Петър Василев

Да… Поезията си е поезия - тя само дебне за подобни събития. Но селото ни наистина се оказа отесняло, за да побере придошлите свои издънки „от Шумен, от Бургас, от село Бата” и откъде ли не още на първата си родова среща.

То бяха часове на унес,
беше
проглеждане към дъното на мрака.
И родословното дърво растеше,
преплело клоните в корона яка.
И кършено, посичано, люляно
от бесни ветрове неотразими,
достигна до четвъртото коляно,
където чух и личното си име…
……………
И в шествие, стаило страшна сила,
зеленооки, синеоки, вакли -
потеглихме към братската могила,
поведени от пламналите факли.
То бяха мигове на памет,
беше
завръщане към корена, където
мъждива светлинка едва струеше
от гъстата мъгла на битието.
Но тя ни стигаше, за да прозреме,
че винаги - каквото и да става -
ще се въззема българското племе
и все по-силна кръв ще наследява.

…………….

Така би трябвало да бъде, разбира се! И така ми се искаше да бъде! И до такава степен се бях възпламенил извътре през ония мигове на унес и шемет, че нищо друго не виждах, и ей Богу, освен възземането на българското племе и по-силната кръв, която ще наследява, пък ако ще… не, няма да произнеса онази жилава нашенска клетва „ако ще турско да стане”, защото - ето на - казал съм го вече: каквото и да става.

…………….

И отново се оказах такъв наивник, дето никъде го няма! Каквото и да става, а? Каквото и да става? Ами, ако се случи нещо още по-страшно и от ония градоносни облаци, които се надвесваха над селцето ни точно от тука, откъм Илинденя, и се започваше такава яростна канонада и такива струи рукваха по стръмното, че още при черквата се превръщаха в побеснели потоци и повличаха де що сечива и вехтории намираха из дворовете и по отеснелите улици? Веднъж една от оглушителните светкавици си беше провряла смъртоносния заряд през комина на Масъровота къща и овъгли един от воловете им в обора, друг път самият Масър беше улучен посред лозята, а трети път - и това е комай най-старият ми спомен - на прицел се беше отказал селският ни коруджия Петър Витанов, когато се възкачвал с коня си тъкмо към параклиса, за да огледа по-добре дали някъде не посяга към чуждото я дете някакво, я изоглавен добитък. А не веднъж и не само два пъти безпощадните страшилища ни издебваха баш по вършитба, когато не успявахме да захвърлим тютюневите игли, за да грабнем греблата - и всичкото ни зърно заедно с плявата изчезваше моментално от харманите към Хармищанските дерета за ужас на мало и голямо и сред неудържимите хлипове като на умряло… Каквото и да става, а? Ами, ако се случи нещо още по-страшно?

…………….

Е, случи се, дявол да го вземе, и то се случи! И ето ни двамата с брат ми по начупените завои към Ивайловград: пришпорваме жигулата и току умуваме като как ли ще превозим толкова стока само с един багажник. Защото сме получили известие, че ще се разделя бригадното имуществото, а и баща ни, от своя страна, ни връчи пълно извлечение за своя актив като внесен инвентар и добитък, плюс всичките си положени трудодни, срещу което би трябвало да получи - подир внезапната ликвидация - едва ли не цяло състояние; как ли ще го домъкнем до Хасково? И си домъкнахме чисто празните ръце и празния багажник, плюс огромното недоумение, претъпкало и двете ни глави: какво ли ще да е било това мигновено разграбване от неколцина бабаити, щом заварихме в наличност само един разнебитен трактор!

…………….

Страшно ми е да си го помисля даже, но точно с него комай - с този окаян трактор, се наложи скоро-скоро да изпратим нашия Янис, както бях свикнал да наричам един от най-личните ми първи братовчеди, до ония могъщи дъбове, които така и не се наситиха на тленни останки, макар че вече и сами не си помнят годините. Янис се беше поболял почти едновременно с опустошителното разяждане на целия ни обществен организъм и това не можеше да не ускори личната му гибел, понеже не беше кой да е измежду селските ни ветерани. Лично аз не бях го виждал как се надсвирва с най-добрите музиканти от екрана на своята „Опера”, но много добре зная, че това беше първата телевизионна придобивка сред нашенци и съм чувал за тези негови задочни състезания. И колкото калеко Димитър, баща му, се беше прославил в далечното ни детство със своето безстрашие, разсичайки с брадвата си едно грамадно вълчище, което го издебнало изотзад и скочило върху гърба му да го дави, дваж по-надалече и по-нашироко се беше разчуло кой е най-добрият кларинетаджия в околията, та нито една сватба не можеше да се вдигне без него. И нито една кръщенка, естествено. И нито един празник най-вече, когато се полагаше да се завие на няколко ката хоро на горните хармани, преди да бъдат отеснени от новото читалище. При тази негова неизбежна повинност му удряше едно яко рамо с гайдата си другият Яни - Яни Зафиров, с когото бяха баджанаци, пък и кръвно роднинство си имаха. А иначе, на трудовото поприще бати Яни си беше намерил еша в лицето на бай Митруш и двамата се изявиха като най-ревностните апостоли на новата вяра в материалното благополучие на селото.

…………….

Ами, да, само той можеше да изтръгне из пресипналото си гърло подобен поплак, само бай Митруш! И макар че доста сезони се изнизаха вече, много ясно долавям неговото ехо откъм долната махала и откъм оная скръбна процесия, която не може да изчезне от очите ми. Защо ба, Яньо, долита ехото, подсилено от зловещите удари на селската ни камбана, защо ма остави самичек ба, Яньооо?
Отеква бай Митрушевото запитване, препречено само от задъхания гръмол на трактора по стръмната улица, и ето, процесията стига до средата на селото и тука вече, до старото ни училище - и точно срещу нашата къща - се полага кратка побивка, колкото за едно сбогуване на бати Яни с оная първа канцелария на бригадата - в нашата къща, където осъмваха до първи и втори петли в разгорещени спорове и кроежи за напиращия делник. И понеже дори пърпоренето на трактора е секнало, ехото долита още по-отчетливо: защо така ба, Яньо? Хем знаеше, че не ми се живее веке в такъва разбъркана държава, защо ма изпревари? Бие ли бие камбаната според канона при подобни случаи, до Тараболовата къща е стигнала съвсем покъртената процесия и отново се полагат няколко минути за сбогуване на бати Яни, но с цялото село вече. А бай Митруш няма да бъде никакъв Митруш Петров, ако не придаде много по-широк обхват на своята покруса: ах, тоя лаладжия с белязаната глава, ах, тоя гърбуч мръсен, дето разпарчоса най-силната държава, та и нас разсипа Яньо, и ние не сме заникъде веке!

…………….

Това е то - вари го, печи го и подир най-добрия му довереник го поведи към селското ни гробище, пак ще си остане все същия заклет радетел на голямата идея. А иначе, ако си говорим истината, всичките му теоретични познания се изчерпваха, кажи-речи, само с оная прословута фраза, че при капитализма човек за човека е вълк, а при социализма - другар и брат, която не пропущаше да ни повтаря и преповтаря, добавяйки своето неизбежно „Нъль, така?”, гарнирано с възможно най-добродушната усмивка. Бедни ми, бедни, бай Митруше! Толкова вярно се оказа онова сравнение с овълчаването, че няма накъде повече! Но как така ударихме на камък по пътя към другарството и братството, та и нашата държава се прекатури по надолнището като претъпкана кола със снопи и си разпиляхме до такава степен зърното, че ни остана само една плява за събиране; нали ужким нагоре се бяхме устремили, бедни ми, бай Митруше?

…………….

Хубава работа! Сякаш са ми потънали всичките гемии и съм се домъкнал на мистериите само за едното тюхкане и вайкане. Я се съвземай, мой човек, я се оборавяй по-скоро, пък ако ще… Ей го на - колкото и да се вторачваш към ония притихнали дъбрави оттатък Арда, нито ще забележиш железните гарвани от междугръцкото „лумкане”, които те бяха изумили навремето, нито вече ще откриеш камък върху камък от Ламбушенската погранична застава. И само онова наперено словоизлияние на някогашното войниче с изпомачканите зелени пагони няма да можеш да изтръгнеш из ушите си: „Народът пушка не иска - той здраво кирката стиска!” Хайде да чуем сега и твоята поетична версия по въпроса, щом са те поканили на тази шеметна трибуна - на Илинденя: пред живите хухленци… И пред мъртвите!

2011 г.