Нино Николов

МИМИХОДОМ

В този град на Христо Ботев. Късно вечерта. В хотела.
В огледалото се вгледах. И видях се остарял.
Тъжен се видях. И бледен. Моята младежка смелост
беше се стопила в пътя, що съм вече извървял.
Бръчките са го повторили. И запазили донякъде.
В ъгълчето на усмивката дявол се е спотаил.
Тишина. А зад прозореца - светли, закъснели влакове.
Отминават като спомени. Сякаш съм се укротил.
Викам келнера. Бутилка. И една-едничка чаша.
Виното разливам бавно. Бавно пия. И мълча.
Този час, усещам с кожата, ще е дълъг, ще е страшен.
И ще ми горчи, доколкото сам на себе си горча.

Букурещ’74

ТЪЖНО ОТКРИТИЕ

Прекрасно е, че мога
да забравям!
Така на близки и познати
давам
възможност да живеят
по-спокойно
по правилото двойно
или тройно.

Запомненото, то ме
състарява!
Защо да помня, ако мога
да забравя?
Забравата ми носи
слънчев ден.
Не някъде навън, а вътре
в мен.

БЪЛГАРСКОТО, ТО СИ МИ Е ВЕЧНОСТ

Българското, то си ми е вечност
вчерашна и днешна, близка и далечна.
То си ми е дало и зрелост, и младост.
То си ми е мъка. То си ми е радост.
То ми озарява болка и сполука,
зло, добро и глупост, каквато почука.
То заборавява. Но все пак довижда
какво отминава. И какво приижда.