечеря за двама -
ти засищаш и глад, и умора.
Тъй вечерят щастливите само -
най-богатите хора.
После ложе за двама застилаш,
със възглаве - ръката ми яка -
и изгрява усмивката мила
да ми свети във мрака.
Аз полагам в ръцете ти мокри
всички грижи на мъжкия делник.
Знам, че свойта магия ще сториш
черни грижи - на сънища бели.
На нощта във спокойната шепа
зреят мисли добри и високи…
Чука утрото вън и прошепвам:
- Добро утро, жена милоока!
МОЛИТВА В АНХИАЛО
„Чувствам как и моите сили изветряват, а
поезията… що е поезия без дела? Само силният
като вино живот ражда опиваща като вино
поезия. Но где е този живот, где…”
Пею Яворов
Къде е животът - опиващо вино?
И бурята , дето кръвта разиграва?
В хомота край мене - страдалци невинни;
живот - пепелище, без искра жарава!
Борбата за черния залък жестоко
гнети и убива младежката воля.
И сам сред тълпата вървя без посока,
и в нейното име за друг жребий моля.
В сърцето напират протест и ненавист,
и жажда за дело, и порив синовен…
Но буца, във гърлото спряла, ме дави
и стене душата ми - гларус бездомен.
Душата се мята - сестра на прибоя! -
и търси за строфите огнени рими.
Море, във скалите разбий ми покоя
или, Татковино, за бой призови ме!
Родино страдална, смили се над мене
с бунтовна напитка - любов и омраза!
Не искам ни злато, ни слава на гений.
С безличен покой ти недей ме наказва!
КРЪСТ
Нагръден кръст, от Татко завещан,
във спалнята окачен над леглото,
в мен буди покаяние и свян
за грях и грешки - спътници в живота.
Веднъж го радват моите дела,
а друг път ме измъчва със въпроси;
внушава ми, отпусна ли крила,
че всеки трябва кръста си да носи.
Напомня ми, че личните вини
да плащам трябва винаги достойно;
че думата му, друг ако рани,
то съвестта ми да не спи спокойно…
Железен кръст, без злато, без сребро,
но сувенир свещен във мойта стая.
Мечтая стих, подтикващ към добро,
на своите деца да завещая.
2013
СЕЯЧИ
Аз съм един уморен оптимист.
Близо цял век проповядвам ви братство.
Искам човека и светъл, и чист,
жаден за мир и духовно богатство.
Вярност внушавах чрез образ и стих,
майчина обич и бащина грижа.
Май ще призная, че се уморих -
жътва оскъдна след посева виждам.
Пагубни страсти го биха с градушка,
птиците хищни го стръвно кълваха;
бурен задуши го в дългата суша,
класове малко със хляб се наляха…
Все пак труда ми не бе безполезен -
тръгнаха други след мойта идея.
Утре сеячи след мен ще са тези.
Още за тях съм готов да живея.
Юни 2013
