Андрес Елой Бланко
Андрес Елой Бланко (Andres Eloy Blanko, 6.08.1896, Кумана, Венецуела - 21.055.1955, Мексико) е поет, прозаик, драматург, есеист, политически деец, оратор. Считан за най-големият венецуелски поет на 20 век. Баща му е заточен заедно с цялото си семейство от диктатора С. Кастро (1898-1909). В края на 1910-те г. в Каракас се създава група от млади поети, по-късно наречени „поетите от 18-та година”. Към тази група, която се дистанцира от естетиката на испанско-американския модернизъм, търси простотата на поетичния израз, стреми се към фолклора и темите от народния живот, е и Бланко. Завършва юридическия факултет на Централния университет в Каракас (1920), два пъти попада в затвора за участие в студентски прояви. Издава първата си книга „Песни на моята земя” през 1921 г., а през 1923 г. за поемата „Песен на Испания” получава наградата на Испанската Академия и заминава за Испания. След завръщането си се включва в нелегалното антидиктаторско движение, печата свои стихове в собствения си дисидентски вестник „Импарсиал”. Арестуван през 1928 г. и осъден на 5 г. затвор и заточение след това. Стиховете му, писани в затвора, са публикувани след падането на диктатурата в сборниците „Каменният кораб” (1937) и „Пътеводител по 2000 година”(1938). Прекарва много години в емиграция при режима на диктатора Хуан Висенте Гомес (1909 -1935). След смъртта на Гомес през 1935 г. става председател на общината на Каракас, председател на Националното събрание (1946-1947) и министър на външните работи в правителството на Ромуло Галиегос. Член на Националната демократична партия. След свалянето на Галиегос с военен преврат (1948), емигрира в Куба, после в Мексико, където загива при автомобилна катастрофа на 57 г. Тленните му останки същата година са пренесени в Националния пантеон. През 1973 г. във Венецуела излиза 10 т. събрани съчинения на писателя. В стиховете си възпява природата и народа на Венецуела, любовта и семейния живот. Внася в поезията на Венецуела теми и форми от латиноамериканския фолклор. Лиричния герой на Бланко се чувства част от народа - при това от най-бедните слоеве, чувства се едно цяло с Латинска Америка. Автор на сборниците със стихове „Песни на моята земя” (1921), „Време за подстригване на дърветата” (1934), „Каменния кораб” (1937), „Луноцвет” (1955), „Хуанбимбада” (публикувана посмъртно 1960), сборниците с разкази „Аероплан-квачка” (1935) и „Завръщането на Малвина” (1937), драмите „Абигейл” (1937), есета „Варгас - душеприказчик на скръбта” (1947). Принадлежи към поетите от социално-лиричен тип. Последните си стихове (сборникът „Подлунно цвете”, 1955), посветени на лични спомени и близки хора, той пише в класическите и традиционните форми на терцета, сонета, романса. Приживе става лауреат на много литературни награди. Във Венецуела творчеството му е получило всенародно признание.
Публикации:
Поезия:
СЛЪНЦЕ/ превод: Александър Муратов и Атанас Далчев/ брой 62 май 2014
