Матей Шопкин

През пролетта на далечната 1964 г. постъпих на работа във Военната редакция на Радио София. За мнозина от моите приятели това бе изненада. Изненада бе и за самия мен. Но там, в тази неповторима и незабравима редакция, попаднах в средата на един чудесен колектив от още по-чудесни мъже. Те ме приеха с радост, обич и надежда. Приеха ме като свой по-малък брат. Нека спомена техните имена: Стефан Симеонов - отговорен редактор, Никола Гаговски, Илия Василев, Петър Кръстев и Ангел Георгиев - музикален оформител. Сред тях - и Петър Ненов, с когото вече се познавахме…
И друг път съм казвал и писал, ще повторя и сега: от всички “работни площадки”, на които съм бил през годините, Военната редакция на Радио София бе и остава за мен най-хубавата, най-благородната. И най-плодотворната…
За всички редактори съм запазил в паметта и в душата си светли и трепетни спомени. Светли и трепетни спомени и от отговорната ни работа, и от командировките из страната, и от взаимните ни гостувания. И не на последно място - от традиционните ни “сбирки” в механите “Под липите” или в “Дивите петли”. Разбира се - и на други места…
И споменатите редактори, и мнозина от сътрудниците - журналисти, писатели, артисти - оставиха трайни следи в живота ми. Но сега поводът за тези редове е Петър Ненов.
Какво мога да кажа за него?… С ръка на сърцето си мога да кажа само хубави неща. И не защото вече е покойник, не! А защото Петър Ненов бе човек сърдечен, благороден, любвеобилен. Той просто се раздаваше на другите. Той имаше Божата дарба на писател, на журналист, на публицист. Но преди всичко - на човек. На човек с главна буква!…
Според мен, една от най-отличителните черти на неговия характер, бе добрата му и щедра душа. Той умееше да се радва на чуждите успехи, можеше с открити очи да казва истината, дори когато бе горчива, можеше да страда с болките на другарите си.
Казах, че Петър Ненов бе човек с добра и щедра душа. И си спомням, че почти винаги, когато сме били на маса, той не позволяваше друг да урежда сметките. И не защото имаше повече пари. Той просто не познаваше егоизма, бе чужд и далечен на еснафските норми на живуркане. Той обичаше рисковете, авантюрите, предизвикателствата. Пиеше в компания, но поне аз не съм го виждал никога пиян. Не употребяваше цинизми, отминаваше клюките, така характерни за хората на перото. И освен всичко друго - обичаше да се шегува.
Много пъти, когато сме били на маса и към нас се приближаваше сервитьорът, той ставаше и нещо му прошепваше на ухото. Веднъж го попитах каква му казва. Петър се усмихна с топлата си усмивка и ми довери:
- Казвам му да внимава със сервирането, защото на нашата маса е другарят Василев…
Всъщност, в думите му нямаше лъжа. Защото ставаше реч за редактора Илия Василев - достолепен мъж с побеляла коса, когото наричахме бай Илия.
Такъв случай имахме и при една командировка във Велико Търново. След като си свършихме работата, отидохме на вечеря в ресторанта на хотел “Янтра”. Като дойде сервитьорът, Петър стана и започна изпълнението на своя номер. Вечерята мина безупречно. Но се оказа, че сервитьорът ме познава. На тръгване ме задържа за миг и плахо ме попита кой е този Василев, дали не е някаква важна птица.
- Разбира се - отговорих аз - и другарят Василев, и този, който ти каза за него, са много важни птици…
Всъщност, Петър Ненов, който бе най-изявеният писател и журналист във Военната редакция, никога не се е държал като “важна птица”. И никога не проявяваше високомерна самоувереност.
От поета Димитър Светлин *** - един от най-близките приятели на Петър Ненов знаех, че Петър пише и стихове. И понеже отговарях и за литературните предавания, неведнъж съм го канил да даде нещо поетично да прозвучи по радиото. Той обикновено се усмихваше и ми казваше:
- А бе, Матей, ти мене ме остави! Има толкова много поети…
След години съпругата му поетесата Павлина Павлова писа за Петър: “От него научих много, толкова много, дори повече, отколкото ако бях завършила журналистика. Но той се оказа и талантлив поет и белетрист.”
Аз съм чел и романите на Петър Ненов, и написаната от него романизовата биография “Ще ви разкажа за моя син”, излязла от името на майката на Боян Чонос. За жалост, не познавам стиховете му. Но съм убеден, че и те са талантливи. И се надявам, че все някога ще видят “бял свят”.***
Пиша тези редове навръх 24 май - най-светлият български празник. Но някакви невидими окови стягат душата ми. И изпитвам остра болка. Защо?… Защото Петър Ненов бе роден през месец май 1930 година. И ни напусна на 2 май 1990 година. Напусна ни! Но в паметта на своите близки, роднини и приятели той остава все такъв - сърдечен, благороден, любвеобилен. И талантлив! Такъв остава и в моята памет. И дордето дишам на белия свят, винаги ще си спомням за Петър Ненов с обич, възхита и благодарност.

24 май 2004 г.

*** /Бел. П. Павлова/: Връзката ни, отначало посрещната доста резервирано от приятелите му, скоро започна да предизвиква възхищение и скрита завист. Даже се стигна до куриоз: подведен от нашата, станала пословична, любов, поетът Димитър Светлин реши и той да се потопи в семейното щастие със също доста по-млада жена /цели 27 години/. Запозна ни с нея, после заедно с нашата кола ходихме до селото му, за да я представим на майка му и тогава Светлин ни съобщи, че ние ще му ставаме кумове. С Петър не бяхме съгласни, защото усетихме, че въпросната дама изобщо няма чувства към него, ала кой да ни чуе. Само седмица по-късно с наша помощ двамата сключиха граждански брак. Повечето от приятелите на Димитър Светлин изобщо не знаят, че той е имал подобен брак. Пък и как да се досетят - след една “телефонна любов” и официално сключен граждански брак, но без консумация, Светльо само десетина дни по-късно ни се обади, че ще се развежда и иска ние да му станем свидетели /та нали само ние я познавахме!/. И отново нямаше как да му откажем. Явихме се ние с Петър на делото, предварително инструктирани, че въпросната дама е съгласна на развод само при едно условие: разводът да е по негова вина. И тъй, съдийката ни разпитва и ние разказваме как Светльо се е напивал, как е посягал на жена си, как я е нагрубявал. Тя слуша, слуша и накрая отсече: “Не мога да дам развод по негова вина. По взаимно съгласие!” И тогава Петър пусна в ход своето красноречие. Най-накрая, след като и то не ни свърши работа, Петър простичко обясни, че единственият начин да помогнем на приятеля си да се измъкне от този абсурден брак, е да му се даде развод по негова вина. С това въпросът беше решен и Светлин отново доволно прекарваше с нас всяка свободна минута.

—————————–

*** /Бел. П. Павлова/: Всички стихове на Петър Ненов, писани по време на съвместното ни съжителство, които успях да разчета, съм публикувала в съвместната ни стихосбирка “Славей на балкона” /1994 г./.