интервю на Росица Ранчева

Поетът Таньо Клисуров  на 23 май 2014 г. навършва 70 години. Автор на десет стихосбирки, носител на редица награди, той е обичан и уважаван от много старозагорци. Завършил е специалност „Българска филология” във Великотърновския университет. Бил е журналист във вестник „Септември”, главен редактор на литературния алманах „Хоризонт”, драматург в театър „Гео Милев”. Почетен гражданин е на Стара Загора.  

 - Таньо, с теб се познаваме от ученическите години, бях твоя отрядна ръководителка в трето средно училище „Васил Левски”, затова ще ти говоря на „ти”. Какво са за теб миналото и Стара Загора, когато се обърнеш назад и ги огледаш  с погледа на седемдесетгодишния? 

 - Прекрачвам границата на седемдесетте години. Убедих се, че на тази възраст човек живее повече с миналото, защото с бъдещето му разполага, образно казано, вече само Бог. Затова съм ревнив към миналото. Не ми е приятно някой да го хули или оплюва. Та моят живот 45 години принадлежи на това минало, то ме е изградило като личност, там съм постигнал победите си, разбира се и съм губил. Не съм гущер, за да скъсам опашката си и да се спася от миналото си. Пък и не искам. Още повече, че времето, за което говоря, е свързано с обичаната Стара Загора. Кажи-речи целия си живот съм прекарал тук, само пет години съм живял другаде, във Велико Търново, когато бях студент. Стара Загора е моят град, моята лична история, моята съдба. Жизненият ми път е започнал в легендарния Мъглиж, но там съм живял едва четири години. А съм сигурен, че човешкият ми път ще завърши в града на липите. Познавам Стара Загора много отдавна. Не съм живял на един и същ адрес, сменил съм много квартири. Това е предимство. Сещам се за една песен на Андриано Челентано „Момчето от улица „Глук”. Аз съм момчето от многото  улици. Интересна тема. Може би следващото ми стихотворение ще е посветено на нея.

- Какво ти даде поетична Стара Загора, общуването с нейните творци - поети, художници, артисти?  

- Няма да е пресилено, ако кажа, че Стара Загора ме направи поет. Във времето на моята младост градът дишаше поезия. По улиците се срещаха Ивановците - Хаджихристов и Мирчев, Кацаров, Стойчо и Жеко, Рашко Стойков водеше кръжок на млади поети, чирпанлията Данаилов взривяваше с рецитациите си Клуба на културните дейци, тогава под Радио Стара Загора. Как да не пропишеш стихове? По три-четири пъти седмично влизах в книжарница „Христо Смирненски” срещу хотел „Верея”, за да си купя новите стихосбирки. Скоро в архива си намерих едно писмо до родителите си, в което ги моля да ми изпратят в казармата новата книжка на списание „Пламък”. А там прочетох с възторг Левчевото стихотворение „Плач за разрязаните крачоли”. Нали по едно време милицията режеше тесните панталони? Но фактът, че подобно стихотворение бе отпечатано, показва, че съпротивата срещу тогавашните глупости е била жива. Но положителните неща все пак бяха повече. И друг път съм казвал, ще го повторя пак: приятелството ми с Иван Мирчев беше моят втори университет. Научи ме на характер, на толерантност, на уважение към традицията. Стойчо ми показа какво значи прецизност в творческата работа, работеше стиховете си бавно и в много варианти. Жеката споделяше новите си стихове на маса в кафенето, уж че са дело на непознат поет. Така свикнах да проверявам качествата на моите, като ги споделям. Старите поети ме научиха да гледам и към идващите, към младите творци на града. На всички днешни старозагорски поети съм помагал, както са помагали на мен, и като редактор във вестник „Септември” и като главен редактор на алманах „Хоризонт” и като ръководител на пионерски литературен кръжок. Това не е хвалба, това е мое удовлетворение. Е, някои сякаш не искат да го признаят, придобили високо самочувствие, но то си е за тяхна сметка. Аз не им се сърдя. Но мисля, че чувството за благодарност е същността черта от морала на твореца. 

- Каква беше духовната атмосфера в града по онова време? 

- Стара Загора през седемдесетте и осемдесетте години на миналия век беше град, в който хората на изкуството живееха заедно, бяха обединени като хора от една гилдия. Дали в „Пегас”, писателското кафене, дали в Дома на художника или в Клуба на актьора се събирахме почти всяка вечер. Общуваха приятелски Бойо Боев и Веселин Савов, Георги Велев и Иван Попчев, Христо Танев, Янаки Кавръков и Иван Груев, Динко Динев и Йордан Стоев. Попчев нарисува портрети на старозагорски поети. Покани ме и мен в ателието си на булевард „Руски”. Портретът е на стената в жилището ми. А в една от книгите ми има стихотворение, посветено на „случая”. Разбирам, че човек е склонен да идеализира миналото, защото е свързано с младостта му. Но съм убеден, че Стара Загора от ония години наистина заслужава свежите краски на художническата четка, най-вече заради творците си.

- Какви са твоите естетически принципи, какво творческо верую изповядваш?

 - Всеки творец сам избира пътя си, художествения метод, темите си, казано обобщено - естетиката си. Уважавам правото на всеки на индивидуалност. Бих казал, че това е задължително. Аз съм избрал простотата на изказа, новотата в разработката на ежедневните теми, онези, които радват или тревожат всеки от нас, държа на поетическата форма, защото днес стихът се прозаизира твърде много. А поезията е мисъл и чувство, които вървят ръка за ръка, поезията е движение по границата на онова, което ти лично си преживял и онова, което са преживели другите. Защото изкуството трябва да хвърля мостове между твореца и публиката. За какво ти е да пишеш само за себе си, не се ли обезсмисля творчеството по този начин? Днес още повече хора от преди пишат поезия или си въобразяват, че го правят. И какво? Станахме ли по-добри, щом изкуството уж ни облагородява? Мисля, че не. Защото, както в останалите области на живота, и в поезията фалшът, имитацията, лъжата преобладават. Хората, които се ориентират кое е истинска поезия, не са толкова много. Масата се заблуждава лесно. Тя е готова да ръкопляска на римуваните глупости на някаква лелка, посветени на любимия й политик или на продавачката на пазара, която също наглася „римички”. Трябва ли да се чудим защо престижът на поета, на прозаика, на писателя изобщо, така драстично спадна?

 - Кои са жалоните, които са те водили и те водят в живота. Използвам понятието „жалони”, защото ти си завършил все пак строителен техникум? 

 - Сега е модерно да се говори за „опорни точки”. Кои са моите опорни точки в днешната действителност. Дано да не прозвучи малко високопарно, но това са Родината, Семейството и Творчеството. Като всеки човек и аз съм преживял заблуди, увлечения, но във всеки случай не съм позволявал да бъда манипулиран политически. Имам си своята позиция и я отстоявам, но никога при оценката на една личност не започвам с политическите й възгледи. Човешкото е преди всичко, то е най-важното. В творчески план, освен душевността на съвременника, ме вълнува и социалното. То си е традиция в родната поезия, то е в тъканта на онази поезия, която обичам - Ботевата, Яворовата, Вапцаровата. 

- Излезе твоя книга в Русия, остави ли следи срещата ти с руските читатели? 

- Преди две години имах незабравимо пътуване до Русия. В Москва излезе на руски език книгата ми „Сказано глазами”. Преводът е на талантливия Денис Карасьов от Зеленоград. Но не по-малка е заслугата и на незабравимия почитател на поезията Васил Николов, който има главна заслуга книгата ми да попадне в ръцете на преводача. Октавио Пас пише, че Русия е душата на Европа. Убедих се, че никъде повече не обичат и не ценят поезията отколкото там. Преди всичко съм българофил. Но убедено изповядвам и обичта си към руската духовност, към великите поети на тази страна.

- Чакаш ли нова книга? Естествено е за такъв юбилей да зарадваш почитателите си с нови стихове? 

- Подготвил съм новата си, единайста под ред книга. Нарича се „Душа, съветник мой попътен”. Не можа да излезе за юбилейната ми дата, ясно защо, парите. Да тръгна да прося от богати спонсори - не върви, противоречи на разбиранията ми, пък и слагачеството ми е чуждо. Кандидатствам в програмата „Помощ за книгата” на Министерството на културата, дано да ме огрее. Връщам се към началото на разговора ни. Бог разполага с бъдещето ни. Не зная още колко и какво ще напиша, какво ще издам по-нататък. Убеден съм, обаче, че този град със зеленото море от паркове през май, с античния форум, с музея и галериите си, с ведрата атмосфера по улиците, проектирани от Любор Байер, с хората си, от които и аз съм частица, остава единствен в сърцето ми.