Георги Н. Николов

Темата за родината и темата за патриотизма са винаги взаимно свързани, а като нравствена същност са във фундамента на всяка една литература. Без значение в коя епоха, или в рамките на коя политическа химера съществуват, те по принцип са над определена идеология и плакатните й лозунги, актуални само за момента. Дори над опитите в наши дни патриотизмът да се замени с неизбистрена „европейска” ценностна система. Акцентуваща уж върху междунационална равнопоставеност, загърбваща историческите процеси и гражданските стремления в отделните региони на континента. Затова и по високите етажи на властта у нас се говори за патриотизъм в минало време - по повод определени годишнини, съпроводени (няма как), от скромни чествания и извадени от нафталина бойни знамена…

Но е всеизвестно, че патриотизмът, в т.ч. отразен и в българската литература, има своите достойни последователи и ярки творци. Сред тях е рано починалият Иван Йончев (1884 - 1918), оставил ни кратко творческо наследство. В „Речник на българската литература”, С., 1977 г., т. 2, е отбелязано: „През Балканската война създава стихотворения, в които възпява патриотичното въодушевление и героизма на българския войник. През следващите години продължава да твори военнолюбиви стихотворения и да зове към подвизи, без да схваща авантюристичната и противонародна политика на българската буржоазия”. Не е потребно всеки автор да бъде вещ политик, но е задължително да бъде родолюбец. Да помни историята на своите предци, да тачи върхове на исторически подем и да не загърбва падения, от които следващите поколения ще извадят своите верни поуки. И ако искат да бъдат ценени като майстори на словото по света, трябва да знаят, че той е шарен килим от „местни” дадености. Спояващи мозайката на света от светлите късчета на регионалното, на изконно близкото и родното. Наднационална литература е възможна само там, където произходът й се корени в обичта на творците към собствената си родина - също неотменна част от света и негова неделима цялост в храма на планетарното изкуство. Наистина - Иван Йончев ни е оставил скромно наследство: „Стоян Хайманата” - 1903, „Есенни листа” - 1908, „Родни песни” - 1914, „За родината” - 1916, „Стихотворения” - 1917, „Цветя. Стихотворения” - 1917. Но в него продължават да живеят темите за родината, за патриотизма и за скромните български чеда по бойните полета на епохата. Негово е култовото стихотворение „Заветът на дедите” („Един завет”), превърнато в химн от композитора Георги Шагунов:

Един завет оставили са нам дедите -
велик завет, написан с кървав меч:
- „Деца, на родний край пазете си земите
от подъл враг, кат зеницата на очите
бранете ги от близо и далеч!…”

И тоз завет на миналото грял е в дните
кат дивен фар, и вожд той бил е драг
на всички тез, кои загинаха в борбите
за род, за родна чест, презрели суетите
на грешний свят, презрели бащин праг.

Факт е, че във всяка епоха достойните български творци свързват родината с местата, където е звучала българска реч. Където, услужливо забравени от властващата клика, обрастват с бурен гробовете на дедите. И където все още тлее надежда, че историята може да се промени. Страниците й да се разлистят в обратен ред и въжделенията на младите поколения се превърнат в реалност. Примерите от българската литература са много, но бих искал да припомня само Вапцаров със стихотворението „Моряци”, където създателят му отправя апел:

Летиме ний. В далечния предел
чертаят с кръв дедите ни завета:
„Да пазите вий родните морета,
Вземете си, деца, Егея бял!..”

Какви послания ни отправя днес, след толкова години и смени на политическата картина у нас Иван Йончев? Естествено - да обичаме България и да пазим святото й име в мир и във война. Затова по редовете често се срещат, „архаизирани” в наше време, определения като „смел и храбър син”, „подлий враг”, „бранни полета”, „жестока борба”, „робиня” и пр. Барутното време, в което живее авторът, определя подбора на темите му, патоса му и непримиримостта му, когато някой посегне върху родната му страна. Погрешно би било да отнесем лириката на Йончев към лагера на войнолюбците, където се чува дрънкане на оръжие и призиви за завладяване на чужди земи. Той е просто родолюбец, готов да се прости с живота в името на своето отечество. Което говори за неизтлял възрожденски дух, дочакал да види родината си свободна и искащ да е винаги така. Противостоящ на чужди страсти и стремления. Творецът говори от името на обикновения българин, откъснат от дом и семейство, но знаещ точно защо е извикан под знамената. Това познание, това мащабно прозрение за същността на злото, надвиснало над България, го прави жертвоготовен и безименен герой…
Героиня е и българската майка, чиито образ свети по редовете на немалко стихове. Тя е неотменен символ на онези трудни години, в които дори не може да избира дали да прати в огнения ад сина си, или да го прислони дома. А и не желае да прави подобен избор, щом огнището, на което е жрица, се намира в страшна опасност. Подобно на баба Илийца от „Една българка” на Вазов нейният избор е вече направен - за добруването на народа, към който и тя принадлежи. Мотивът за саможертвата и в нея е дълбоко залегнал, щом враг е застанал пред портите. А ако се случи най-страшното?

Единствен имам сина по бранните полета.
Къде е той сега и как е аз не знам,
но моята душа от скръб не е обзета -
по него да заплача би било ме срам.

Защото зная аз какво се дълг нарича
към майка - Родина, що значи родна чест…
О, нека плаче таз, що своя син обича
по-силно от рода си, тя нека плаче днес.            „Българката-майка”

Патриотичният дял е доминиращ в скромното наследство на Иван Йончев. Той е негова основа, житейско кредо и морален катехизис за осмисляне на съпътстващите го събития. В неговата народопсихологическа плоскост е запазен до наши дни начинът на мислене на вече отмрели поколения. Красотата на грубата, отрудена личност, която ще бъде отделена от ралото и от семейството си, за да ги защити в окопите. Самото понятие „личност” доброволно загърбва индивидуализма на своето „аз”, за да се слее със сивите войнишки маси и се посвети на отечествения дълг. Конкретиката за създаването на редица творби при Йончев е политически мотивирана, но отзвукът й в човешките души я надраства многократно. Над всичко е България - нине и присно, и вовеки… Тази лирика днес изглежда кристално вградена във времето си. Застинала далеч зад проблематиката на XXI в. Но тя е историята в мерена реч и не трябва да бъде загърбвана - без история няма бъдеще, раждано в настоящето. Поколенията се сменят, направеното от тях остава. Историята също, превърната в постамент за държавата на утрешния ден. Ала само при условие, че в нея е вградена националната памет, без която никоя държава не може да бъде равнопоставена на другите. И скръбните нотки са сякаш реквием, зовящ човеците да станат за нов живот в съзнанието на техните морални наследници:

- Какво са, о татко, в небето звездите,
що греят тъй дивно на модрия свод?
- На мъртвите те са, о сине, очите -
на всички, умрели за своя народ.

- Какво са, о татко, в полето цветята,
що никнат тъй нежно под летния зной?
- На мъртвите те са, о сине, сърцата -
на всички, които умират във бой.                    „Какво са…”

И може би защото отразява барутни времена, Иван Йончев с пълна сила усеща чудесната тръпка на живота и на привилегията да си млад. Да обичаш и да бъдеш обичан, да мечтаеш и да сбъдваш мечтите си. „Ей, бурна младост, тъй ми се живей”, възкликва творецът в „И бих желал орел да бъда аз…” За жалост, той умира твърде млад. Загатнал несъмнено поетично дарование, останало недоразвито. Затова понякога в стиховете срещаме тромава рима, или недотам избистрена поетична идея. Най-важна в художественото му наследство е обаче искреността. Честното споделяне на грохотните събития и между залповете им - ясна осъзнатост за цената и красотата на човешкия живот. Тези кратки редове не изчерпват значението на Иван Йончев като лирик. Те само припомнят за него и за правото му на свое място в историята на българската литература. История, в която значението на авторите се измерва не с количеството на заглавията, а с вярното отразяване на съвремието им. С подкупващата сърдечност към читателя и с вярното разбиране какво е да си човек в отредената ти епоха. Все черти, които откриваме и в лириката на Иван Йончев…