СЕЛСКИ ХЛЯБ
СЕЛСКИ ХЛЯБ
Над детството ми грея слънце.
Денят ми беше - ден благословен!
Под екота на никнещото зрънце
и на звездите в тайствения плен.
Тук, в пролетната люлякова вечер
пристигнах аз във бащиния дом,
сред спомените мили и сърдечни
под стряхата на селския балкон.
Обзет от тиха болка и надежда,
дочувах на щурците песента.
И думите на мама топли, нежни,
когато хляба мяташе в пещта.
И житото, отглеждано със мъка,
баща ми жънеше напълно сляп.
Пожъна и смъртта си в своя пъкъл.
О, помня колко скъп бе този хляб!…
***
Какво съм вече, аз не зная -
дърво, посечено до корен
или звездица от безкрая,
на Космоса безимен спомен.
Животът ми не беше люлка -
трева, изгаряна от огън,
тъга от звуци на цигулка,
сълзица, блеснала за сбогом.
Вървя, не виждам сякаш нищо -
земя и птици, и дървета.
А някъде едно огнище
във детството ми още свети.
И селското момче тъгува
за сенокоси и дъбрави,
то дълго, дълго ще сънува
мечтите, дето ми остави.
ТОПОЛКА
В спомена се връщам като в болка,
в детството със босите пети.
Там издига тънък връх тополка
и високо в залеза трепти.
Угарите помнят мойте стъпки…
Златен сън житата тихо спят.
И минават първи ранни тръпки
през душата.
И се ширва път.
Все нататък,
още по-нататък,
дето птица литва над ръжта,
все натам - до края на земята,
до началото на младостта.
Нещо там се случи,
там остана.
Бях момче,
а се събудих мъж.
Дните като есенни кервани
пътя си повтарят неведнъж.
Дъжд вали. И сняг се стеле бавно,
и трепти във залеза сълза.
Няма я тополката отдавна
в детските невинни небеса:
сребърен тополов пух да рони,
нещо на земята да шепти.
И остават златните сезони
в детството със босите пети.
***
Дочувам песента на чучулига
над утринната, блеснала роса.
И тази песен плавно се издига
над пламналите сиви небеса.
Пленен докрай от нейната магия
и аз се чувствах мъничко щастлив,
че може би в гласа й ще открия
на пролетите порива красив.
СЕВЕРНА ПРИКАЗКА
Веднъж Григ, разхождайки се в гората, среща едно осемгодишно момиченце и решава да му посвети своя музика. След десет години, както пожелал Григ, девойката слуша за първи път тази музика в далечен град. Тя иска да види композитора, защото се е влюбила безнадеждно в него, но научава, че той вече е мъртъв.
По К. Паустовски - „Златната роза”
Ти си северна приказка,
ти си северен лебед,
във фиордите като в езерни очи потопен…
Аз съм твоят далечен поклонник
и разказвам за тебе
малка приказка
в топлия есенен ден.
… Едно малко момиченце се разхожда
в гората,
която
се топи в есенен цвят, непостижим.
Тя - гората,
е искрена само когато листата
смъкват пак пожълтелия грим.
И детето стъпва сякаш върху клавиши.
Под краката му не бушуват листа.
То е мъдро дете.
И събужда в есенното затишие
забушувала в теб красота.
Ти си стар,
ти си отиваш,
умираш…
И в ада
на красотата
ще се гърчиш със вик.
Затова с жертвено вдъхновение
като
награда
музика подари й
ти, Григ!
И след десет години момичето своя смях
ще прогони
в далечния,
най-далечния град,
то ще чуе невярващо свойта симфония,
ще познае красивия свят.
Ще си спомни за тебе момичето…
Теб ще те няма.
Ти отдавна,
отдавна ще си умрял.
И в малката зала любовта ти голяма
ще отекне като тъжен финал.
Чародейната малка принцеса си тръгва
тъжно красива,
съхранила завинаги светлия миг.
Като в приказка тя си отива,
отива,
отива.
Вече свърши сънят,
Едуард Григ!
ОБИЧАЙ МЕ
На жена ми
Обичай ме такъв, какъвто съм.
Обичай ме в дъжда, дори тогава,
когато като пролетния гръм
тук ехото ме с теб отдалечава.
Обичай ме такъв, какъвто съм -
ту нежен като вятъра самотник,
ту гневен като неочакван гръм,
избухнал и разбил крайбрежна лодка.
Обичай ме такъв, какъвто съм,
в живота нямам, мила, скрити тайни.
Внезапно преминават като сън
морето, чайките, една безкрайност…
Обичай ме такъв, какъвто съм,
брегът примамва ме в далечината
със пролетните цветове отвън
и сребърните капки на росата.
Обичай ме такъв, какъвто съм,
неумолимо времето е само,
като изтрит от стъпки калдъръм
оставя белег върху мойто рамо…
ДЕТСТВО
От детството си скъпо още помня
как вятъра прегръща ме и гали,
вода как носих в шарената стомна
под сянката на слънчевия залез.
Светулки как танцуваха във мрака
под трепета безмълвен на звездите,
как не веднъж от щастие съм плакал
във сънищата светли на мечтите.
И мойто детство будно си остана,
и чисто като изворче пенливо.
То още свети с оня лумнал пламък
в душата ми - и трепетно, и живо.
КОСМОС
И твоят свят е тъй безкраен
като безкрайната вселена.
Опитах да го отгадая -
той чезнеше далеч от мене.
Звездите исках да докосна,
през пътя млечен да премина,
но се изгубих в твоя космос
подобно скитник сред пустиня.
Като глухарче разпиляно
отлитат мислите в базкрая.
Душата ми полупияна
ще се завърне ли - не зная.
Ти на човещина обречен,
твореше благо за човека.
И посред космоса далечен
сребрее твоята пътека.
***
Какво от моя свят остана:
копнеж и радост, и печал,
една любов непожелана,
един несбъднат идеал.
Сънувам или още плача?
Къде го чакания миг?
Аз търся изгреви сред здрача,
а срещам делник многолик.
И също, като птица бяла
на бледи сънища във плен,
летяла и недолетяла,
загасва вярата у мен.
И все не ми достигат сили
на болката да сложа кръст…
И светят братските могили
над родната свещена пръст.
БЪЛГАРИЯ
България е жива и безсмъртна,
Не може никой да я нарани!
Като крадец във нея да надзъртва.
Тя ще пребъде и след наши дни.
И ще я има в бури и във зима,
като звездица в този грешен свят.
Ще си остане тя неповторима
под тихия и слънчев необят.
Ще бъде мъничка сълза от цвете.
Ще бъде слънчева усмивка в нас.
Над дните ни предречени ще свети
и ще ни милва майчиния глас.
И преживяла слава и погроми,
тя оцеля през вековете пак.
И нека всеки българин да помни
Перущица и гордия Батак!
България е жива и безсмъртна,
Не може никой да я нарани!
Като крадец във нея да надзъртва.
Тя ще пребъде и след наши дни.
