2 ЮНИ
2 ЮНИ
В минутата
без време,
със сирени,
прикляка
паметта ни.
И мълчи…
Набъбнала кръвта
е между вени
и в гърлото:
от спомена
горчи…
От воят им -
небето се разпори
и с колене
затваряме очи
на мъртвите…
За всичко с тях
говоря
в минутата,
когато
се мълчи…
ПЛАЧ
на Камелия Кондова
Нямам време
да бъда безгрешен,
една крачка,
последна,
остава
до дръвника -
парче от череша,
в спомена
детството залюляла.
Разноцветно тълпата приижда,
като люспа блести ятагана.
И сред хиляди погледи виждам,
как ме милват очите на мама.
Свята Майко,
прости ми!…
Не искам
мисълта ми до хляба да спира.
Човек първо с главата си мисли,
после точат за нея секира!
Тя ме вика над всички по име,
от високото татко ни гледа…
Стръвен вятър в камбаната вие,
ядно блъска езикът й леден.
И извиквам без капчица вяра:
БОЖЕ МОЙ, на кого ме остави?
Правя крачка…
А в гърлото пари
вик за милост,
от болка задавен!
Еква бясната камбанария,
от плача на камбана пробита
и превивам над дънера шия,
за да мога да скрия сълзите.
…Ала вече палачът замахва,
в струя кръв по дръвника се стичам
и очите на мама видяха
как синът й в небето изтича…
С гняв безсилен…
Ограбена.
Клета,
гази в дългото черно на здрача…
И заплакват онези поети,
дето още си нямат палачи.
ХЕРГЕЛЕ
Отпиват старчета на глътки времето,
преглъщат спомени от младост дъхави
и на живота им протрито стремето,
трепери в тропота с коне задъхани.
И прегорял тиган са днес поляните,
където някога, над Бог, препускаха.
Покрити с белези, пулсират раните,
без бяг юздите им висят отпуснати.
Дочуват призива на страстно цвилене,
кобили викат ги все не обяздени,
между подсвиркване и злъчно хилене
на млади кончета, до вчера раждани.
От вечност тежка в смъртта раздялата,
в единственото им познато равенство.
И тръгват старците… Зад тях самарите
очакват младите жребци загладени.
ГОРЕ - ОБРАТНО!
Приказката до днес си спомням
за онова конче, което
не пило вода от стомната,
а от сълзите на момчето.
Мое конче, нима не виждаш,
че пресъхнаха ми очите…
Трудно лошото се предвижда -
късметът е за будалите.
Напъни под меката кожа
в мускулите последно чудо.
Да избяга съдбата може,
но човекът от нея - трудно!
Ти напразно късмета гониш,
който двамата ни връхлита.
Горе аз ще съм, вярвай, конят,
а от тебе ще са сълзите.
ВОЙНА
“Вярвам в слънцето, дори когато не свети.
Вярвам в любовта, дори когато я нямам.
Вярвам в Бог, дори когато мълчи. ”
(надпис на стената на укритие, разрушено
по времето на Втората световна война)
Додето под липите сме говорили
и дом над нас градили са две птици,
земята като гърло се отворила
от плач на клети майки и вдовици.
До дъно пили мъката в най-черното,
преглъщат я подобно на отрова.
И вярват, че наместо кост и черепи,
любимите си живи ще изровят.
Камбаните от смърт висят пресипнали,
до кръв въжетата са се протрили…
И болката пълзи в пръстта засипана,
стърчи от кръст над хиляди могили.
Без чувството за минало и бъдеще,
сърцето е съдбата си приело.
До вчера всяко село беше с гробище,
днес има вече гробища без село.
