Григорий Климов

превод: Георги Ангелов

Въпреки че тази история прилича на анекдот, тя само потвърждава старата приказка за Правдата и Кривдата – как Кривдата по пътя лети, а Истината под храстите лежи.
На 26 април 1975 в Куинс Колидж в Ню Йорк се проведе конференция на американската асоциация на преподавателите по славянски езици и литература – AATSEEL, с дискусия между няколко професори на тема “Кой е автор на “Тихият Дон”?”.
Компанията – скучна, помислих си, нищо ново няма да ми кажат тези професори.
Но понеже времето беше пролетно и Куинс Колидж беше наблизо, седнах с жена си в колата и отидохме. А и по кината навсякъде само порнография, отгоре на всичко за която трябва да плащаш, а тук – даже безплатно.
На конференцията присъстваха около 60 преподаватели по руски език и литература от американските колежи.
В дискусията взеха участие професор Херман Ермолаев от Принстънския университет, професор Дейвид Стюърт от университета в Пенсилвания, професор Робърт Макгуайър от Колумбийския университет и сътрудникът на руския институт към Колумбийския университет Макс Хейуърд, специализирал като преводач на съветските дисиденти.
Всичко започна с това, че някой си уж съветски литературен критик, по някаква причина скрил се зад инициала “D”, и който веднага след това умря, написал книжката “Стремето на “Тихият Дон”, където твърди, че “Тихият Дон” – това е плагиат и че Шолохов е литературен крадец.
А Солженицин написал към това “Стреме” предговор и следговор, скрепявайки го отпред и отзад с авторитета си на нобелов лауреат и хвърляйки къч към другия нобелист – Шолохов.
Е, мисля си, професорите няма да нарушат партийната дисциплина и ще повтарят едно и също. Така че седнах по-далече, за да мога незабелязано да дремна.
Първи с основен доклад излезе професор Херман Ермолаев. Седя и не вярвам на ушите си: Проф. Ермолаев счита, че “Тихият Дон” е написал – да, да! сам Шолохов?!
Тук трябва да се отбележи, че професор Ермолаев не е един от тези професори, които обикновено се печатат в “Ново руско слово”.
Там са инструктори по руски език, асистенти или, в най-добрия случай, доценти, които, по американски навик, само се наричат професори и които не печатат другаде, освен в НРС.
А професор Ермолаев е истински професор, при това от Принстънския университет, който, след Харвард, се смята за най-добрия в САЩ.
Освен това, проф. Ермолаев е писал за Шолохов своята докторска дисертация и е специалист именно по Шолохов.
Съветският литературовед призрак, който се укри се зад инициала “D” и веднага след това се вкочаняса, и неговият адвокат Солженицин твърдят, че “Тихият Дон” е написан, по принцип, уж не от Шолохов, а от донския писател Фьодор Крюков, който умира през 1920 г. и ръкописът на когото Шолохов уж изплагиатствал.

В съветската “Литературна енциклопедия” за Ф. Крюков пише: “През 1906 г. е избран за депутат в първата държавна “Дума” от Областта на Войската на Дон. Той е един от учредителите на партията на “народните социалисти.”
В 1906-1907 се изказвал в Думата и в печата против използването на донски полкове за потушаване на революцията (един от тези полкове командва моят дядо. Г. К.)…
В. И. Ленин използвал очерка на Крюков “Без огън” в статията си “Какво се прави в народничеството и какво се прави в селото? (См. Соч., т. 18, с. 520, 522, 523)”.
По принцип, Федя Крюков бил толкова ляв, колкото и нашите днешни дисиденти.
След разпускането на “Думата”, подписването на Виборгското възвание, Крюков бил осъден и лишен от права за държавна служба, а Донското правителство даже забранило на своя “делегат” да стъпва на територията на Великата Донска Войска.
Там го заплашвало публично наказание. Върнал се на Дон чак след Февруарската революция.
Доколкото писанията на Ф. Крюков могат да бъдат намерени в библиотеките, проф. Ермолаев построи своя анализ на авторството на “Тихият Дон” преди всичко на сравнението на творчеството на Шолохов и Крюков.
Изводът е такъв: Крюков е писател сивичък, слабичък, без блясък, без проблясък. А Шолохов показва своята сила още в своите ранни “Донски разкази”. Как може силният писател Шолохов да открадне “Тихият Дон” от слабичкия и сивичък Крюков?
Е-е, мисля си, това е явно нарушение на партийната дисциплина! За да чувам по-добре, даже станах и тихичко се преместих на първия ред.
После проф. Ермолаев премина към много делови лексически анализ на откъси от Шолохов и Крюков. Например, характерни повторения на прилагателни, метафори, образи.
Това е като дактилоскопичен анализ на отпечатъци от палците на даден автор. Защото всеки автор има свой собствен почерк – не само външен, но и вътрешен.
И, получава се, че Шолохов си е Шолохов, а Крюков си е Крюков. Нищо общо между тях няма. И “Тихият Дон” е написал – все пак – Шолохов!
А аз седя и мисля: “Хм, но какво значи това? Излиза, че Солженицин е лъжец и клеветник!
Един нобелист се опитва да оплюе друг нобелист. Клевета на високо ниво!”
Проф. Ермолаев говори повече от час. Той приведе даже езикови грешки на Шолохов, които са били в първите издания на “Тихият Дон”, но после са махнати от редакторите. Тези грешки са били напълно естествени за Шолохов, който не е имал достатъчно образование, но бил талант, искра Божия.
Но тези езикови лапсуси били съвършено невъзможни за Крюков, човек с университетско образование и редактор на голямото списание “Руско богатство”, но човек неталантлив.
А след като проф. Ермолаев разобличи Крюков (а следователно и анонимника “Д”, за когото се застъпва Солженицин), излезе професор Дейвид Стюърт, също, както казват в Америка, “пълен” професор по руска литература от Пенсилванския университет.
Е, мисля си, този сега ще възстанови партийната дисциплина (как иначе – иде реч за “самия” Солженицин?!) – и ще оплюе Шолохов. Аз отново се преселих на задните редове и се приготвих да дремна.
Имам такъв навик още от студентската скамейка: конете спят прави, а аз, когато ми е скучно, мога да спя с отворени очи.
Проф. Стюърт, също голям специалист по Шолохов, дълго мърмори нещо на английски, при това под носа си. Но не успях да дремна. Хм, май проф. Стюърт също нарушава партийната дисциплина?
За да слушам по-добре, пак се преселих на първия ред и даже запалих цигара. В американските университети на лекции може не само да пушиш, но и да пъхнеш под носа на професора босите си и мръсни крака, както това правят студентите хипари. Демокрация!
След подробен анализ проф. Стюърт също стигна до заключение, че “Тихият Дон” е написал сам Шолохов. Гледай ти, мисля си. Вече втори професор казва, че Солженицин е нобелов… лъжец и клеветник?! Как така?!
Трети в програмата бе професорът по руска литература в Колумбийския университет Робърт Макгуайър, също човек много авторитетен.
Макар че проф. Макгуайър трябваше да се изкаже в качеството си на опонент, той също се присъедини към мнението на своите учени колеги, че “Тихият Дон” е написал съвсем не Крюков с помощта на Солженицин, а самият Шолохов.
И така, опирайки се на обратното, екс адверсо, вече трети професор потвърждава, че Солженицин е… хм…
Забавно…
Четвърти и последен се изправи Макс Хейуърд от Руския институт при Колумбийския университет.
Макар че Макс Хейуърд е чистокръвно английско име, но в случая беше чистокръвен евреин с еврейски акцент, който се занимава, основно, с преводи и популяризация на дисиденти, неодекаденти, инакомислещи от лудниците и прочие леви момчета.
В началото на своето изказване Макс Хейуърд заяви, че макар, по негово мнение, Шолохов да е “кучи син”, тъй като не поддържа съветските обитатели на лудниците, но “Тихият Дон”, за съжаление, е написал все пак сам. И даже без помощта на Крюков и Солженицин.
Аудиторията от 60 преподаватели по руски език и литература мълчаливо изслуша това много интересно заявление на четиримата много авторитетни хора.
И така, всичките четирима авторитети единогласно заявяват, че Шолохов е написал “Тихият Дон” сам, че никакъв плагиат няма.
Но нали това едновременно означава, че Солженицин, който обвинява Шолохов в плагиатство е нобелов лъжец и клеветник?!
Мислите, че някой от присъстващите зададе този въпрос по време на дискусията? Не! Всички мълчаха, като истински солженицински “джуджета”.
И аз също мълчах. От вежливост. А и тук нали съм човек страничен, случаен. Но добре, че поне казаха истината – на академично ниво. Макар че аз тази истина и сам я знаех.
А през 1969 сред кандидатите за докторска степен в областта на руската литература, вървеше примамливо предложение: стипендия от 5000 долара.
Но, при това, малка “социална задача” – трябва да докажеш, че Шолохов НЕ е автор на “Тихият Дон”.
Някой се съблазняваше, сядаше и се ровеше в тази област. След това съответната “дисертация” пускаха под етикета на такъв като анонимния “съветски литературовед Д.”, когото веднага скриха в сандъка.
А за по-голяма важност, да се подпише под това даваха и на такива като Солженицин. Типичен фалшификат на психологическата война. Работил съм в областта на тези психологически войни и мога да напиша цяла дисертация за подобни фалшификати.
След конференцията последва обичайното американско угощение: чай и някакви ядки. А проф. Ермолаев ходи и раздава хартийки. И на мен ми дава. Гледам ги и не вярвам на очите си.
Първа хартийка: фотокопие от протокол на американския Конгрес от 20 март 1975, в който членът на Конгреса Джеси Хелмс иска от президента на САЩ да се даде на Солженицин почетно американско гражданство.
Хм, приравняват нобеловия лъжец и клеветник Солженицин с почетния гражданин на САЩ Уинстън Чърчил?! И защо този Джеси Хелмс изпада в такава истерия?
Тук трябва да се отбележи, че Джеси е полукръвен, получернокож. И Солженицин също е полукръвен, полуевреин, който се маскира като руснак.
Може пък, мисля си, този Джеси също да е полуевреин, който се маскира като негър? Като в стария съветски анекдот: “Ей, Мойша, намажи се с вакса – ще бъдеш негър в Коминтерна!” И Джеси такава роля ли играе в американския Конгрес?
Следваща хартийка: отпечатано в голям тираж писмо до президента на САЩ в Белия Дом, че уж аз се присъединявам към решението на Конгреса да даде президентът почетно американско гражданство на Солженицин.
Трета хартийка: платен плик с адрес на Белия Дом във Вашингтон. Само се подпиши – и пускай в пощенската кутия. Като цяло, направено за солженицински “джуджета”.
А аз гледам всичко това и си мисля: “Току-що проф. Ермолаев доказа, че Солженицин е лъжец и клеветник. А сега, този същият проф. Ермолаев ми пробутва хартийки, които да подпиша, за да дадат на Солженицин почетно американско гражданство! Къде е тук логиката?”
Добре, закарах аз проф. Ермолаев до метрото с моя автомобил. После седнах у дома и мисля: какво да правя с тези идиотски хартийки? И с плика, адресиран до Белия Дом. Да го изхвърля е някак жалко.
Накрая изпратих всичко това на адреса на президента Джери Форд – в Белия Дом. Но не се подписах там, където беше указано (за “джуджета”).
И написах на президента Форд отдолу няколко лични думи – и се подписах само под тях. И забравих за това. Просто изпълних своя граждански дълг.
А своя доклад проф. Ермолаев изнесе и на 20 март 1975 в залата на Св. Серафимовския Фонд в Ню Йорк и на 4 април 1975 в залата на Форума на РОВА.
Освен това докладът беше отпечатан в строго академичното списание на преподавателите по славянски езици и литератури “Славик енд Ист Юропиън Джърнал”, № 3, есен 1974, стр. 299-310.
Но в нашата свободна и демократична преса за това нито дума. Все едно устите им са пълни с вода. И къде са сега всички всезнаещи очи и уши?
Каквото и да каже Солженицин – веднага истеричен вой до небесата. А сега, изведнъж, обратно – мълчат като трите забавни масонски маймунки, които нищо не виждат, нищо не чуват и нищо не казват.
А после, при мен започнаха всякакви чудеса. Получавам по пощата пакет от някакъв “Американски Съвет по Безопасност”.
Отначало исках просто да го изхвърля като всяка неискана реклама, която идва по пощата. После, гледам, че това е официална покана да стана съветник в този “Съвет”. За яснота е приложен и списък на Съвета: целият висш генералитет на Пентагона! Включително всички началници на американския Генерален Щаб за последните 20 години. А още и най-големите атомни учени, професори по международно право, индустриални магнати и така нататък. Хм, какво е това? Може би са сбъркали адреса…
Но ако предположите, че това е просто фантазия, погледнете фотокопието на оригинала – “Протоколи”, стр. 378. Там е моят членски билет.
После, идва по пощата втори пакет – от някаква “Интернационална Платформа – Асоциация” или съкратено ИПА.
Отначало също исках да изхвърля всичко, за да не губя време в четене на всякаква глупост. Но четейки по диагонал, виждам, че много учтиво ме канят да стана член на тази забавна Асоциация, която съобщава за себе си следното:
1. Членове на Асоциацията са били почти всички американски президенти на ХХ век. В това число: президентът Теодор Рузвелт, президентът Уилям Тафт, президентът Удроу Уилсън, президентът Хърбърт Хувър, президентът Франклин Рузвелт, президентът Хари Труман, президентът Джон Кенеди, президентът Линдън Джонсън, президентът Ричард Никсън и президентът Джери Форд. Този същия, на когото написах няколко топли думи.
Чета и си мисля: “Хм, само мен ме няма…”
2. Следва всякаква мешаница от мултимилионери. Тук е супермилионерът Нелсън Рокфелер, по това време и вицепрезидент на САЩ. Милионерът Корнелиус Вандербилд. Ето го и милионерът Аверил Хариман, личен посланик на президента Рузвелт при Сталин.
Тук е и почетният гражданин на САЩ на име Уинстън Чърчил.
Гледай ти, Солженицин се присламчва към Чърчил, а Чърчил се присламчва към мен.
Тук е и легендарният началник на ФБР Едгар Хувър. И, като капак на всичко, и вездесъщият президентски съветник Хенри Кисинджър.
Чета поканата и си казвам: “И защо съм им притрябвал? Какво, Кисинджър не ли им стига?”
3. В приложения списък на членовете на ИПА има и хора от пресата: журналисти, създатели на общественото мнения, като Уолтър Липман, Дру Пирсън и Уолтър Кронкайт (но Андрей Седих от “Ново русско слово” там кой знае защо липсва).
Тук е и посланикът на САЩ в ООН Артур Голдбърг. Редом с него е Бенджамен Франклин, бащата на американската демокрация. Създателят на американските сателити д-р Вернер фон Браун. А след него – всякакъв дребосък: сенатори, конгресмени, министри, посланици и така нататък. И всичко това демократично е омесено в общ кюп.
Чета това любопитно списъче и си казвам: “Добре, но защо все пак аз?” От писателите в списъка намерих само двама, и то покойници: англичанина Чарлз Дикенс и Марк Твен. Хемингуей го няма. Фокнър го няма. И даже Солженицин го няма.
Прелиствам хартийките: “А какво ще правя там между Чарлз Дикенс и Марк Твен?” В поканата много вежливо се съобщава, че Съветът на Директорите и Членската Комисия препоръчват да бъда поканен за член на тази Асоциация. Но защо – неизвестно?!
После скромно се пояснява, че това, вероятно, е най-влиятелният, най-старият и най-почетният “Клуб” в САЩ, който съществува вече в течение на четири поколения, че членството в този “Клуб” е най-почетното в света и че е важна част от “американската система”.
Ежегодно членовете на ИПА се събират на своя среща във Вашингтон. А после – весел пикник на моравата пред Белия Дом. Така просто – все едно са си вкъщи.
Свързващо звено между членовете на тази Асоциация е списание “Талант”, което се разпространява само между членовете на ИПА, “чиито думи, идеи и действия са важни за съотечествениците ни”. Членството – само по специална покана. И така, обществото на избраниците.
По-нататък: “Каним Ви за член на ИПА, тъй като считаме, че Вие ще бъдете напълно съответстващ на нашите членове”.
Ако някой помисли, че ми се е присънило, то вижте фотокопието на оригинала – “Протоколи”, стр. 379.
Но и с това работата не свърши. Наскоро след това получавам лично писмо от самия президент на САЩ Джери Форд. Направо от Белия Дом. Пощенска кутия номер еди кой си. Тоест, конфиденциално.
Започва това писмо така: “Скъпи мистър Климов! Пиша Ви днес лично, за да Ви помоля за помощ по един въпрос, който за мен е много важен”.
Нататък не цитирам, защото писмото е конфиденциално. И не искам да разгласявам държавните тайни на американския президент.
Но ако някой реши, че това е игра на фантазията, то отбележете, че за такива игрички, при това с официални лица, по американските закони, може да си имате по-големи неприятности, отколкото Солженицин имаше с Брежнев.
Някога бащата на реформацията Мартин Лутер по нощите водел дискусии с дявола. Веднъж даже запратил по него мастилницата си. Казват, че оттогава дяволът се е заселил в мастилото и печатната боя.
Така или иначе, но Мартин Лутер сам признава, че в утринните си проповеди често се е възползвал от идеите и съветите на своя приятел.
А тъй като сега сатанизмът и сатанознанието са на мода, и аз също се обзаведох със съответната твар. И понякога, като Мартин Лутер, се съветвам с него по текущи въпроси.
Тъй че натиснах бутона, извиках моя дявол и го питам:
- Ей, що за дяволия? С тези странни писма… А той хитро се усмихва и отговаря:
- Всичко е много просто. Вие писахте ли на президента Форд?
- Е, и какво?
- Виждате ли, на президентите и вождовете много обичат да пишат всякакви луди, умопобъркани и психопати. Както например Солженицин със своето “Писмо до съветските вождове”.
- И какво от това?
- Затова и за Вас също са питали където трябва. А от там са им отговорили, че мистър Климов е таен съветник на съветското правителство. Толкова таен, че той даже сам не знае за това.
- Как така?
- Да, много просто. Или ще кажете, че “Княза” и “Легион” вие не сте ги писали? А тях ги четат не само емигранти пенсионери, но и всякакви хитри органи, което всичко това много ги интересува. И не само в Москва, но и във Вашингтон.
В Москва сега вършат всичко точно по вашите рецепти. Например, спецпроектът “Голем”, тоест, лудница. Или вашият спецпроект “Ахасфер”, тоест 3 ЕВмиграция от СССР. Затова във Вашингтон са Ви зарегистрирали като таен съветник на съветските вождове. Нещо като съветския Бернард Барух.
- А защо са тези странни писма?
- Много просто. Те се надяват, че вие и тях също нещо ще ги посъветвате… Та нали бяхте единственият човек, който даде на президента Форд разумен съвет – за Солженицин.
- Е, и?
- А Вие почакайте. Скоро сами ще видите…
- Ех, върви по дяволите! – махнах с ръка.
И дяволът изчезна в облак сяра.
И както обеща, не ми се наложи да чакам дълго.
Скоро в пресата се вдигна див вой по целия свят.
Оказва се, Солженицин бързал за Америка, за да приеме благосклонно от ръцете на президента лавров венец на почетен гражданин на САЩ. Но се получи малък конфуз. Президентът Форд не само не му даде никакво почетно гражданство, но даже и не поиска да го приеме.
На това Солженицин заяви в печата, че не президентът Форд го счита за личност, недостойна за ръкуване, а обратно – той, Солженицин, не иска да ощастливи президента Форда със своя визита!
В пресата – шумотевица. Все едно са настъпили по опашката не само сатаната, но и антихриста. И веднага започнаха да обвиняват съветника на Форд – Хенри Кисинджър. Че демек, той го е посъветвал.
Но, под секрет ще ви призная, че виновен за това съвсем не е Хенри Кисинджър. Аз така посъветвах президента Форд. Като съветник в Американския Съвет по Безопасност.
Освен това, като джентълмен, не искам да злепоставям моя колега в ИПА Хенри Кисинджър. На него, бедния, и така всички кучета му се хвърлят.
Някога Солженицин написа наглата статия “Да не се живее в лъжа!” И призова всички да се покаят за своите грехове.
Та и аз реших да се покая за моите. Нали аз не му дадох почетното гражданство.

***
След като записах тази любопитна история във формата на фейлетон, се замислих къде да я изпратя. По формулата на философа Киркегор, че дяволът се е заселил в печатната боя и че дяволът е лъжец и Баща на лъжата, аз знаех, че “Новое русское слово”, “Новый журнал”, “Русская мысль” или “Голос Пирожковой” този материал никога няма да напечатат.
Та те даже изказванията на групата сериозни американски професори напълно премълчаха – както трите масонски маймунки, които нищо не виждат и не чуват.
Тогава реших да направя своего рода спецпроект “Правда и Кривда”. С тази цел поред разпратих моята статия на 15-те органа на нашия десен или консервативен печат.
Макар че материалът беше основан на факти и сензационен, от 15-те органа на десния ни печат само 3, тоест 20%, го публикуваха (”Знамя России” на Чухнов, “Родимый край” в Париж и “Русское слово” в Буенос Айрес).
А ако вземем нашата преса като цяло и според броя на читателите, то ще бъде не 20%, а по-малко от 1%.
Тоест да каже истината може всичко на всичко 1% от пресата.
Такива бяха резултатите от спецпроекта “Правда и Кривда”. Спомнете си формулата на лорд Чарлз Пърси Сноу. И трябва да се отбележи, че философът Киркегор съвсем не е бил глупак.
По-късно получавам пакет от университета в Осло, Норвегия. Професор Хейр Хьетсо от Славянския Балтийски институт в този университет ми пише, че е прочел в руската преса (1%) моите заключения за Солженицин и ми изпраща брошура, която може да ме заинтересува.
В тази брошура (”The Avthorship of “The Quiet Don” by Geir Kjetsaa, Oslo, 1978 / „Авторството на „Тихият Дон” от Хейр Хьетсо, Осло, 1978) професор Хьетсо в делови академичен тон описва как той и група скандинавски учени слависти са провели изследване на авторството на “Тихият Дон”, ползвайки се от съвременните методи на лингвостатистиката и електронно изчислителните машини IВМ.
И ето, бездушните IВМ, тоест, по западному – компютри, посъскали, замигали – и отговорили, че да лъжат не могат и че автор на “Тихият Дон” е Шолохов, а не Крюков, зад чийто гръб се крие Солженицин.
И пак това означава, че Солженицин е паднал до лъжа и клевета. Така падат идолите, създадени от психологическата война.
Защо е тази кампания от злобни лъжи и клевети срещу Шолохов? Помня две интересни статии за него. Написани са от Михаил Коряков в неговите “Записки от бележника” и са публикувани в “Новое русское слово” (НРС).
Това бяха просто копия на записи на Коряков по радио “Свобода”, които едновременно печаташе и в НРС. Така че това е официалната гледна точка на американската пропаганда.
В първата си статия (до 1958) Коряков превъзнася Шолохов до небето, наричайки писателя антисъветски и даже християнски по душа, подкрепяйки тезата си с цитати от “Тихият Дон” и със сериозни източници от западната преса.
Във втората статия (след 1958) същият този Коряков, в същото НРС, изведнъж, заставайки на главата си, пише напълно обратното на това, което е твърдял за Шолохов в първата си статия. Облива Шолохов с мръсотия. Най-общо казано, Коряков сам се наби. Публично. Но къде е Правдата и къде – Кривдата?
А работата е там, че през 1958 се поде голям шум около Пастернак и неговия “Доктор Живаго”. И Шолохов имаше непредпазливостта да се изкаже срещу Пастернак.
Но Пастернак е евреин и хомо, за това писаха даже в НРС, писа го стоокият Аргус.
Прочее, изказвайки се против Пастернак, Шолохов застана срещу това, което философите наричат съюз на сатаната и антихриста (…)
А веднага след това започна и кампанията от злобни лъжи и клевети срещу Шолохов, в която, в края на краищата, се включи и Солженицин.
Докато пиша за Солженицин, по моята маса се разхожда опитомено гълъбче, пъха се навсякъде и, както е при тези птички, на всеки пет минути прави онази работа.
Не успях да се обърна и тя остави подписа си направо върху Солженицин. Даже глупавата птичка и тя разбира…
За да завърша темата за плагиатството весело, ще ви разкажа още един анекдот.
Неотдавна в НРС започнаха да печатат романа на Джон Льо Каре “Шпионинът, който се върна от студа”. В предисловието е отбелязано, че шпионските романи на Льо Каре са удостоени с една от най-високите литературни награди – наградата Съмърсет Моъм (струва ми се, също хомо – Г. К.) и се печатат наравно с произведенията на Фокнър и Достоевски: “В последните години най-добрата реклама за шпионските романи стана надписът: “В стила на Льо Каре” (НРС. 14.6.1981).
По случайно съвпадение, получавам, почти едновременно, писмо от познатия ми парижки литератор Вл. Рудински:
“Забелязали ли сте, че в последния роман на Джон Льо Каре, – главният авторитет в наши дни в областта на шпионския роман, – “Хората на Смайли”, се споменава “13 Отдел”, очевидно, отражение на вашето изобретение… Във всеки случай, това е свидетелство за Вашия грандиозен и интернационален успех, с който и бързам да Ви поздравя”. “Не пиша по-подробно, не зная в каква степен още сте жив”.
Ох, по-добре не можеш да го кажеш: в каква степен още сте жив? И аз от душа се посмях. “Протоколите” – това е вече 4 моя книга за 13 Отдел на КГБ. Аз като че ли създадох нов жанр.
После чета в пресата, че западните разузнавания са на лов за тайнствения “13 Отдел на КГБ” (виж. “Русская жизнь”, Сан Франциско, от 21.2.1973). А този загадъчен 13 Отдел се роди под моето перо.
След което, с някакво неприятно предчувствие, получавам официално писмо от главната квартира на ЦРУ.
Какво ще си помислите, ако получите писмо от КГБ? Че ще ви напишат нещо хубаво?
Отварям писмото и… се разсмивам: оказва се, че си поръчват мои книги за 13 Отдел – за своите разузнавателни школи. Същото прави и КГБ, но по-внимателно.
Защо е този интерес? Защото моят 13 Отдел е сериозен модел на идеалната политическа полиция на всяка държава.
А сега парижкият литератор Вл. Рудински, човек достатъчно опитен, сериозно счита, че висшият авторитет в областта на шпионския роман Джон Льо Каре е изплагиатствал от мен 13 Отдел на КГБ. Е, нека да го плагиатства. Значи моят 13 Отдел е толкова реален и убедителен, че съм объркал не само всички западни разузнавания, но и главния западен фантазьор по шпионаж.
А аз си седя с моето гълъбче, което през цялото време прелита и си играе с хартийките на писмената ми маса.
Виждате ли как са объркани пътищата на Правдата и Кривдата? А причината за това е самият библейски лъжец и Баща на лъжата. А Господ Бог макар правдата и да вижда, няма скоро да я каже.

Ню Йорк, юни 1981 г.

(със съкращения)