Илиана Илиева

СЛЕД БАВНИТЕ ЗАВОИ НА ПОЛЕТО

Все тази котка в пролетния припек
и кучешкия лай по зимен вятър,
дърветата, в които се заплитат
сън с яве – оживял в мига театър.
И черноземите на преорани книги
в очите недоспали – вечно будни.
Цигарата, която ама никак не достига
да прогори блокадите на слънчевия рудник.
Все срещата по острата отбивка
от делничната щедра магистрала –
към глаголическата тишина на пренаписана усмивка,
с която пътят по натам се преживява
като насъщен и от Бога даден залък.

С ЕДНО УХО В ЗЕМЯТА

Всекидневният бит по разбито трасе
безогледно ни мята и вихри.
Всеки има съсед, който входа тресе
поне в шестата степен по Рихтер.

Че когато земята въздъхне под нас
и сърцето си в ритъм намести,
се отдаваме диво на нейната власт
и не чакаме никакви вести.

Проговарят стените с понятен език,
а чуждиците с пукот се люспят –
и е тихо и трепетно в дългия миг,
в който всички се вслушват да чувстват.

Наведнъж – топъл сок на дръвче в земетръс –
бликат светли лица от живота
и по тях се покачва душата без мъст –
прояснена, добра, несамотна.

Оцелели след труса си мислим – охо,
ще ни бъде, прости ни земята!
И заспиваме с впито дълбоко ухо
в песента й докрай не допята.

МЕЧТАНИЕ

Ще се омъжа някой ден.
Сега е рано, твърде рано.
За онзи, който е роден
за мен да свири на пиано.
Да седне в празния ми хол
и като бебе да заслуша
как първият му си-бемол
пробива стайната ми суша.
Ще му налея чер мавруд
и ще отпием в полутона
с мъжа, наполовина луд,
за да не прекоси балкона,
а да потъне в моя стол –
като в „Мечтание” на Шуман.
Мъж, който ще разлистя ствол
до сетната ни златна шума.

ДАЛЕЧЕ ОТ ЗВЕЗДИТЕ

Звездите са все тъй недостижими,
изчезват като хубавите хора,
изгряват – непознати и незрими –
рояк светулки в лятна нощ на двора.

Видяното от мене се оттече
по снопа на светлинните години,
животът на Земята е предтеча
на срещите в небесните градини.

ПРИСТАНИЩЕ ЗА ХРАМ

Понеже рано сутрин храмът е затворен –
стоя в преддверието на отворения пристан,
където мачтите на малки и големи кораби
небето от мъгли и неведения прочистват,
където лодки с имена на скъпи хора
полюшват отраженията на притихнали икони
и от ръба на сушата – пречистен – влиза взорът
в единството на хоризонта и на Господните подслони.

ЛЮБОВ И ХЛОР

като тръгнеш да лудваш в последния миг ми кажи
напиши есемес накъде те откарва линейката
и ще тръгна след теб с колело, с краднат джип – на такси
всичко мога за теб – ще възкръсне и теснолинейката
няма как да те дам на голямата бяла стена
ще изровя из нея направо жестока галактика
и в сюблимния миг ще изхвърля добрата сестра
допреди да забие иглата в кръвта ти под лактите
ще изгоня света през прозорците с хлътнали панти
и ще плисна мозайката с хлор и със люта белина
и ще пръснем нощта, тишината й с чисто белканто
лудо влюбени пак – искам с теб през света да премина

СНЕЖЕН ЩЪРКЕЛ

Всеки път когато се събудя
и узная, че си само сън –
сам сама на себе си се чудя
как съм жива и дали не съм

дух, покой изгубил на земята
или щъркел, който топли зимата,
рие сняг насън – догонва ятото
и лети щастлив с неуловимото.

ДО ИЗГРЕВА НА ОЧИТЕ

до изгрева на твоите очи
ми позволи да поседя и да будувам
не са ми нужни в този мрак лъчи
аз искам по очите да те чувам

в дълбоката незряща тишина
да виждам как отиваш и се връщаш
и да забравя че съм ти жена
която след съня си ще прегръщаш

обичам те когато си дете
момче свободно в нежната вселена
а аз момиче – будно да чете
вселената край тебе на колене