„ДОРИ СЛЪНЦЕТО ОЧАКВА СВОЯ ДЪЖД…”
В своето есе „Пламъкът в края на свещта” кипърският поет Георгиос Молескис отбелязва: „Уморени сме. Носим на плещите си такъв товар, че трудно ще сътворим нови митове. Изминахме дълъг път и всичко ни притиска, историята, откритията, култовете… Какво да правим с богатството, състаряващо ни с всеки изминат ден? Играем с душите си, издигаме идоли на идолите, присмиваме им се, придаваме им тленни форми, но не можем да се отървем от бремето им. И все по-лесно приемаме разрухата във вечността”.
Тези редове са от иначе поетичната му книга „Водата на спомена”, издателство „Балкани”, С., 2004 г. Книгата е изградена от три части, писани в различно време: „В очакване на дъжда” (1988 - 1998), „По траекторията на поезията” (1990 - 1998) и едноименната „Водата на спомена” (1992 - 1998). Разгледани заедно, те се спояват в триптих, вграден във философския храм на мислещата личност. Която върви през света, „въоръжена” с мисъл и слово, за да обясни собственото си присъствие сред многолюдието от себеподобни. Всеки със своя мисия през отредения биологичен отрязък от време - осъзнавана, или движеща го импулсивно напред. И както споделя в есето Георгиос, отделният човек е стегнат в неосъзнат детерминизъм, плод на съвременната цивилизация. Преливащ догматиката си от поколение в поколение, все повече и повече уеднаквени в генома на предопределеността. Но поетът е адепт на свободната воля. Не са му присъщи обществените клишета. За него минало, настояще и бъдеще са едно цяло - олицетворение на възходящия разум, вплел в материята своите скрижали. Върху този фон крачи поетът, а негова аудитория е цялата заобикаляща го същност. Къс от вечността, върху която ще напише своите послания. Своите прозрения върху теми, които много често не забелязваме, устремени главно в делничното дребнотемие. Защо съществуваме? Какво очакваме от света и той от нас? Това, което виждаме, реалност ли е, или само предположение за реалност? Къде отиваме след физическата си кончина и какво става с душата след това? Стихотворенията на Молескис често приличат на артефакти, чиято вековна патина е изтрита от праха на забравата и те отново шестват сред нас. Спомени и философски импресии от днешния ден правят лириката му пъстър конгломерат от разсъдъчна живопис, поднесена в дар на мислещия наблюдател. Понякога авторът прибягва до констатации, но и те са по-скоро покана зрителите да продължат започнатия монологичен разговор. Да се присъединят към авторовите прозрения, или да ги отхвърлят. Защото човешките дела са мимолетни, дори странни в хода на времето и пространството - единствените понятия за вечност, равнозначни на безсмъртната мисъл. А мисълта - това е и поезия. Облечена понякога във власеницата на груба делничност, много по-често: в красива образност, докосваща най-съкровените кътчета на човешката душа. Тя надживява създателите си, превърнати в тленна пепел, за да облита съзнанието на все повече нови и нови хора. Именно поезията е онова безсмъртие, към което всеки се стреми. А когато осъзнае, че не е равнопоставен със собствения си Създател, се опитва да остави нещо след себе си. За да напомня, че го е имало на този свят, че не е съществувал напразно и заслужава да бъде запомнен. Човешките дела са неизброими в крехката равнопоставеност между понятията за добро и зло. Но много малко от тях излизат победители в надпреварата с времето и с изменчивата памет на обществото:
Остават ни думите,
рисувани през вековете,
върху които всяко време полага свои багри.
Поезията и музиката им ни опияняват,
вървим пътища, които
със светлината си ни ослепяват.
„По траекторията на поезията”
Върху тези свои прозрения Георгиос Молескис контактува с реалността. В центъра на неговия човешки Космос е Кипър - благословена земя, която авторът обича до болка. Още повече - когато част от нея е окупирана и съществува, но не за истинските си стопани. Патриотичното във философската лирика на Молескис е особен нюанс. Свързан с детството, спомените, енигматичните срещи с Никозия и красиви географски дадености. С имената на Ксантос Цикурис и Дорос Лоизу, с образите на най-близките люде и т.н. То е несломима мотивация за опознаването на света, разделен между урбанистични, икономически и духовни крайности в началото на ново столетие. Самите понятия-символи не са нови. Те вечно съпътстват личността, люшкат я в границите на собственото й развитие и самоопределение. Но каквато и да е, тя винаги се връща в началото на своето съществуване, с бащиния покрив и майчиното лоно. В живота на човека всичко започва с раждането - с появата му на планетата Земя, с първата глътка въздух, с първото здрависване със света, който не винаги е дружелюбен. А майката е всъщност икона, под чиито загрижен взор падаме и ставаме по отредения ни път, търсим поощрение, а по-често закрила и благослов:
Образът на майката е вечното
предизвикателство,
години го търсим, но не го намираме,
полагаме го върху канавата, но не свършва.
Отиваме си и се връщаме,
богати след години на учение и скитане,
но никога не успяваме да го изваем.
„Образът на майката”
Малка по обем, книгата на Георгиос Молескис е цветна галерия от теми, които съзнанието му интерпретира. Дават си среща митичното и съвременното, дълбокото философско проникновение за човешкото „аз” само за себе си и в обществото. Върху канавата на личното наблюдение то добива ясен граждански нюанс, заменян с интимна споделеност, а по-после: с опити да се проникне в бъдещото време. Несъмнено Молескис е рожба на съвременността, която дава импулс на перото му. Дарено с правото да пледира за мир между човеците, за хармония и за приемственост между поколенията някога, днес и зад завесата на идващите, следващи години. Духът на автора облита Вселената, но винаги намира тревожен покой върху сърцето на Кипър, което е дарило и него с право на живот. Лирическата му дарба се отличава с мащабност на творческите послания, с подкупващо проникновение и с дълбочина на мисълта. И с тревога за бъдното, загърбено от алиенацията и задъхания ни, забързан делник:
Такава суша е заседнала в душите ни,
покрила ги е както прахът - древните камъни,
горящи под палещите лъчи на слънцето.
Душите ни са се превърнали в древни мозайки,
потънали в прах.
„В очакване на дъжда”
Скромните ми познания за кипърската литература, допълнени от „Водата на спомена” подсказват, че тя е равнозначна част от съвременната световна литература. Едновременно съществуваща с пулса на планетата и обгърната от маслиновия дъх на своята географска интелектуална специфика. Струва ми се, че нейни образци трябва по-често да попадат сред разноликата българска аудитория. За да оставят своя диря в съзнанието й. Както скромната книжица на Георгиос Молескис, на която са посветени тия кратки редове…
